Снимка: bTV
Лакеи сте вие, интелектуалците. Кочияши. Камериери. Прислуга. Марш бързо на масата на слугите. Кокалче ви подхвърлят. Коричка хлябец. С костилки ви замерват. С огризки. Търпиш, батко. Усмихваш се. – Васил Пармаков, перифраза*
В книгата „Медитации на Дон Кихот“ (Meditaciones del Quijote), публикувана през 1914 г., големият испански философ Хосе Ортега-и-Гасет е написал: Yo soy yo y mi circunstancias („Аз съм аз и заобикалящата ме среда“). С други думи, хората сме изложени на средата, в която живеем – семейството, училището, университета, професията, обществото, политиката. И на „потока на информацията, представяна за главна в медиите“ и приемана за достоверна и разпространявана от, наричам ги, мейнстриймъри (от английски mainstream). Така автономията на личността e подложена на голямо изпитание, особено в тоталитарните общества – българското през 1944-1989 г. и посттоталитарното след 1989 г.
Конформизмът и мейнстриймът са отвратително вредни прояви на угодничество и нагаждачество към началството във всички области на човешката дейност. Конформистът е “другият с маска на писател, на учен, на професор, на философ”… и на актьор от Народния театър „Иван Вазов“, както го описва Ортега-и-Гасет в есето “Интелектуалецът и другият”. В книгата “Човекът като социално животно” американският психолог Елиът Арънсън определя конформизма като “промяна в поведението или мнението на личността в резултат от действителен или въображаем натиск от страна на друга личност или група”.
При българския конформизъм и мейнстрийм (1944-1989) “другата личност” беше ТЖ, “групата” – ЦК на БКП. След 1989-а „другата личност“ и „групата“ се сменят, редуват се в креслата на политиката, образованието, науката, културата и спорта. Но конформистите, включително тези, способни в професиите си, продължават да слугуват на началството, за да получават привилегии от него. Наричам това „еничерски комплекс на българската интелигенция“. Това вероятно е трансгенерационно явление, принесено от ония българи през османското иго, които са ставали доброволно еничари (турски, yeni çeri – „новобранци“, обучавани още от малки за елитни войници в Османската империя), за да получават привилегии от султана.
Отвращавам се, когато и талантливи артисти със задоволство разказват как ТЖ ги карал да разказват вицове за него. Други пък колко добър бил ТЖ, защото им давал апартаменти и коли. Една артистка – сега я виждам в списъка на „донорите“ на директора на Народния театър – дори разцелува ТЖ в съдебната зала, когато той бе подсъдим.
“Уви! Всичко е погълнала у нас партизанщината, партията и партийните сдружения във всяка област, дори и в литературата, дори и в науките” – пише проф. Александър Балабанов във в. “Мир” на 6 август 1928 г. Повече от 90 години оттогава и никакво освежаване на политическия, социален, научен и културен пейзаж на България.
При наличие на достойнство, някой от еничарските интелектуалци можеше да бъде българският Андрей Сахаров – например Благовест Сендов. Или българският Вацлав Хавел и Александър Солженицин – например Георги Джагаров и Любомир Левчев. А Силвио Берлускони на въпрос на журналист дали някога е спал с жени комунистки, отговори: “Никога, кълна се! Дори не съм флиртувал с такива.”
Сега, 33 години след 10 ноември 1989 г., можем да предполагаме къде вероятно щяха да бъдат някои, ако тази дата я нямаше в политическия календар на България. Тогава Илия Минев, Едуард Генов, Тончо Карабулков, Тодор Кавалджиев, Любомир Собаджиев, Петър Манолов и други достойни българи щяха да са все още в затворите. Филип Димитров и Петър Стоянов щяха да продължават адвокатската си работа. Надежда Михайлова щеше да е говорител на БКП. Иван Костов – професор по политикономика и коментатор във в. „Работническо дело”. Съпругата му Елена Костова можеше да основе фондация „Бъдеще за БКП”. Сергей Станишев, Андрей Райчев и Меглена Кунева щяха да бъдат членове на ЦК на БКП. Соломон Паси щеше да замени „Трабанта” си с „Лада”, за да качи в нея главнокомандващия на Варшавския договор.
“И стана безпощадно ясно“: Радослав Бимбалов написа в „Площад Славейков“ „Най-грозният спектакъл, правен някога в Народния театър“. В който няколко хъшове и повече от 40 артисти, сред които и един от най-добрите, станаха еничари в подкрепа на директора на Народния театър, а не в подкрепа на Александър Морфов – гениалният режисьор не само на „Хъшове“ и не само в България.
„Лакеи, кочияши, камериери, прислуга сте вие“, еничарските актьори – статисти сте в спектакъла на директора и пиарката на Народния театър.
Все пак, има достойни, просветени, мъдри – sapere aude – артисти, като хъшът Валери Йорданов, режисьорът Бойко Богданов и техни съмишленици.
Д-р Георги Чалдъков
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* “Лакеи сте вие, музикантите…“ – написано във Фейсбук от виртуозният блуз и джаз пианист и композитор Васил Пармаков (1961-2016).
.
