Лозенец

.

На Любо

Прибра се в тихото като в далечен дом,
като осъден, който на небето си говори;
усети мухъл,
тежка миризма,
подръпна рязко лепкавите щори.

Дъхтеше на изсъхнала лаванда
в забравена от всички чужда къща,
където само паякът е господар,
в която никой
никога не се завръща.

И седна, и душата му изскърца,
тъй както скърца над обесения клонът –
виола, прах
и черна светлина
под някаква несбъдната икона.

Отвън пияницата будеше звездите
и палеше градът високия си орех –
извади джина,
плюна и отпи,
на кой от боговете си да се помоли.

Бутилката повлече празния си валяк
в съня, където всичко се рушеше.
На пода паднал,
тъмноок и див,
един изгубен мъж като разпънат спеше.

А горе… Витоша
с небръснатите си бедра
зората раждаше от есенния мъх.

Едно от нейните прокудени чеда
насън изкачваше високия й връх.

Васил Славов

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

.