.
Преди много години се случи така, че попаднах в студентския водовъртеж на Хайделберг. Моята Ома, тоест баба, правеше отчаяни усилия да ме задържи в Западна Германия, да остана там да следвам. Около месец пътувах от Еберщадт, от дома ни, до Хайделберг и обратно, и бях сред момичета и момчета от цял свят. Това, което ме удиви – мен, младежът, идващ от социалистическа България, бе огромното влияние на левите идеи в западния свят. Тогава не правех разлика между марксизъм и маркузианство, но всеки ден четях за Фракцията „Червената армия“ на Баадер-Майнхоф и техните политически убийства и банкови грабежи, а всяка вечер гледах по различните канали интервютата и маоистките проповеди на Жан-Пол Сартр.
Днес все по-често се връщам към ония времена. Защото някъде там, когато вече се прожектираше пророческия филм „Голямото плюскане“ (La Grande Bouffe) на Марко Ферери, а преди това, в Майските събития в Париж, бе заложена тиктакащата бомба, която взриви катедрално-християнската Европа. Този тих взрив помете великите й хуманни ценности и премести полюсите на „революционното“ електричество от Русия в Стария континент.
Тази и миналата година си поставих една, бих я нарекъл самонасилствена задача – да прочета по-внимателно, от позицията на зрелостта си, най-важните книги на Сартр, Камю и Дьо Бовоар, на тези трима влъхви на съвременната либерална Европа, за да открия сам за себе си, а не да бъда повлиян и предубеден от разни мъдри тълкуватели и критици в идеите и посланията на двамата нобелиста и дамата между тях – дьо Бовоар. Прочетох бавно и основно Камю, като най-впечатлен бях от „Чумата“, и „Чужденецът“, а много-много бавно прочитах и допрочитах „Погнусата“ на Сартр. Със Симон дьо Бовоар не успях, имах усещането за някакъв римейк на Сартр.
Няма да правя и най-малък опит за литературен анализ на тези дълбоки писатели, мъдри скептици и страстни атеисти. Не съм литературен критик, не мога, а и не искам да бъда такъв. Това, което ме прониза като усещане при прочита на тези автори, бе усещането за абсолютната безнадеждност и фризерната скрежност на екзистенциализма. Ще пропусна дьо Бовоар, с нея, вече си признах, не успях да осъществя по-дълъг литературен контакт. Отстранявам и обществената световна представа за двамата нобелисти като литератори, писатели и мислители; опитвам се, на базата на прочетеното, да се фокусирам върху чисто физическата си представа за тях като живи същества от плът и кръв, от лимфа, човешки страсти, полов нагон, храносмилане, двигателно-упорен апарат – с една дума, представата ми за тях като за сома, за живо човешко тяло. И странно – усещането, което изпитах за тези световни мъже като живи хора, е същото, което изпитвам днес при среща с една категория мои съвременници. Усещане за същества, които са формулирани с едно изречение от самия Сартр чрез неговия герой в „Погнусата“ – стр. 167. Там той в ключова фраза изразява себе си и своето ултралевичарско и атеистично символ верую: „Аз просто не съм човеколюбец“.
Да, това са думите на Сартр. Впрочем, това е и цялото внушение на „Погнусата“. За себе си ще кажа едно. Обзе ме погнуса. За мен това бе отрицание на самия живот. На жената като жена, на мъжа като мъж, на детето между тях, на любовта, на жизнената сила, на виталността, на доминантата на красотата, на свободната воля. Това в последна сметка бе ентропия. Левчев имаше едно стихотворение, цитирам по памет, в което казваше, че прочел в парижкото метро графит, който гласял „Смърт на живота“. Този човек, тези хора, тази порода са вече сред нас. Те ни учат на нов морал, на нови ценности. Те ни учат на всичко друго, но не и на живот. Те менторстват, те насилват нашата нормалност с тяхната ненормалност. При физическа среща човек може да мине през тях като през стълб вода, а след него те отново ще се съберат в своята цялост на тихо, нарастващо отрицание на живота. Тези същества превзеха Европа. Те идат и за нас.
.
.
