Наши емигранти в Чикаго преди лотарията „Зелена карта“. Георги Тодоров Иванов

.

Преди лотарията „Зелена карта”

Този очерк е продължение на поредицата разкази за наши сънародници, принудени от обстоятелствата да напуснат България по времето на комунизма. Техните преживелици са записани от Георги К. Иванов – автора на книгата за Българските черкви в САЩ и Чикаго. (Вж. повече информация за поредицата ТУК.)

Този разказ е посветен на Георги Тодоров Иванов, по повод неговата 90-годишнина* – човекът, без когото църквата „Св. Иван Рилски“ в Чикаго нямаше да я има.

България

„Роден съм на 28 януари 1933 г. в село Вардим, Свищовско, на брега на Дунава. Аз съм четвъртото дете в семейството. Баща ми се казваше Тодор, а майка ми Калина. Другите три деца са момичета – Стефана, Яна и Гергица. Eдва тригодишен оставам без баща. Починал от туберколоза. Нямам спомени от него. От майка си знам, че е бил хубав, работлив, среден на ръст, спортист, председател на юнашкото дружество в селото“.

Роднините по бащина линия, много скоро след неговата смърт, започнали да подхвърлят на майката, че трябва да си търси мъж, който да поеме грижите за нея и децата, добитъка и малкото земя, която имали. Изгонили я заедно с децата от дядовата им къща. Намерили й жених, в Белене. Там Георги тръгва на училище. С завършването на учебната година свършва и бракът на майка му. Пастрокът се отнасял зле към доведените деца. Връщат се във Вардим. Приютява ги една от сестрите на майка му. Но селският живот иска мъжка ръка, която да се грижи за земята. Така майката се принуждава към трети брак, с вдовец с две дъщери и един син. В това многолюдно семейство Георги е най-малък и най-уязвим. Новият баща не пропуска повод да му се кара, дори да го бие. Майката не издържа, напуска го и остава отново сама с децата. Още от ранна възраст Георги разбира, че детството за него вече е свършило. Пасе добитъка на съседи, работи по овошни и зеленчукови градини, ходи на училище. Завършва прогимназия с отличие и спира дотук.

„Немотията в семейството беше голяма, както и немотията в държавата след войната. Няма пари, няма и какво да се купи“, разказва Георги. От по-възрастни в селото научава, че набират бригадири за строежа на железопътната линия Ловеч-Троян. През пролетта на 1948 г., едва 15-годишен, заминава на строежа. Работи до есента. Освен парите, които спечелва, получава и купони, с които може да си купи плат за костюм. Напук на битуващия израз, че от работа не се богатее, а се гърбавее, Георги разбира, че с труд може да се постигне много. С труд, разум и пестеливост.

Мечтата му е да има собствен дом, след годините живот из чужди къщи и чужди хора. В края на 40-те години няколко от турските семейства от селото се изселват за Турция. Едно от тези семейства му предлага да му продадат малка къща с двор до реката. Със спестените пари и заеми от познати осъществява мечтата си. Потяга къщата, подменя покрива и пода, подновява оградата, иззижда тоалетна и баня. „Всичко правех с голям мерак, за себе си, но най-вече за майка ми.“
През пролетта на 1954 г. е взет да отбива военната си служба като трудовак. Работи по строителството на язовир „Георги Димитров“. След уволнението се връща на село, където работи, каквото намери – градинарство, строителство, механик, шлосер. Към всяка работа се отнася като че е професията на живота му. Старае се и изучава тънкостите на „занаята“, независимо какъв е той.

Пролетта на 1957 година се оказва решителна за бъдещето му. В селото се заговорило, че в Свищов има отворено бюро на българо-чешка комисия, която набира работници за Чехия, за областите, които били населени с немци преди войната. Много от тях, немците, били загинали във войната, други избити от победителите, а малкото оцелели се изселили кой в Източна, кой в Западна Германия. Работната ръка в тези области била недостатъчна. Сега се търсили хора от България, с опит в строителството и селското стопансто. Георги има вече натрупан опит и в едното, и в другото. Приятели го посъветват да се яви пред комисията и да подаде молба, което и прави. Времето минавало без да получи никакъв отговор. Загубил надежда, че ще бъде одобрен. Но ето, известието дошло. С писмо е поканен да се яви в София на посочен адрес, да носи със себе си бельо, дрехи и тоалетни принадлежности.

Чехия

На 17 юни 1957 г. група от 30 млади мъже се качват на влака в София и потеглят към град Усти над Лабем – чешки град близо до границата с Източна Германия. От гарата с автобус са откарани в едно село на около 20 км от града. Разбират, че до есента ще работят в селското стопанство. След това – по фабрики в околността. Настаняват ги в стопанския двор на кооператива, където има спални и столова. Основната работа била да косят трева. Няма техника – с ръчни коси. Работата е на норма. Домакините остават неприятно изненадани от производителността на българите, които работели здраво. Изпълнявали и преизпълнявали нормата, а оттам и заработените пари. Това не се харесало на домакините. Опитали се да увеличат нормата и да намалят надниците. Нашите отказали да излизат на работа. Твърдата им позиция се оказва печеливша. Остават старите условия. Така до края на лятото Георги се вижда с толкова много пари, колкото не си е представял, че може да има някога.

За кратко в общежитията са настанени група чешки студенти – бригадири. Сред тази група студенти се оказва и бъдещата му съпруга. „Запознанството ни стана няколко месеца след като бригадата им свърши. С приятели бяхме в ресторант. Един от тях ми казва да погледна към съседната маса, където бяха седнали две млади момичета и един мъж. Според приятеля ми, едната от тях много често поглеждала към мен и коментирала нещо с компанията си. „Върви – вика, – покани я да танцувате.“ Отидох, поисках разрешение от мъжа с тях и заведох дамата на дансинга. Танцувахме танго. Тя ме попита не я ли познавам. Едва сега си спомних, че тя е една от студентките-бригадири, Вяра. Една година по-късно се оженихме, това е лятото на 1960-а“.

Живеят при родителите й. Тя е пред дипломиране със специалност „Славянска филология“. Започва работа като гимназиална учителка по чешки и руски езици. Той става чешки гражданин и има право да работи, където намери. Намира работа в една зеленчукова градина. Шефът там не си гледал работата и търсели човек, който да разбира от градинарство, за да поеме нещата. Георги се явява на интервю и бил одобрен. Градината била голяма – 150 декара, с около 500 „прозорци-парници“ на земята и повече от 20 души работници. Произвеждали всичко, от което има нужда трапезата, от ранна пролет до късна есен. „В началото не ме приеха добре. Дори се опитваха да ме саботират. Слагат повече тор и крехкия разсад изгаря. Много скоро показах, че не съм аджемия, разбирам от градинарство. Имах усет как да организирам и ръководя работата. Уважение към старателните и безкомпромисен към хитреците“. Въвежда акордна организация на работа – свършат ли определения обем работа, могат да си тръгват. Редовно изплаща премии. Дава на жените допълнителен отпуск пред празници. Производството на градината става предпочитано на пазара. За година-две от губеща, градината става печеливша.

Семейството расте. Дъщерята Калина се ражда през 1963 г., а синът Гошко – през 1966 г. Продължават да живеят при родителите на Вяра. Георги печели достатъчно, но и работи много. След като свърши работния ден в зеленчуковата градина, ходи по околните села, коси трева, извършва дребни поправки по къщите. Жена му може да си позволи много повече от това, което си позволяват нейните колежки, близки и познати. Облича се стилно. Мисли и за самостоятелно жилище. Това е и желанието на Георги. Включва се в строителна кооперация и за по-малко от година се пренасят в собствен апартамент. Обзавеждат го по последните модни тентенции, с мебели, закупени от Прага.

С идването на власт на Дупчек е дадена по-голяма свобода за частен бизнес. Георги е натрупал достатъчно опит, направил е, така да се каже, маркетинговото проучване, наясно е, че пазарът има нужда от пресни зеленчуци и цветя. Търси земя за собствена градина. В едно малко, съседно селце намира изоставена оранжерия. Оглежда я внимателно. Много от стъклата са изпочупени, останалите цели са почернели от сажди и прах. В малка барака била печката и системата за отопляване на оранжерията. Преценил, че дори и да не е съвсем в ред, би могъл да я поправи. Най-важното, обаче, било минаващата наблизо река. „Щом има вода, има и живот, а в случая няма водомер.“ Така Георги калкулира, че един от най-голямите производствени разходи – водата за поливане, ще бъде нула. Среща се с отговорното длъжностно лице в селото и получава правото да ползва оранжерията. На въпросът какъв наем да плаща, получава отговор: „Почвай, пък ще видим.“. Запрята ръкави и за няколко седмици оранжерията става неузнаваема. Докато „заработи“ градината, Георги работи в съседна бирена фабрика на половин ден.

Първата година е обнадеждаваща – трудът му се изплаща добре. Личните наблюдения на пазара му помагат да оптимизира работата си. Ориентира се към производството и продажба на разсад – минимални разходи и голямо търсене, както и към дългостеблени рози – цветя за всякакъв повод.
Мизерията, която е изживял като дете и юноша в България, е заменена с удобства, дори лукс. Има вече и собствен автомобил. Но нещата в семейството не вървят добре. С Вяра се развеждат през 1973 г. „Съдът реши, че децата трябва да се възпитават в чешки дух, да останат при майката, а аз да напуска апартамента“ – с горчевина споделя Георги. Както Вяра, така и родителите й, настройват децата против него. Останал сам, се пита накъде – на изток към България или на запад към другия свят? Решава да тръгне на запад към Австрия.

Защо към Австрия? „Знаех, че там е един мой познат – Кутьо от Сливен. С него бяхме в Чехия в началото, но скоро след това се разделихме. Че е в Австрия научих при едно от отиванията ми в България. Бях отседнал у бай Стефан Терпешев в София, на Добри Терпешев сина. Този, дето беше член на Политбюро на партията, а по-късно го махнаха. За него се разказваха какви ли не вицове. Запознанството ни с бай Стефан беше отпреди години. Той имаше много добро отнешение към мене. Наричаше ме Гошко. Имаше ми доверие. Присъствал съм на разговори в дома му, за които тогава вкарваха в затвора или направо убиваха. Кутьо също се познаваше с бай Стефан. Та, води ме една вечер бай Стефан у мистър Сенко, оня, фокусникът. Бил се върнал наскоро от Австрия, където имал представления, и носил подарък на бай Стефан от Кутьо. На тази среша аз пък получих адреса на Кутьо, с когото впоследствие си разменихме по няколко поздравителни картички за разни празници.“ И продължава: „Но, да се върнем в Чехия. На 21 декември надвечер изкарах „Опел“-а от гаража, сложих багажа, предварително бях сложиш под акумулаторната батерия спестените пари, счупих една чиния за късмет, прекръстих се и подкарах. Минах през градината, налях си вода в една дамажана и поех към неизвестното. Планът ми беше да мина през Унгария, не направо от Чехия – и на Бъдни вечер да съм на границата с Австрия. Ще има много хора, граничните власти ще са в празнично настроение, ще мина леко. Така и стана. С български паспорт и немска кола, вероятно ме взеха за работещ в Германия“.

Австрия

„На 23 декември 1974 г., късно вечерта, бях на австрийска земя. Поех пътя към Виена. Отбих на един паркинг. Приближих се до спрял камион и подадох на шофьора лист с написан на него адреса на Кутьо във Виена. Оказа се сърбин. Направи ми знак да го следвам. След няколко часа бях при Кутьо и заедно посрещнахме Бъдни вечер.“

След Коледа и Нова година идва време Георги да търси начин да получи политическо убежище. Свързват го с друг българин – Стефан Табаков, който работи в един от емиграционните лагери като преводач. Пътят за легализация е един – през лагера. Препоръчват му Трайскирхен. Това е бежански лагер близо до Виена и има трамвай до там. Кутьо го завежда в лагера и го предава на полицаите. Снемат му самоличността, вземат му пръстови отпечатъци. Настанен е в голямо общо помещение с други като него, най-вече поляци. Малко по-късно среща и един българин – Любо. На интервю го викат след две седмици. То минава успешно. От някаква организация дават на лагерниците еднократно по 2500 шилинга за облекло. От лагера им дават по 100 шилинга седмично джобни пари. Свободни са да излизат, но вечерта трябва да са в лагера. През месец март се „отваря“ сезонът за временни работници. Идват да ги наемат в лагера. Вечер ги връщат. „Сутрин, когато идват да наемат работници, аз винаги съм с чисти работни дрехи и торбичка, от която се подават дръжки на тесла, мистрия, трион. Повечето от другите са облечени в костюми, накривили бомбета и захапали цигари. Може би по тази причина бях един от първите наемани сутрин. Вечер се прибирах с 400-500 шилинга в джоба.“

Любо е завършил немска гимназия и свободно говори както немски, така и английски. Увещава Георги да емигрират в САЩ. Тъй като Георги се колебае, Любо му предлага едно пробно отиване и, ако не му хареса, да се върне. Отиват в американското посолство във Виена и заявяват желанието си. Чрез чешко-американска организация уреждат спонсорство и емигриране в САЩ. Георги решава да отиде в Ню Йорк, където има познати от лагера в Австрия, имигрирали преди него, пък и да е по-близо до Европа. За Любо крайната дестинация е Чикаго. И тръгват!
На 2 септември 1975 г. Георги каца на международното летище в

Ню Йорк

Спестените пари, с които пристига, ще го предпазят от изненади, поне в началото. А разчита и на приятелите от лагера, дошли по-рано. Изненада има и тя идва още с кацането му на американска земя. Изпратен от Виена от чехи, тук е посрещнат също от чехи. Още с посрещането на летището в Ню Йорк му казват, че една българка била отправила искане до различни емигрантски организации, работещи с хора от Източна Европа; търси българин, разбиращ от градинарство. Чехите, разполагайки с биографията му, смятат, че е подходящ кандидат. Ще го свържат с нея на следващия ден. На въпросът как се казва, отговарят „Надя Въжарова“ и нищо повече. Така и става, на другата сутрин свързват Георги по телефона с госпожата. След кратък разговор, тя го кани да отиде при нея, допълвайки, че неговите временни домакини – чехите знаят къде е тя. Чехите го откарват до адреса с кола. А адресът се оказал луксозен хотел някъде в Манхатън. „На входа стои портиер в униформа, с лампази и фуражка. Отваря ми вратата, а друг ме отвежда до асансьора. Озовавам се пред апартамента на Надя Ножарова. Още не заглъхнал звънът на звънеца – и вратата се отвори. Появи се една красива жена, средна на ръст, с неопределена възраст, облечена в дълъг пеньоар. Покани ме, обръщайки се към мен с думите: „Влизай, моето момче“. Въведе ме в един огромен хол, обзаведен с тежка мебел. По стените бяха окачени картини в солидни рамки. Покани ме да седна. Настаних се в един фотьойл пред ниска масичка, върху която имаше фруктиера с плодове. Попита какво желая за пиене – вода, чай, кафе, джус? Аз не се стърпявам да попитам къде ще да е тази градин,а за която й трябва градинар и попитах.“

Георги получава отговор веднага. Графиня Надя де Наваро Фарбър (Въжарова) – да, графиня, отговаря, че има имение на около 80 мили от Ню Йорк, на крайбрежието на Атлантическия океан. Апартаментът бил градската й резиденция. (Направете си труда и се запознайте с живота на тази изключителна българка https://bg.wikipedia.org/wiki/Надя_Ножарова. Това е българската Елизабет Тейлър, не само по броя на браковете!)

Графинята предлага още същия ден да отидат до имението. Ако на Георги му хареса мястото, работата и условията, да остане. И заминават. „Пътувахме с нейна кола. Шофьорът беше французин. С нас беше и един чех. Той й бил масажист. За него по-късно казваше, че бил педераст. Тя изобщо не си мереше думите, както казват, беше цапната в устата. Криеше си годините, но се изтърва веднъж да каже, че има внучка на 16 години.“

Георги е поразен от това, което вижда, когато спират пред имението. Затруднява се да каже броя на стайте и салоните – 10 или 15. Дворът-градина е 6 декара. Голям плувен басейн. По добре оформено стълбище се стига до тясна пясъчна ивица, обливана от вълните на Атлантическия океан. Запознава се с останалите от персонала – освен шофьора французин и масажиста чех, има още 4 поляка – трима мъже и една жена, готвачка. Имало още един, за когото по-късно разбрал, че бил със статут на любовник на графинята. „Ще живееш в стая на долния етаж. Храненето е в кухнята с останалия персонал. Градска отпуска няма. Жени не ти трябват. Ако си много на зор, мастурбирай! – кратко и ясно се изразява Графиня Надя Наваро-Фарбър. – Задълженията са ясни, почивката свърши, захващай се за работа.“ То една работа! Подрязване храстите, прекопаване около корените на цветята, плевене, поливане“. Веднъж седмично Георги придружава готвачката да пазарува продукти за кухнята.

След два месеца му се обажда Любо от Чикаго. „Да ме чуе, да разбере как съм се устроил. Покани ме да го посетя в Чикаго. Там имало много българи. Ако ми хареса, можело да остана.“ Георги иска позволение от Надя, което получава. Получава и предупреждение – ако смята да изкара при нея зимата и след това да се маха нанякъде, да го направи още сега. Така, малко преди края на 1975 г., Георги се озовава в

Чикаго

На летището го посрещат Любо и още един българин – Мишо. Още първият неделен ден го завеждат в черквата „Св. София“, старата, която е била в една къща на Irving Park и 3827 N Lawndale. Там се запознава с Йордан Пиналски, сподвижник на Г. М. Димитров – доста авторитетен водач на земеделците – николапетковисти в Чикаго. Последният се обърнал към старите емигранти и ги призовал да помогнат кой с каквото може – квартира, обзавеждане, работа. Драго Стоянов, собственик на билдинг с 16 апартамента, му предлага самостоятелна стая в апартамента, в който той живее, срещу наем от 50 долара на месец. Мишо му намира работа няколко дни по-късно – почистване на офиси в даун-таун. Работи за 3 долара и 80 цента на час. Първият му чек в САЩ е за 152 долара. Има и за наем, и за храна, и за дрехи!

Георги продължава да работи нощем в същия билдинг. Изхвърля чували с боклук по товарния асансьор. Намира допълнителна работа и за през деня. Често вижда гневното лице на супервайзера да му крещи за щяло и нещяло, а Георги не го разбира. Сериозно се замисля дали това е онова, което търси. Решава да се върне в Австрия. Когато споделя това с Коцето Щерев, председателя на настоятелството на църквата „Св. София“, той го съветва да си извади временен американски паспорт, нещо като пасаван. „Той ме придружи до офиса на емиграционните служби. Там обясни, че трябва да се върна в Австрия, да уредя някои лични въпроси. Така получих временен паспорт с валидност от една година. Това значи, че трябва да се върна в САЩ в рамките на тази една година, иначе губя статута си на емигрант в САЩ“.

Отново в Австрия

Месец май 1976 г. Георги отново е във Виена. Мисли да се захване с градинарство. Правил го е, знае го и го може. Трябва му да се ориентира в новата обстановка. Наблюдава какво правят другите. „Вземат по 30-40 декара земя под аренда. Садят домати, пипер, салати. Земята много трудно се обработва. Избой трева, задуши зеленчука, няма реколта да продаваш на пазара, а трябва да плащаш рента, данъци. Правя си сметка, ако взема до 5 декара, което е по силите на сам човек да обработва, ще насадя достатъчно зеленчуци, които сам ще продавам, като избегна едри или дребни прекупвачи. Така печалбата остава изцяло за мен.“ С тези мисли и планове гледа напред. На първо време му трябва кола. Купува на старо „Рено 16“ за 8000 шилинга, някъде около 500 долара. С подобрена мобилност по-лесно се търси и квартира, и работа. Квартирите скъпи, а ако е евтина, няма никакви удобства – нито течаща вода, нито тоалетна. Месеци наред спи в колата, къпе се в околните езера. Есента паркира под дървета, да се пази от утринната слана. Близо до пазарището, където помага на един българин, се настанява в празен фургон. Така изкарва зимата. Често сравнява краткия си престои в САЩ с живота тук. Започва да го тегли към Чикаго. През април взема окончателно решение да се завърне там.

Отново в Чикаго

Георги отново е във „ветровития“ град, след като го беше напуснал преди година. На „О’Хера“ го посреща Драго. „Все едно, че не бях напускал Чикаго. Драго ме води направо в неговия билдинг, където каза, че стаята си ме чака“. Георги е осъзнал, че временното живеене тук и там е минало. Трябва по-сериозна професия и по-сигурна работа. Разширява кръга на познатите. Освен с българи, общува и със сърби. Немалка част от тях са в строителния бизнес. Работливите правят добри пари и са добре. За Георги няма съмнение, че може да бъде добър в тази професия, която познава от България. Затруднение са мерните единици – инчове, футове, ярдове, паунди. Малко по-малко се справя и с тях. След по-малко от година е готов да работи самостоятелно.

Трудолюбието му е забелязано от познати и непознати. Търсят го, препоръчват го, работи много. Забелязана е и наивността му – помага с пари на всеки, който му поиска. Търсят му пари на заем или му предлагат бизнес-партньорство. „Понякога се опитвам да пресметна колко пари съм дал на този или онзи и не са ми върнати. Десетки хиляди, повече, може би сто хиляди. А парите, с които някои от партньорите ме завлякоха през годините, чет нямат. Бог дал, Бог взел!“ – заключава Георги.

Като част от бизнес начинанията си извън строителството споменава отварянето на магазин за антикварни стоки и на ресторант с партньори. От време на време се чува по телефона с познати от лагера в Австрия, устроили се сега в Ню Йорк. Имали детска градина там. Споделяли, че този бизнес е добър и с добра перспектива. Животът поскъпва, заплатата на мъжа в семейството не е достатъчна, все повече жени трябва да работят. А за да работят, трябва да оставят децата си в детски градини. Когато един българин тук, в Чикаго, го заговаря за евентуално партньорство да отворят детска градина, Георги е готов, приема веднага. Той знае от приятелите си в Ню Йорк за този бизнес. Детската градина започва да функционира през септември 1981 г. Противоречия с партньора водят до проблеми. Градината е обявена за продажба на търг. Георги участува в търга и го печели. Става едноличен собственик на бизнеса, както се казва – сам си е чорбаджия.

В България Георги е мечтал за собствен дом и е създал такъв. Собствен дом създава и в Чихия. Мисли за собствен дом и тук, в Чикаго. Купува празно място през 1986 г., в непосредствена близост до огромен парк, от който го дели една улица. Изготвянето на плановете отнема една година. Проектът е за двуетажна постройка, както всички останали наоколо. На първия етаж ще бъде детска градина, а на втория – два обширни апартамента. През пролетта на 1988 г. започва да строи. Огромна част от работата извършва сам. В късната есен на 1989 г. се нанася да живее в новия си дом. Отваря и детската градина. Междувременно е довел съпруга от България. Тя с ентусиазъм и професионализъм се включва в семейния бизнес, поемайки ръководството на двете детски градини.

Ктиторство (дарителство)

Относително спокойния живот на българската емиграция в Чикаго тече нормално. Има няколко партизанстващи групи, най-вече тези на земеделци, монархисти и анархисти, които се опитват да наложат влияние над общността. Георги остава настрана от тези партийни дрязги. Редовно посещава неделните църковни служби. Собственоръчно изработва малък иконостас, посветен на светите братя Кирил и Методий, и го дарява на църквата. Същият все още стои от ляво, в залата на църквата „Св. София“ (Des Plaines). В един кратък период от време започва смяна на свещениците. Първият свещеник, отец Енев, е изгонен без обяснения. Вторият, монахът Дамян – също. Сред общността се заговорва да се изиска свещеник от България. Тази идея се прокарва най-вече от „новите“, дошли от Пиринския края. Сред старите емигранти се прокрадва съмнението, че българските тайни служби имат пръст във всичко това. През есента на 1982 г. в Чикаго пристига изпратен от България поп. Още на следващата година той се забърква в една сексуална история, която води до разединяване на българската общност за дълги години.

В края на 1995 г. група българи решават да учредят втора църква. Кръщават я на небесния покровител на България и българския народ св. Иван Рилски. Обръщат се с молба към Георги да предостави салона на детската градина за неделни служби, докато се намери трайно решение със сграда за тази цел. Георги и съпругата му с готовност приемат да бъдат домакини. Службите започват от февруари 1996 г. „В неделя сутрин с жена ми разчиствахме салона. Поставяхме сандъчета с пясък за свещи. Подреждаме маса, попът да си сложи антиминса и евангелието. Събираха се 10, 20 и повече богомолци, най-вече хора от старата емиграция. След службата хората остават на приказки, сладки и кафе. Разговорите се водят около това – как и кога ще можем да се сдобием със собствена черковна сграда. Събираме пари. Доста хора дариха по няколко хиляди долара. Правехме вечеринки в салони, които наемахме. Това с вечеринките беше интересно. Жените приготвяха храна и лакомства, мъжете носехме пиенето. Плащахме си за вход, както и консумацията, която сами си носехме. Това беше една от формите да събираме пари.“
От време на време в Чикаго излизали за продан черковни сгради. Решават да купят една такава, обявена на търг. „Внесохме капаро от 20 000 долара в очакване деня на търга. Председателят на настоятелството беше поел грижата да осигури банков заем, с който да гарантираме средствата, ако спечелим. Предварително си бяхме сложили таван от 280 000 долара. Вечерта преди търга се събрахме у дома за последни доуточнявания. Тогава председателят връчи предварително написаната си оставка като такъв, заявявайки, че заем няма и той е дотук, и напуска. Настана гробно мълчание. Попът се обърна към мен с въпроса: „Какво ще правим сега, Георги?“. Нямаше какво толкова да му мисля и, обръщайки се към всички, казах, че аз ще осигуря заема.“ Така на сутринта опиват на търга, подават офертата в запечатан плик и чакат. След няколко часа се разбира, че те печелят. За да получат ключовете, трябва да представят гарантирани парите. Георги взема заем, залагайки като гаранция пред банката собствената си къща!

Ентусиазмът е голям! Започват ремонти, изграждане на олтар, изписване на икони. Всичко това струва пари, каквито църковната общност няма. Тук отново е Георги, който финансира с безлихвен заем тези дейности.

Така, благодарение на Георги Т. Иванов, българската общност в Чикаго се сдобива с още една църква, тази на 5944 W Cullom Ave, Chicago. Първата служба е извършена на 7 февруари 1999 г.

През 2009 г. финансира извършването на ремонт на черквата „Св. Архангел Михаил“ в родното си село. Надписът на фасадата на църквата гласи, че ремонтът е извършен „със средствата и обилните разходи на всепочтенния и благочестив господин Георги Иванов“.

Георги, честит юбилей! Бъди здрав!

Текст и снимки:

Георги К. Иванов

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Бел. ред.: Георги Тодоров Иванов навършва 90 години на 28 януари т.г. Редакцията на Еврочикаго го поздравява с юбилея и му желае много здраве и щастие.

.