Гледам към Новата година с надежда

.

Измина още една година. Ето така, година след година минава времето на този свят и един ден всички го напускаме. И добрите, и лошите; и богатите, и бедните; и умните, и глупавите; и успелите, и неудачниците. Всички. И това е демократично. Всъщност Господ е най-великият демократ на всички времена и народи. Та той е създал Смъртта – най-демократичото нещо на земята. Пред нея всички са равни. Големеем се един пред друг само в живота. Той, Животът, по рождение е тоталитарен. Започва с най-бързия сперматозоид и продължава през по-, по- най-, та чак до предизвестения демократичен край.

Та как бях тази година ли?

Давах!

Дадох от времето си на този свят. Дадох на пациентите. Не на всичките, но на някои успях да дам. Ето и вчера, в последния работен ден на тази година, една жена дойде при мен, плачейки, и си излезе с усмивка. Това е единственото, което мога да дам. Аз не мога да премахна болестта. Не мога да гарантирам здраве и вечен живот, но понякога все още ми се отдава да дам усмивка. Понякога, рядко, но все още става. Не знам колко усмивки съм дал тази година, но кой ти брои. Доста си излязоха от кабинета ми, псувайки ме наум. И това съм „дал“. И зло съм посял тук и там. Понякога с добри намерения. Да ти отворят очите за състоянието ти – също е форма на лечение. Жестока форма, болезнена, като скалпел, но все пак лечение. Някои обаче обидих, защото ми беше тежко на душата. Понякога става и така. Гледаш да изхвърлиш чернилката от себе си, както се изхвърля боклук през балкона. На тези, които боклукът им е паднал на главите, искрено се извинявам.

Дадох дъщеря си – голямата. Дадох я на едно момче – Ник. Добро момче, ама младо, неопитно и наивно. Абе, дал съм я! Вятър и мъгла! Дъщеря ми като си го хареса този Ник и не миряса, докато не се ожени за него. А той само я гледа в очите, държи я за ръката и я пази като писано яйце. Влюбен е Ник и за това му прощавам и младостта, и наивността, и неопитността.

Е, формално все пак аз я дадох. Дадох я със желание. Да имах купища със злато и тях щях да дам на младите с удоволствие. Та те искат да правят семейство! Искат да раждат деца!

Няма по-хубаво нещо от това да даваш със желание. Да даваш най-свидното на други. На кого дадох дъщеря си? Дадох я на внуците си, дадох я на правнуците си, дадох я на цялото това огромно множество неродени човеци, които съществуват навсякъде около нас, невидими, безшумни тълпи от милиарди и милиарди същества. Те са там, от другата страна на сътворението, където живеят всички неродени, където сме живели и всички ние, преди да проплачем за пръв път. И с моето даване те може би един ден ще бъдат сътворени, ще бъдат изтръгнати от небитието, ще могат да бъдат, да плачат, да страдат, да обичат, да дават и един ден задължително ще се върнат там, откъдето са дошли.

Моят татко си отиде от битието миналата година, а на следващата година аз дадох дъщеря си на Ник, за да имат семейство и да раждат деца. Един ден и аз ще отида при татко, а моите деца с радост ще дават внуците ми, за да имат и те семейства и да имат и те деца.

Животът е една сложна, голяма машина, която се движи с даване. Взимането от живота е ръждата, която поврежда машината. Да вземеш живот без време, да вземеш храна от нечия уста, да отнемеш покрива над главата на някого забавя живота. Не го спира, но го забавя.

Днес Животът изглежда толкова бавен! По-миналата и миналата година десетки милиона живота бяха взети, отнети без време, за да се превърнат в цветни хартийки или цифрички на компютърен екран, и да бъдат натрупани във въображението на нечии болни мозъци. Десетки милиони безвременно взети са милиарди, които няма да се родят.

Ние ще заселим безкрайната Вселена един ден, а тези с болните мозъци само ни бавят. Ние ще я заселим, независимо от всичко, защото милиарди от нас дават и ще продължават да дават от себе си. Шепата болни не могат да ни спрат. И те един ден ще отидат в небитието и ще трябва да се изправят очи в очи с тези, на които са отнели битието. Нека се хвалят с въображаемите си богатства днес, защото имат цяла вечност срам пред себе си утре.

А аз гледам към Новата година с надежда. Надеждата ми е да вземам по-малко и да давам повече. Харесва ми да давам и това е най-радващото за мен, защото ако това ми харесва, значи не съм се родил напразно!

.

Д-р Виктор Хинов

31 декември 2022 г.
Индианаполис, САЩ

.