.
(Опит за биография)
Казват, че на „Титаник“ е имало много здрави, щастливи и богати мъже и жени. Но! Не са имали късмет и са загинали.
Ако късметът определя живота ви, няма нищо, което може да ви притеснява или натъжава.
Родил съм се с късмет. Сестра ми беше с 10 години по-голяма от мен и не съм бил плануван за второ дете. Но съм се родил. Когато сестра ми учеше в гимназията, аз бях в детската градина. Ходех рано – заедно с нея, защото ако съм сам, ще ми трябват два часа размотаване по улиците, докато стигна градината. Разбира се, за да стигнем навреме, сестра ми носеше торбичката със закуската ми. Късмет, че бях по-малкото дете! А и първо момче в рода, което автоматично ме прави глезеното дете на фамилията. Пристигах пръв в градината и окупирах най-интересните играчки. По онова време те бяха рядкост и повечето бяха дървени, изработени от нашите дядовци. Раздавах ги на останалите деца срещу ябълка, круша или орехче. Орехите бяха най-дефицитни. Даже приемах заявки за запазване на определени играчки за следващия ден. След половин час, разбира се, играехме заедно с всички налични играчки.
В прогимназията имахме и лоши учители (според нашите класации), но имахме и много добри. Една от най-добрите беше математичката ни, Томова. Тя ни преподаваше и химия. Беше ни класна. Знаеше за всеки от нас кой какво може и какво да иска от него. Не ни пречеше да се занимаваме с математика, докато тя изпитва, а накрая проверяваше дали правилно сме решили задачите. С един съученик, Кирил, решавахме всички задачи от сборника, дори тези, които не ни бяха за домашно. Късмет имах с такава класна. Тя ми показа красотата на математиката, която по-късно ми помогна да вляза в институт.
Учителят по физика, Павлов, ни демонстрираше различни физични опити и много интересно ни говореше за физиката, електротехниката и радиотехниката. Късмет имахме с него, че ни запали по радиотехниката и някои от нас можехме сами да си изработваме детекторни радиоприемничета със слушалки и галенитна руда. Сегашните ученици едва ли знаят какво е това, но за нас беше много интересно и на практика това предопредели желанието ми за учене в техникум по специалност „Радио и телевизия“. Но! По онова време имаше райониране на елитните техникуми. В „Киров” София не приемаха от нашия окръг. Същото се оказа и за техникума в Радомир. В Михайловград приемаха, но имаше само специалност „Силни токове“. Освен това в учителската стая ни прие една жена, на която почти нищо не разбрах от диалекта й и заявих, че аз ТУК няма да уча.
Не исках да уча друго, освен „Радиотехника“, а времето за записване изтичаше. Късметът ме споходи отново в лицето на сестра ми, която ми каза, че в Горна Оряховица има Радиотехникум и неин състудент е преподавател там. Заминах сам, защото на баща ми му беше писнало да ходи с мен и да харчи пари без резултат. Много му се ядосах тогава. Обясни ми кратко, точно и ясно: „Рейса до Букьовци, оттам – влакчето до Червен Бряг, с големия влак до гара Горна Оряховица, а оттам се оправяй някак до града, че е далече”. Как да не му се ядосаш?! Въпреки, че по-късно му бях много благодарен за самостоятелността, към която ме подтикна. Техникумът ми се видя много голям, с различни работилници и огромно игрище. Приеха ме.
Късмет имах, че преподавателят по „Телевизия“ беше един голям практик – Караилиев. Работил много години на презокеански кораби, той знаеше почти всички европейски и голяма част от африканските езици. На упражненията по телевизия ни разпределяше по 6 човека на 6 дълги маси, върху които имаше отворен телевизор. Преди часовете той повреждаше всички телевизори и в часовете ни оставяше сами да ги поправим. Идваше в средата на втория час и искаше телевизорите да работят. На която маса телевизорът не работеше, всички автоматично получаваха двойки. Там, където работеха, той избираше един ученик от групата, за който знаеше, че е зле подготвен, и го разпитваше какво е било на телевизора и как сме го оправили. Оценки на шестимата поставяше по лично впечатление и собствена преценка. Извън програмата ни научи как в дъното на един алуминиев леген да монтираме автомобилна свещ, която да захраним от батерия, чрез зумер, и – насочвайки легена към антената на някой телевизор – да предизвикаме бял шум и смущения. Е, направихме го и първият ни експеримент беше към антената на Караилиев. Много бързо ни разконспирира, похвали ни за добрата работа и ни предупреди, че ако смутим телевизора му, когато гледа мач, ще ни изгони от техникума. За момичетата от курса най-високата оценка беше четворка. Изобщо не допускаше, че могат да се занимават с техника. Все ги пращаше да плетат вкъщи или да готвят.
Късметът ми проработи и с учителката по литература, Керанова. Тя казваше, че от нас литератори няма да станат, но поне да ни научи да бъдем възпитани хора. Покрай литературата ни говореше за нормалните човешки отношения, за отношенията момче – момиче, как да се държим в автобуса, на улицата, в парка или на кино и театър. Никога няма да забравя една случка с нея, която ме отучи да чопля семки на публично място. Седим в градската градина на Горна с една съученичка и чоплим семки. Керанова случайно мина покрай нас, поздравихме я и тя отмина. На следващия ден, в края на часа по литература, тя каза: „Сега ще ви разкажа нещо за ваши съученици. Минавам – казва, – през градската градина и на една пейка виждам Сашо и Кинчето. Хубава двойка. Но вместо да си говорят нещо интересно или за любов, те чоплят семки. Седят един срещу друг и плюят семки насреща си.” Никога от нищо не съм се срамувал толкова много. Идваше ми да изляза и да не се върна в клас. Не искам да си спомням как го преживя Кинчето, но оттогава, винаги когато видя някой да чопли семки, се сещам за Керанова и нашия срам.
Завърших техникума и ме повикаха на последна военна комисия. От предните комисии бях определен за граничар на турската граница. За мой късмет, в последната комисия имаше един офицер, който настоя да ме пратят в НШЗО – Плевен. Офицер да ставам. Защото 125-хилядната ни армия тогава имала нужда от офицери. Като радиолюбител и завършил „Телевизия“, ме пратиха в свързочния батальон на школата, взвод радиотехници. Късмет! Това е най-хайляшката служба. Докато другите търчат в студ и пек, в дъжд и сняг, да разпъват кабели, разнасят радиостанции и автомати, ние седим в ЗИЛ-а до печката и ремонтираме някоя станция, ако се повреди. А колко често мислите, че се поврежда руска военна радиостанция, която при изпитанията се хвърля през прозореца и след това се проверява дали работи? Всички ни завиждаха.
По онова време имаше заповед по школа, че първата година всички се произвеждат старшини школници, а първенците по район стават младши лейтенанти. Имах късмета да съм първи в свързочния батальон и не само, че ме произведоха в чин младши лейтенант, а ме оставиха за командир на взвода, а моя командир стана линейчик. Ужас на стари години за дългогодишния майор – негов школник да го измести от взвода. Няма ЗИЛ, има катушки с кабели, които след занятие се разпъват, измиват и подсушават, докато целият радиовзвод почива.
Когато дойде време да се уволнявам и да кандидатствам в университет, в МЕИ – София откриха специалност „Техническа кибернетика“. Реших, че това е точно за мене и кандидатствах само тази специалност. Оттогава смятам, че ученици, които кандидатстват различни специалности, само за да запишат висше образование, не бива да бъдат приемани в университети. Те не знаят какво искат и няма да са полезни, ако завършат случайна специалност. Приемаха група от 19 човека, като в това число влизаха деца на активни борци, на ректора, на партийния секретар и за младши лейтенанти оставаха малко места. Отгоре на всичко се провалих с ниска оценка на приемния изпит по физика. Много добре по математиката, но оценката по физика снижи бала ми. Тогава нямаше трето и четвърто класиране и накрая прием по диплома, искаха се високи оценки от приемните изпити. Срам ме беше да се прибера у дома без уверение за приемане в института и започнах работа в „Кремиковци“. Станах киповец и това ми помогна да науча много за автоматичното управление и датчиците за различни величини. На следващата година късметът отново проработи и ме приеха в желаната специалност.
Живеех на квартира при зам.-директорката на Електроимпекс и в края на първата учебна година тя ми предложи да ме пратят търговски представител в Италия. Имах условие да продължа да уча там, но нямаше такава специалност и се отказах. От трети курс с един приятел имахме късмет и се хванахме на половин щат в редакцията на списание „Радио и телевизия“ – оживявахме схеми, предложени от любители. Едновременно с това, отново късмет – по линия на Научноизследователска работа към лаборатория ПНИЛЕСВИ (Проблемна научноизследователска лаборатория по електронни системи за визуална информация) към института работехме по поръчка на една военна организация. Луди пари изкарвахме от там. За начертаване с туш на една платка, колкото пощенска картичка, ни заплащаха по 25 лева, при това веднага. Изключително трудна и прецизна работа, но си струваше. Първите платки чертаех за 8 часа, но се специализирах и накрая успявах за 4 часа да я начертая, с всички жестоки изисквания. Не трябваше да има нито едно „мустаче” от туша, защото при свръхвисоки честоти това е опасно. С колегата получавахме повече пари от много работници в заводите. Като студент изкарвах по 200 лева на месец: 50 лева стипендия, 40 лева от НИР, 60 лева от редакцията на „Радио и телевизия“ и 50 лева от родителите ми. Накрая на месеца, ако ми останат по-малко от 20 лева, вземах чантата с инструменти и обикалях селата около София. В селската кръчма питах някой има ли развален телевизор или радио и ходех да ги ремонтирам. За сравнение, квартирата ми в София струваше 12 лева на месец, а по-късно, като започнах работа в АЕЦ, началната ми заплата беше 120 лева, минус 5 % за липса на стаж по длъжността. От организацията, за която работехме, ми дадоха софийско жителство! На мен, момчето от дълбоката провинция! Сега младежите дори не знаят колко трудно се получаваше софийско жителство. Даже ме освободиха от разпределение и трябваше да започна работа там. А от разпределение се освобождаваха само пълни отличници, какъвто аз не бях. Поради несходство със заплащането, се отказах от работата в София и поисках да ме разпределят в АЕЦ – Козлодуй. Строителството на първи блок беше завършено и предстоеше пуск.
Така, веднага след института, започнах работа в АЕЦ. Късмет. Нямаше друго предприятие в страната с по-висока технология и перспективи. Това е производство, което изисква солидни познания и строга дисциплина. Моите „слаби токове” от техникума и института, в АЕЦ ги нямат за нищо. Не познавах схемите, технологичните съкращения и абревиатури и това ме постави в шок. За един месец изчетох всички специални учебници по енергетика от техникума в Михайловград (сега Монтана), а следващите три месеца бяха заети с изучаване на учебниците по мрежи и централи от МЕИ. В първите години от работа на централата в България нямаше наука за нея. Нямаше ядрена безопасност, нямаше радиационна безопасност, нямаше учебници и книги по ядрена физика. Ядрена физика съм учил по циклостилни записки от изследователския реактор в София. Нямаше ксерокси, само циклостил с ръчен валяк. Едва след половин година почувствах, че мога да разчитам на уменията си за работа в централата. Имах невероятен късмет да се падна в смяната на Асен Рачев, знаещ, изключително търпелив, толерантен и възпитан човек, който фактически ме научи на енергетика, такт и търпение към подчинените. Благодарности към него! След натрупване на определен опит и знания, ме назначиха в централното управление на АЕЦ. Сред десетината директори, които се смениха, докато бях в управлението, имах късмет да работя с двама забележителни мъже – Георги Дичев и Кирил Николов. Отлични специалисти и ръководители. Работата под тяхно ръководство не беше просто работа, това беше школа за управление. Преминах през редица длъжности в АЕЦ и на практика целият ми трудов стаж мина в централата. Имах късмет да се пенсионирам и доста години вече получавам пенсията си. След пенсионирането си успявам да прочета книгите, за които все не оставаше време. Да обикалям планините, язовирите и върховете, до които все не успявах да стигна през годините. Имам време да се занимавам и с литература, да пиша разкази, политически и социални статии и анализи, въпреки убеждението на учителката ми по литература, че от нас литератори няма да станат. Чрез проби и грешки успях накрая да срещнах интелигентна жена, която, освен всичко друго, пише стихове, сценарии, пиеси и какво ли още не.
КЪСМЕТ? Късметът идва при упоритите хора, които го търсят и не се отклоняват от плановете и мечтите си. През живота ми е имало много трудни моменти, неудачи, неуспехи и разочарования. Но те са останали там някъде, в миналото. За тях не си спомням и те не определят живота ми. Живея само с хубавите спомени и изживявания и това ми дава възможност да се чувствам доволен. И да вярвам, че ако блокът се срути, два панела ще се кръстосат и аз ще остана жив и здрав под тях.
Желая на всички, които прочетат моите „умомислици”, късмет във всичко, което предприемат!
.
Сашо Савов
Козлодуй, януари 2023 г.
.
.
