В Сърбия старата антибългарска пропаганда на нов глас – защо?

.

Поредната антибългарска изява – Изложбата „Българските злодейства в окупирана Сърбия 1915-1918 г.“, открита на 27.12.2022 г. в юридическия факултет на Белградския университет, предизвика у нас отново добре познати еднотипни реакции на:

• Медиите – деклариране на публично-медиен гняв и осъждане;

• Външно министерство – нота на дипломатическо несъгласие, надежда и очакване от официален Белград за Европейски подход към историята и взаимното общуване;

• Научно-историческите среди, църквата, армията – гузно мълчание;

• Политически лидери и организации – пренебрежение и безотговорна неангажираност.

Всичко, разбира се, за 2-3 дни и после отново забвение, бездействие и безметежност… до следваща поредна провокация на вълната на омразата, след което – същият тип реакция. Както казва народът: „Керванът си върви, кучетата лаят“. И така България отново и отново ще бъде пак в положението на престъпника, символа на злото, защото тези, които имат ролята да разрешат и преодолеят тази вече вековна ситуация, не искат, не могат, не знаят какво да се направи.

Постоянното провокиране на антибългаризма в Сърбия има дълга история, но неговата последна вълна започва от 2008 г. чрез темата за „Българските зверства в Сърбия 1915-1918 г., а именно:

• Инициативите на Сръбската православна църква (Вранска епархия), свързани с прогласяването на Сурдулишките мъченици (обвинения срещу България в избиване на над 3000 души в Сурдулица) от 2008 г.;

• Провеждане на научни конференции и публични изяви за изучаване на българските зверства в Сърбия през Първата световна война от 2015 г.;

• Изявленията на Александър Вучич по време на честванията на 100-годишнината на Топличката буна, 2017 г.;

• Критиките на Ивица Дачич през 2020 г. за Европеизиране на проблемите на Българското население в Сърбия;

• Медийните изяви на Милован Дрецун, Драган Симеунович, Милован Писари за българските зверства в периода 2020-2022 г.;

• Акциите по арестуване на паметната плоча, посветена на жертвите при нападението на Босилеград от Коста Пекянец през 1917 г. и осуетяване на идеята за помирение между двата народа;

• Включване на медиите – РТС, НТС, Медийната група в Южна Сърбия в разпространение на антибългарски медийни материали;

• Приобщаване на образователната система чрез литературни конкурси на тема „Сурдулишките мъченици“ от 2020 г. и др.

Всички тези „детайли“ дават основание да се направи заключението, че става дума за една системна и координирана програма, в която образът на врага в лицето на България има много дълбоки цели и стратегия, излизащи далеч от чисто историческия и дълбоко морален въпрос за истината относно престъпленията и жертвите по време на войната от 1915-1918 г.

Тази добре организирана и трайно поддържана пропаганда срещу България, особено след влизането на страната ни в Европейския съюз, засяга не толкова взаимоотношенията между България и Сърбия. В тази кампания са вложени много по-широк спектър от цели, които са свързани на първо място с поддържането на психологическата основа за интегритет и готовност сред обществото в Сърбия, насочени към осъществяване на националистическите амбиции и политически планове за изграждане на Сръбския свят. Една опасна политическа идея, която търси реваншизъм за златните времена на Сръбска Югославия или Велика Сърбия да бъде отново господстващ фактор на Балканите.

В стратегията за Сръбския свят далеч не се виждат светлините на общоевропейско културно, икономическо и мисловно пространство, за разрешаване вековните противоречия между Балканските държави, преоткриване на идеята за съвместно съжителство, основано на взаимно зачитане, без хегемония и насилие. Напротив, в тази доктрина прозират принципите на Начертанието от 1844 г. и всички елементи на националния шовинизъм от края на 19 и началото на 20 век. Сякаш още са живи думите на самия Гарашанин: на Сърбия е нужна експанзия по всички възможни начини – било чрез политика, било чрез война.

Най-нагледните проявления на този шовинизъм бяха конфликтът с Хърватска, Косовската криза, Босненската война и това, което нас засяга – „Окончателното решение“ на Българския въпрос, свързан със съдбата на нашите сънародници в Западните покрайнини. Той бе решен именно през последните 20 години чрез практическото обезлюдяване на окупираните от Сърбия през 1920 г. области в Трънско, Босилеградско, Царибродско и Кулско, които днес се намират в последната фаза на демографска катастрофа.

Ето защо, антибългарската пропаганда трябва да се разглежда като съставка от цялостния процес на идеологическа война срещу Българи, Албанци, Хървати, Босненски мюсюлмани – държави и общества, които според Белград заплашват пълноценното изграждане на Сръбския свят в реалностите на 21 век.

Вземайки предвид непоклатимостта на тези характеристики в политическия мироглед и дейност на Сърбия от крал Михаил Обренович, до Милошевич и неговите най-верни ученици, които управляват днес Сърбия, трябва да се направи много по-задълбочено осмисляне на главните цели, към които е насочена тази неадекватна за 21 век антибългарска пропаганда. Накъде и към какво, всъщност, е насочена медийната война чрез използването на „демона“ България от днешния политически режим в Сърбия, в контекста на доктрината „Сръбски свят“?

При всяко положение, твърде наивно е да се говори за ефективно въздействие и влияние на тази пропаганда в България. Напротив. Безсмислието на подобна теза се доказва от непрестанните декларации за приятелство от най-висшите политически институции и представители на двете страни повече от 20 години. Друг важен аргумент е и значителната икономическа обвързаност на България в полза на сръбските национални интереси от времето на Югоембаргото, приватизацията в България, от сътрудничеството в енергетиката с прокарването на Турски поток за Сърбия. Не по-малко значим аргумент е и безусловната политическа подкрепа на България за членството на Сърбия в Европейския съюз, защитавана неотстъпно от 2010 г., от насочването на Европейски средства и фондове чрез България в Сърбия, от сътрудничеството в подземния свят, културата и т.н.

И още нещо, в Сърбия са напълно наясно, че обществените и политически реакции в България на подобен тип пропаганда са напълно формални и безобидни. Те нямат никакво влияние върху действителните процеси в двустранните отношения. Върху тях влияят съвсем друг тип фактори. Остава неяснотата дали това е поради наличието на тежки задкулисни зависимости на политическите лидери в България или въз основа на традиционно идеологическа и геополитическа солидарност, поддържана от наследниците на ония политически и конспиративно-терористически структури в България, които в тъмните времена от периода 1919-1935 г. работеха срещу Българската държава съвместно с крайния сръбски национализъм, за превръщането на Отечеството ни или в съветска комунистическа губерния, или в третостепенна област на Интегрална Югославия, под скиптъра на Александър Караджорджевич.

По-логично е цялата кампания „Българските престъпления през Първата световна война“ да обслужва съвсем други интереси и цели. Най-напред е важно да се подчертае, че това обвинение е част от общата концепция за необходимостта от образа на врага – част от Сръбското национално самосъзнание. В тази роля за Сърбия са именно тези нации, които отстояват своята национална самостоятелност и се противопоставят на Сръбския хегемонизъм на Балканите. Традиционно това са албанците, хърватите, босненските мюсюлмани и българите.

Днес тази дефиниция на вражески народи има важно значение колкото за Сърбия, толкова и за интересите на Русия, в нейните усилия за стратегическо влияние в Европа и господство над Балканите. В какво се състои този на пръв поглед парадокс?

Анализът на политическите процеси на Балканите през 21 век показва, че медийно-пропагандна психологическата война, съчетана с икономическо, политическо и социално ерозиране в посочените народи, се води за компрометиране на обществата и държавите с проевропейска ориентация. Тази компрометация, освен отслабването на проевропейски ориентираните държави и общества, цели да осуети проевропейски обществени нагласи и държавни политики както в самата Сърбия, така и в Северна Македония, Косово, Черна Гора и Босна – нестабилни държави, които са предмет на аспирации както от Сръбския свят, така и от геополитическите планове на Русия. Става дума за Западните Балкани.

Борбата на Руската империя срещу проевропейската ориентация сред Балканските народи всъщност е една константа за руската политика и влияние в областта. За доказателство може да ни послужат не само откровенията на Николай Игнатиев – диригентът на Балканската политика на Руската империя през 60-те и 70-те години на 19 век, но също така с политиката на Русия спрямо Черна Гора, Османската империя и разбира се – самата Сърбия. Действията на Русия срещу всяка форма на Европейско влияние виждаме и в нашата история: разбиването на ТБЦК, противопоставянето срещу Българската екзархия, фактическото унищожение на Вътрешната революционна организация на Васил Левски, делото на Съединението, тъмните манипулации, свързани със Сръбско-Българската война, опитите за унищожение на Българската държавност и мн. др., които обективно демитологизираха хипнотично изгражданите идеологемата за дядо Иван, идеалния образ на православието, безкористността на славянофилството като съставки на русофилството, но инструментализирани в политически и институционално-организационни фактори за определяне на съдбата на нашия народ.

В конкретния случай, усилената употреба на медийно-пропагандната матрица за „Българските жестокости през Първата световна война“ се съгласува с друга добре развита хибридна война срещу страната ни, представяща модерна България като провалена държава и общество, вследствие членството й в Европейския съюз и НАТО, заставайки за пореден път на грешната страна на историята. Така заклеймяването на България от епохата на Първата световна война, заради нейното „предателство“, и престъпления спрямо православието, славянството и русофилството, се наслагва успешно чрез психологически манипулативен похват, предизвикващ лесно отвращение и омраза и към днешна България, към демократичните ценности, към Европейската идея и съюз.

„Плашилото“ България всъщност е предназначено за ефективно създаване на антизападни и антиевропейски настроения в широкото пространство на проектирания Сръбския свят, особено там, където днес се води вътрешна гражданска, психологическа и политическа битка за геостратегическа ориентация – Северна Македония, Черна гора, Косово, Босна, както и огромния брой сръбски и просръбски общности в света.

Разбира се, не бива да убягва от внимание и обстоятелството, че в новия глобален информационен свят ефективността на една пропаганда зависи от въвеждането на технологични механизми за достигане да критично голям брой медийни консуматори. Ето защо, в новата пропагандна война на антибългаризма в Сърбия все по-често се прилагат и елементите на използването на английския език, новите форми на медийни жанрове, съвременна естетика и словесност като средство за овладяване и разпространение на тези идеологеми сред масовата, но и същевременно напълно незапозната и неподготвена аудитория в историческо и политическо отношение, която е консуматор на тази пропаганда в дигиталното пространство по цял свят.

Очебиен пример за това ни дава подмяната на класическата формула за „Българските жестокости в Сърбия“, където отскоро бе възприето: „Българските жестокости в Сърбия и Македония“. Това допълнение трябва да се разглежда въз основа на констатацията, че сръбските медии в Северна Македония имат много голямо влияние и степен на доверие сред неалбанското население на страната, за разлика от пълното изолиране и недоверие към медиите от България.

Безусловно, антибългарската риторика на Белград има своята психологическа ефективност и сред другите потенциални обекти за присъединяване към Сръбския свят – Черна Гора, Косово, Босна и Херцеговина. Фактът, че сред тези общности борбата за създаване на антиевропейски нагласи и политики е в разгара си, подсказва, че антибългарската риторика е само един от компонентите на тази стратегия.

Редно е в България да се осъзнае широкия мащаб на съвременната хибридна война, която се води на Балканите, и мястото, което тя заема в нея като образ на злото. Несъмнено, за изграждането на такъв образ голяма роля играят и вътрешните процеси на ерозия в нашето общество. Така например, липсата на гражданска култура и обществена солидарност, съчетана с мощните влияния на дирижираното от Москва комунистическо-мафиотското задкулисие, овладяло икономическата, политическа и държавна власт, ежедневно обезсилват живителните способности на нашето общество, превръщайки го в най-бедната държава на Европейския съюз и страната с тежки поражения в демографско, културно-духовно, социално и екологическо отношение.

Важна част от кризата на политическата система и слабостта на нашето общество е и неспособността на комунистическо-мафиотското задкулисие да изгради адекватна на съвременния свят и работеща обществена национална стратегия и доктрина, в която всеки гражданин да вижда своето бъдеще в реални и справедливи очертания. Причината за това е, че тази властова структура няма национална идентичност, а има олигархичен характер и по същество е колониално феодално образувание. Тоест, тази политическа система е неспособна да изгражда едно всеобщо справедливо и достойно бъдеще. Тя не може да генерира политически идеи и ценности, обединяващи нашето общество с ценностите на съвременния свят и перспективите на бъдещето. Вследствие на това е и неспособността на тази политическа система да разреши и конкретния проблем между България и Сърбия. Не толкова с обвиненията срещу България в извършен геноцид. Този въпрос е правен, исторически, научен и морален. Той е решим чрез прилагането на класическите средства и инструменти в тези четири области.

Макар и на пръв поглед далеч от конкретната тема, разглеждането на подобен тип процеси в България са необходими, за да се надмогне яловото вторачване и безидейно реагиране на всяка конкретна провокация, в до болка познатите взаимоотношения между България и Сърбия: в тинята на хем най-добро приятелство, хем на насаждане на омраза, характерно за патопсихологията.

Вторачването в „поредното дърво“ на антибългарската пропаганда не бива да ни прави слепи за да не видим „гората“ на хибридната война, която има много по-голям размах, обхват и систематичност, има различни източници, тематика и художествено творчески форми. Тази хибридна война се води съгласувано от модерната мекедонистична пропаганда, антиевропейската, проруска и просръбска пропаганда в самата България, пропагандната война в рамките на религиозните въпроси, с ясно политическа и етнофилетична насоченост, антибългарската пропаганда в Русия и рускоезичния свят. Общата цел на този богат инструментариум, в който България е и мишена и средство, трябва да бъде осъзнат на всяка цена, ако искаме да защитим обществената си самоличност, култура, историческа стойност и съвременни права на равноправен и авторитетен член на цивилизацията. Ако защитата на родината за Украйна днес се решава в окопите на фронта, то защитата на нашето Отечество все още може да се осъществява на информационното поле, а в по-стратегически план в изграждането на коренно различен тип просветна и възпитателна система за младото поколение, основана на морални ценност и граждански отговорности. Ефективната защита на нашата самоличност като част от Европейската култура налага интелектуалния елит да излезе от своето комфортно прикритие на институционалното покровителство и безгръбначно съществуване, за да може да бъде не само образец и източник на истина, ценности и идеи, но и да изпълни своята мисия за духовно обединение и защита за бъдещото съществуване на собствения си народ.

Правото и волята да съществуваме достойно, както ни завеща Васил Левски, не може да бъде поверено в ръцете и волята на покровители. То трябва да се изгражда чрез осъзнаването на изпитанието и отговорността да си свободен. Това право се крепи на гражданска солидарност и политическа справедливост, чрез държавническа отговорност и законност от всеки член на обществото, което може да бъде гарантирано само ако в нашата страна живеят хора, които отстояват и ценят Свободата за себе си и за другите, които умеят да я пазят и отстояват чрез справедливостта и истината. Правото и достойнството да съществуваме изисква да бъдем наравно с другите нации в Европейското семейство, поставило за основа над всичко законите на човечността, а не да съществуваме безропотно от духовно и политическо безсилие подлагани на унижения и хули.

.

Проф. Лозан Митев

.