Преди 150 години в покрайнините на София – по това време провинциално градче в Османската империя – е обесен Апостолът на свободата.
И само след няколко години точно този град – който, макар и древен, по времето на Левски е западнал и кален – става столица на Третата българска държава.
Не минава много време и, поради бързото разрастване на София, мястото, където е обесен Левски, от намиращо се в покрайнините се оказва в центъра на столицата.
Сърцето на Апостола престава да бие близо до мястото на построения по-късно негов паметник в града, където е обесен. И това място става част от сърцето на столица на възкръснала след пет века държава.
.
Каква любов си имал, Апостоле, и каква сила,
че да обърнеш времето, в което си живял
и си жертвал живота си,
и да го превърнеш в бъдеще за своя народ?
Бъдеще, в което си ни нужен,
и винаги ще си нужен…
.
Прости ни, Апостоле,
че така и не осъществихме и до днес
завета ти за чиста и свята република,
в която всички ще са равни пред законите…
че нямаш гроб, на който да се поклоним,
и костите ти са изгубени под пепелта на времето…
че този, който сложи подписа си под твоята присъда,
бе избран след Освобождението за депутат
в Народното събрание…
че политици и властници от толкова поколения
кичат кабинетите си с твоя лик,
но твоите идеали и безрезервна любов към Родината
са заменяни често с преклонение пред парите, властта
и служене на чужди на страната интереси…
че все се намира кой да предаде
и след края на земния ти път…
Погледни към нас, Апостоле,
погледни към нас
от високите небеса…
Народът, за който се жертва,
те носи в сърцата на толкова свои чеда…
Където и да отидем,
където и да сме…
Което и да е времето,
в което живеем…
ще останеш винаги в нас.
Както си живял в паметта
на нашите дядовци, баби, предци,
на нашите родители,
така живееш и след нас ще живееш
в децата ни и в техните деца.
Поклон…
.
.
