.
Откъс от романа на Неда Антонова
„Първият след Бога“
(ИК „Хермес“, 2021; първо издание – „Факел“, 2017)
.
.
Дяконът беше затворен в килия на втория етаж на казармата. Пред вратата стоеше часовой, а долу на входа – други двама. Докторът продума нещо на турски, заптието му подаде ключ и отстъпи встрани.
– Бог да е с тебе, момиче…
Широка стая с висок таван и два прозореца с железни решетки. Легло, маса с кана на нея и леген под масата. Арестантът спеше, покрит с войнишки шинел. Видях раната на главата му, вече позаздравяла, покрита с кафява коричка. Наведох се над него и изглежда съм го опарила с дъх, щом той се сепна, отвори очи…
– Лютиче…
Така ме наричаше. Защото съм била руса.
– …ти пак дойде… всеки ден идваш…
Гледаше ме, но не мисля, че говореше на мене. Докторът ме беше предупредил, че поради раната Дяконът понякога бълнува…
– Тук съм…
Надигна се на лакът и чак тогава ме видя. И скочи толкова бързо, като че беше разбуден от изстрел.
– Тук си… ти… седни. Седни… Виж, имам стол за гости…
Засмя се. Същият, какъвто го помня.
Взе ръцете ми и започна да ги гали с пръсти, като че пробваше кожата им на дебелина и гладкост… Прокара показалеца си по едната, после по другата вежда… започна да пише нещо по челото…
– Ще ме обесят, лютиче…
– Не говори така…
– Но по-добре бесило, отколкото да изгния незнаен в каторга… Поне ще умра в България и гроба ми всеки ще го знае…
– Тебе и сега всички те знаят…
– Предадоха ме… най-близките ми съмишленици… онези, дето съм ги заклевал в кръст и огън…Всичките. Само един ми остана верен…
– Кой? Ще го намеря… където и да е… Какво да му кажа?
– Кажи му, че го обичам!
– А името му… чакай, имам лист и молив… напиши го… всичко, което искаш да му кажеш…
Той сложи листа на коляното си и надраска нещо, после погали написаното, както се гали заспало дете.
Влезе лекарят. Приведен, уж усмихнат, а брадичката му трепери…
– Мило момиче… да не изморяваме Дякона…
– За какво да си пестя силите, докторе?!
– За да застанеш под бесилото така, както си стигнал до него, Левски ефенди… Даже никой да не те види, времето ще бъде там и ще гледа… А времето не само помни, но и припомня…
Докторът ми даде знак да го следвам и си тръгна на пръсти.
– Постой, лютиче… още малко постой…
Прегърна ме така силно, като че искаше да ме вмести в себе си. Косата му миришеше на йод, а целувките му бяха кратки и твърди, като докосване на печат. Белязваше ме. През решетката блесна слабото зимно слънце. Той като че за пръв път го виждаше. Зарадва му се, посочи го с ръка.
– Виж… и слънцето също…
Рязко ме откъсна от гърдите си, придърпа ме да застана до него – двамата рамо до рамо – като пред съд или пред олтар… Очите му ме огряваха с онази богова светлина, дето съм я виждала да струи само от иконите на Иисус. И запя високо и силно като в катедрала…
– Венчается рабиня Божия Евгения рабу Божему Василу… венчается раб Божий Васил рабине Божей Евгении… во имя Отца и Сина, и Святого духа… Амин…
Там, на ръба между живота и смъртта… един миг, в който щях да остана заключена до края на живота си.
– Защо, Василе…?
– За да сме заедно Горе, Евгения…
И пак. Притиснати, двамата с общ дъх, с общ пулс… невинни като току-що сътворени… Той прегръщаше живота, аз прегръщах смъртта.
Обесиха го на 6 февруари 1873 година, вторник, пазарния ден на град София…
Остана ми само онази бележка – до неговия най-верен приятел…
На кого да я дам?! Нямаше ни име, ни адрес…
Разгънах я.
„НАРОДЕ МИЛИ !!!!”
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ЗА КНИГАТА. Отзиви за „Първият след Бога”
Борислав Гърдев:
Познавам и ценя творчеството на Неда Антонова. Тя е ерудиран и талантлив творец, умеещ мъдро и смело да разнищва тайните на нашата история, избирайки за свои героини жени, които или не са особено популярни, или са направо неизвестни за широката читателска аудитория.
Обяснимо е, защо очаквах с интерес появата на „Любовта и смъртта на първия след Бога“ (2017). Прочетох романа на един дъх и веднага се съгласих с мнението на неговия издател Румен Леонидов, че „Васил Левски не е убиец“ и че „Нейните (авторски – б.м.) открития са логически и исторически защитени и са много майсторски въплътени в духа на тази много свята и много чиста книга“.
С четири задачи се е справила успешно авторката на „Първият след Бога“.
Тя разкрива вдъхновено и убедително образа на Евгения Боярова – голямата тайна любов на Дякона, експонира катарзиса и изкуплението в примитивната душа на лъжесвидетеля Вутьо Ветьов, заради когото Апостолът увисва на бесилото, доказва вещо, че Левски не е престъпник и дори според османското законодателство не може да получи смъртна присъда, ако и да е евангелски отдаден на своето дело, но получава такъв вердикт, заради заплахата, която представлява за двете съседни империи – Османската и Руската и най-важното – представя обективно точно ролята на Иванчо Хаджипенчович като най-важния член на софийската следствена комисия.
С много наслоения и втълпени митове е трябвало да се справя авторката. Успяла е, защото е не само талантлива и с мисия в литературата, а и тъй като цени правдата – колкото горчива и неудобна да е тя, като в нейно име е готова храбро да брани своето възхитително концептуално мислене.
Харесва ми умението й да регистрира осъзнаването на човешкото падение, угризенията, с които се сблъсква грешникът, желанието и в най-отблъскващия индивид да открие пробуждането на съвестта и амбицията да се превъзмогнат греховете, ако е нужно на най-високата цена.
Румен Леонидов:
„Първият след Бога” е роман за Васил Левски, за неизвестни страни от съдебния процес срещу него и за обречената му любов към една жена. Това е разказ за българския апостол, възправил се съвършено сам срещу интересите на две империи – османската поробителка и бъдещата руска освободителка. Вече 144 години историците ни не дават отговор на следните питания: защо Дяконът е осъден на смърт за убийство и присъдата е основата на показанията на един единствен свидетел! Защо още в началото на следствието великият везир е поискал от следствената комисия Левски непременно да бъде обесен! Защо руският граф Игнатиев е толкова доволен, че бърза да телеграфира в Петербург, докладвайки за „щастливия изход на Софийската афера”! Васил Левски не е убиец! Това не само твърди, но и доказва писателката Неда Антонова. Нейните открития са логически и исторически защитени. И са мното майсторски въплътени в тази много чиста и много свята книга.
.
ЗА АВТОРКАТА
Неда Антонова е от Плевенския край. От 1989 г. живее със семейството си в Търговище. Висшето си образование е завършила в Санкт Петербург. Работила е в сп. ”Отечество” и във Военно издателство. Автор е на над 20 романа, повече от които със сюжети от българската история: четирилогията „Памет” – „Войната свърши в четвъртък”, „Не умирай вместо мен”, ”Приют за щастливи”, „Ангела”; поредицата за велики личности от нашето Възраждане: „Безмълвие – греховната младост на Паисий Хилендарски”, „Първият след Бога – любовта и смъртта на Васил Левски”, „Баладата – любовта на Ботев и Венета”, „Царица Елеонора Българска”, ”Съвършената Преподобна Стойна”; есеистичната „Пепел от мислеща тръстика” и излязлата наскоро „Елегия – когато баща ти е цар”. От литературните награди, с които е отличавана, Неда Антонова най-високо цени наградата „Златен меч”, на която е единствената жена носител.
.
