Кафка и поп Васил

.

Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

.

Напоследък баба ми все по-често, с повод и без повод се оплакваше, че ще си тръгне от „белото видело“, без да е видяла Прага. Не, че беше видяла останалия свят, но Прага й беше заседнала като буца на гърлото още от младини. Дядо ми я е водил до Стамбул на пазар. Оттам беше донесла дървени налъми за баня, толкова красиви, че никога не ги използвала по предназначение, въпреки че в града, в който живееше, имаше хамам с минерална топла вода. Често ги показваше на гостите, дошли на мохабет и турско кафе. Те цъкаха с език и галеха стамбулския налъм, сякаш е реликва от турското робство. Баба ходила заедно с дядо и два пъти до Битоля. Първият път били канени на сватба. Тя цял живот хвалеше даровете, които раздавали – кърпи, нощници, забрадки – всичко от ръчно тъкан, копринен кенар и обточени със сърма. Заради тази сърма дядо завел баба още веднъж в Битоля. Нямаше каре, покривка, възглавница, престилка, якичка или маншет, които да не бяха украсени с малко сърма. Спомням си как за една Коледа тя ми изплете вълнени ръкавички с един пръст и отгоре избродира звездичка от златна сърма. Колко беше тази сърма, кога свършиха чилетата и тя спря да се появява по ръкоделията на баба, така и не разбрах.

Освен в Стамбул и Битоля, дядо ми ходил и два пъти, но сам, в Прага. Подпитвала го баба деликатно, но никога не получила отговор, какво го е карало да се качи на трена и да замине за Прага. Не й даваше мира и фактът, че дядо много прецизно подбирал дрехите, които слагал в куфара за това пътуване. Ами за Европа е заминавал, няма да тръгне с потури и червен пояс. Бил е търговец и се е движел в подобаващо общество. И всеки път като се връщал, носел в къщи един и същи армаган – кристална кана за вода. Червената си я спомням смътно. Тя някак бързо изчезна. Бялата все още е тук, но без дръжка и затова се ползва за ваза.

Когато съобщих на баба, че заминавам да следвам в Прага, тя много се зарадва, прекръсти се и си пожела, дано я види някога тази Прага. Беше толкова горда, сякаш нея бяха назначили за български посланик там. Изпращах й много пощенски картички, носих й подаръци и сладкиши, разказвах й за този уникален град, наречен „златен“, а тя ме съветваше понякога да влизам и в тамошните черкви, нищо че са католически. Накрая на нашия разговор баба тихо въздъхваше:
„Така и ще си ме прибере Господ, без да я видя тази Прага. Не ми е било писано“ – успокояваше се сама.

Годините се търкаляха като валчести камъни, понесени от пороя на живота. Баба все още се държеше и походката й беше напета. Предстоеше ми да замина служебно за три дни до Прага. Предложих да заминем заедно. След малко тя излезе, набра няколко гергини от двора, сложи ги в кристалната ваза и каза, че ще си помисли до сутринта. Когато се събудих видях, че на леглото си беше приготвила най-новите дрехи, както някога е правил дядо. Уредих формалностите. Пътуването със самолет не се оказа проблем. Настанихме се в малък хотел на Мала Страна. От прозореца се виждаше златна Прага в цялото й величие. Баба придърпа един стол до прозореца, седна на него и дълго гледа, а накрая каза:

– Като Цариград е.

„Така да е“ – помислих си аз и не възразих.

Работата си свърших още първия ден и имахме на разположение останалите два дни за разходки. Черпихме се в прочутите чешки цукрарни (сладкарници) и баба за първи път изневери на любимото си реване. Хванати под ръка обикаляхме живописните пражки улички. Беше топла, златна есен. Щом минахме по Карловия мост, свихме по пътя за хотела, който минаваше пред катедралата „Свети Микулаш“ („Свети Никола“). През отворения параден вход долиташе отвътре изпълнение на орган. Предложех на баба да влезем в католическия храм и да чуем месата. Тук е мястото да кажа, че баба беше вярваща, но не и фанатично религиозна. Библията знаеше почти наизуст. Имаше свое лично мнение и обяснение за Господните дела на земята. Влязохме и тя седна смирена на първото свободно място. През целия път на връщане до хотела мълчеше.
Вечерта се приготви за сън, каза си молитвата, прекръсти се и едва тогава каза тихо, сякаш на себе си:

– Сега разбрах защо дядо ти е идвал в Прага и си е вземал най-новите дрехи. Сигурно е било заради черквите и музиката. – После си пожелахме лека нощ и всяка от нас потъна в мислите си.

Баба беше намерила отговора на въпроса, който човъркаше душата й дори и след като дядо ни напусна от този свят. Сигурно са я измъчвали и други подозрения, които никога не си позволи да сподели.

Аз се опитах със затворени очи да си представя как дядо влиза в „Свети Микулаш“ и слуша орган. Той самият е свирил отлично на мандолина. Дори в просъница го чух да казва: „Ех, сега и моята Венета да беше тук и да чуе как свирят в европейските черкви.“ После, като в мъгла, го видях да купува поредната кристална кана, да се качва на трена и да пътува към своята Венета. Обичаше я много и последната дума, която изрече, беше името й. И там някъде, сред напевното тракане на коловозите, сънят ме отнесе далече от онова време…

Оставаше ни само един последен ден в Прага. Сетих се за една малка книжарница, от която винаги си купувах чешки книги на добра цена. Трябваше само да прекосим малко вътрешно площадче. В средата му беше монтирана огромна метална глава, без лице. Докато прекосявахме пространството, се чу силно тракане. Главата, която явно се състоеше от безброй метално-огледални парчета, сега се размърда, отделните парчета гръмко се блъскаха и въртяха и не след дълго се появи образ. Кафка!

– Кой е този? – попита баба.

– Кафка – рекох аз. – Голям чешки писател.

Баба беше интелигентна жена и няколко години е учила децата в началните класове. Четеше много, предимно руска класическа литература. Не се учудих, че попита – като кой руски писател е голям. Нейният критерии за „голям“ бяха руските класици, а аз не бях чела Кафка. Когато дойдох да следвам в Прага, последното, което ме интересуваше, беше Кафка. Опитах се да прочета нещо за обща култура, но не се получи. Мисля, че романът се казваше „Америка“. Бегъл поглед върху биографията и първите няколко страници ми разкриха един объркан човек – малко чех, повече немец, най вече евреин и на всичко отгоре туберкулозен. Песимизъм на една блуждаеща душа, която търси себе си, но може би не там, където трябва. Нямах нужда от това. Бях дошла в Прага млада, пълна с ентусиазъм, усмихната и заредена с любов към света, към града и живота. Кафка ми дойде в повече и го забравих. Не така беше с „Приключенията на добрия войник Швейк“ на Хашек, която и до ден днешен, щом ме хванат „карастанчовите“, си я препрочитам и всичко си идва на място.

– Не знам, бабо. Не съм го чела този Кафка. Казват, че е голям. Завършил е моя университет, ако това ти говори нещо. – Докато водихме този разговор, главата се размърда отново. След поредното дрънчене образът на Кафка изчезна. Баба се прекръсти и каза:

– Дано не се върти и така в гроба. Какъвто и да е бил, е грехота.

Към края на разходката влязохме в магазин за сувенири, за да си купим нещо за спомен. Предлагаха се тениски с образа на Кафка, чаши с неговия лик, значки и разни кристални изделия. Неочаквано баба поиска да й купя тениска с Кафка, и то с най-голям размер.

– За какво ти е? – попитах аз учудена.

– Всяко нещо с времето си – отговори мъдро тя.

Купих тениската и на следващия ден се завърнахме в България. Минаха няколко години от онези три дни в Прага. Веднъж баба отключи в мое присъствие две чекмеджета на стария бюфет. В първото ми показа всичко, което си бе приготвила за погребението. Най-отгоре бе един покров, обшит с битолска сърма само в единия край. За повече не е стигнало. В другото чекмедже грижливо бе сгъната тениската с образа на Кафка.

– Занесох още тогава фланелката на поп Васил в нашата черква, с молба да прочете заупокойна молитва на този нещастник. – Не можах да повярвам на думите, които изрече. – Това е грехота – продължи тя, – на умрял човек да му правят такъв паметник! Да му лопат частите и да се върти като улав за вечни времена. Все едно да сменя паметника от гроба на дядо ти с три валчести камъка от реката, да ги сложа един върху друг и те да се въртят като ветропоказател, кога задуха. Само и само, защото той отиваше до Прага без мен. Всеки си има кусури и грехове, ама това не значи да ги наказваме хората с такива паметници. – Аз пък от тези приказки разбрах, че дълбоко в себе си баба не беше простила на дядо.

– Ама, бабо, каква заупокойна в християнска черква? Нали ти казах, че е бил евреин. Това спомена ли го на поп Васил?

– И той отначало се дръпна, че бил евреин. „И какво от това – рекох. – Ако беше мюсюлманин, щях да отида при Мехмед ходжа. А евреинът е нещо като християнин. Я прочети внимателно Библията и ще видиш, колко много евреи има в нея. Лутат се насам-натам, преследват ги, бягат, крият се, търсят си и те Бога А този няма да го намери, ако не му прочетеш заупокойната.“ Така и стана. Като отидеш пак в Прага, да занесеш тениската на гроба на човека. Точка по въпроса! – рече баба и заключи чекмеджето.

Оттогава изтече много време. Баба ни напусна без упрек, че не е видяла Прага с дядо. Ходих няколко пъти до Прага и не пропусках меса в „Свети Микулаш“. И до Америка ходих, но „Америка“ на Кафка така и не прочетох. А тениската изчезна някъде заедно с гиздавите цариградски налъми. Някои неща самото време тихомълком заличава и след това иди ги търси.

.

.