Светла ли е паметта на поп Кръстю?

.

Автор: Камелия Попова*

.

Историята, като наука за миналото, се подчинява на няколко важни правила. Освен отличното познаване на документалния материал и професионална литература, водещо правило за всеки историк би трябвало да бъде правилото за акуратност и добросъвестност при излагане на фактите от миналото. Това означава, че всеки опит за преиначаване, подправяне или фабрикуване на фактите, придружени от подвеждане и заблуждаване на публиката за техия смисъл, сериозно накърняват неговия професионален авторитет и почтеност. Не по-маловажни за добрия историк са неговата обективност и развито критическо и историческо мислене. Налагането на лични политически и идеологически пристрастия, както и осъвременяването на минали събития под влияние на днешни тенденции и разбирания, са сериозен проблем в науката. Професионалният историк би трябвало се абстрахира от тези подмолни рискове и да разглежда миналото само и единствено в контекста на съответната епоха, събития, проблематика и документален материал.

Другият важен момент, който трябва да подчертаем, е смесването на история, литература, публицистика и журналистика, когато става дума за теми като залавянето, предателството и гроба на Васил Левски. Стотиците мнения и изписани страници от писатели, поети, журналисти и всякакъв тип любители на тема „Левски“ би трябвало да се разглеждат като частни, дилетански мнения, без особена тежест за професионалната наука. На практика се получава точно обратното – един парадокс, при който непрофесионалисти налагат своите мнения и хипотези в общественото пространство, представяйки ги като легитимни „научни открития“. Историята не е нито художествена литература, нито журналистика, нито публицистика и се подчинява на строги научни методи.

С такива позиции, нагласа и разбиране авторът разглежда ролята на поп Кръстю в трагичните събития около залавянето на Апостола на свободата (снимка 1). Трябва да се подчертае, че поставянето на подобни въпроси се налага още повече в днешно време, когато българското общество, подложено на една изключително упорита и войнствена кампания за реабилитация на поп Кръстю, изглежда склонно да забрави, подмине или изостави смисъла и значението на важни факти и аргументи.

На първо място стои проблемът с арестуването и безнаказаното освобождаване на поп Кръстю. Следвайки хронологията на събитията, трябва да припомним, че на 17 ноември 1872 г. Мазхар паша¹ издава заповед за арестуването и изпращането на поп Кръстю в София. Изпълнявайки неговата заповед, турските заптиета арестуват попа на 18 ноември като го задържат в Ловешкия затвор едно денонощие. На следващия ден, 19 ноември, в очевидно противоречие с официалната заповед, поп Кръстю е освободен и се прибира в къщи, а на въпросите на жена си какво е станало, успява само да отговори: „Остави се… свърши ми се животът“². Тук възниква логичният въпрос, който група историци упорито продължават да задават вече близо две десетилетия – на какво се дължи този неочакван обрат в турската официална линия в процеса на разследването? Какви са причините за проявеното снизхождение към поп Кръстю? Имайки предвид постановленията на действащия Наказателен кодекс в империята, предвиждащ най-тежките наказания за бунтовническа дейност – смърт или доживотно заточение – защо властите игнорират буквата на закона и си затварят очите само и единствено за поп Кръстю? Фактите сочат, че от всички арестувани главни действащи лица в драмата няма нито един освободен и след приключване на разследването всеки един от тях получава своята присъда – например: главният подбудител на обира при Арабаконак – Димитър Общи (сн. 2) е обесен, въпреки пълната информация, която дава на властите за Левски, а заловените членове от ядрото на Ловешкия централен комитет, с отговорности, равни или подобни по ранг на тази на поп Кръстю, са осъдени на доживотно заточение в Диарбекир. Очевидно ролята на поп Кръстю като касиер или председател (към този момент) на Ловешкия комитет престава да има сериозно значение за властите, а неговата вина е игнорирана по силата на някакви инзвънредни обстоятелства. Аргументът на неговите защитници – че той е освободен, защото властите е трябвало да получат специално одобрение от Българската екзархия в Цариград за неговото по-нататъшно задържане – подлежи на сериозно оспорване. Дали нейната най-важна задача в този момент е било залавянето и елиминирането на Джин гиби и заедно с това – потушаването на бъдещата революция, или властта е била загрижена как най-добре да уважи имунитетът на поп Кръстю като духовно лице, са въпроси, който всеки би трябвало да си зададе и отговори сам.

В контекста на посочения развой на събитията, 6 дни след освобождаването на поп Кръстю, е изпратена и телеграмата на Мазхар паша³ до управителя на Търново⁴ (сн. 3). Тук е мястото да се подчертае, че изпращането на тази телеграма в никакъв случай не бива да се разглежда като изолирано и случайно събитие, а като събитие, неразривно свързано с обстоятелствата около арестуването на поп Кръстю. Вероятно е имало и други подобни телеграми в периода 18-24 ноември, които са засягали статута на затворника и неговото освобождаване, но за съжаление точно те липсват като документален материал. При всички случаи, обаче, с категоричност може да се твърди, че решението за освобождаване на поп Кръстю не е могло да бъде еднолично решение на Ловешкия каймакам, то е трябвало да бъде санкционирано от неговите висшестоящи началници.

Въпреки двата различни превода на телеграмата на Мазхар паша от 24 ноември и въпреки опитите да бъде променена нейната интерпретация с цел да се наложи оневиняването на поп Кръстю, по същество двата документа се доближават по смисъл и съдържание. Внимателния и непредубеден прочит на двата различни превода недвусмислено довежда до извода, че поп Кръстю е посочен като „доносник“ или „сътрудник“ на властите и че софийската следствена комисия⁵ изисква пълното дело с неговите доноси да бъде изпратено в София, за да се използва в хода на разследването⁶. Оспорването на превода на думата „мухбир“ от арабски като „доносник“, с цел елиминиране на вината на поп Кръстю, не звучи нито сериозно, нито убедително, имайки предвид предлаганите нови варианти на превода: „сътрудник“, „осведомител“ или „човек, който предоставя известия“.

Дотук, следвайки развоя на събитията и оцелялата информация от няколко документа, в общи линии се изяснява ролята на поп Кръстю през ноември 1872: той е арестуван като едно от главните действащи лица на Ловешкия централен комитет, разпитван за едно денонощие в Ловешкия затвор, след което е освободен, а няколко дни по-късно властта изисква неговите сведения и „всичко това, което досега е давал в качеството си на доносник„⁷ по комитетското дело. Пред нас по недвусмислен начин се изправя образът на сътрудник на османската власт, чиято дейност е специално подчертана от Мазхар паша като „похвална заслуга спрямо вяра и държава.“ ⁸ (сн. 4)

Важни щрихи към своята сътрудническа роля на властта добавя и самият поп Кръстю в собственоръчно написаната дописка „Паметникът на свещенодякона Игнатия Левски“ от ноември 1879 година⁹. Воден от желанието да се оправдае и убеден, че неговите другари от комитета – заловените Марин Поплуканов и Димитър Пъшков – са го предали на турците¹⁰, попът създава този документ, всецяло обсебен както от личните си чувства както към тях, така и към Левски. Въпреки, че не обяснява съдържанието на уговорките, правени между него и турците по време на разпита, нито информацията, която той им дава, поп Кръстю признава, че една от основните теми на разпита е била темата за Васил Левски и неговото местонахождение („Кой обади на правителството, че п. Кръстю знае всичките участници в Лович по име, както и Левски и де се той намира?»). (сн. 5) А в следващото изречение, заслепен от изгаряща ненавист, той открито заявява – едновременно под формата и на обвинение към другарите си и на свое оправдание – че турците са го измъчвали „зверски“ и така са го принудили да „обади всичко“: „Кой стана причина да уловят п. Кръстя и със зверски начин да го принуждават да обади всичко?“¹¹. Логиката в този ред на мисли, продукт на изтормозената памет на поп Кръстю през 1879 г., е следната: той е бил предаден от Марин и Димитър; след като го залавят, турците вече имат информацията, че той държи ключа не само към останалите неразкрити комитетски дейци, но и към залавянето на Левски; и в крайна сметка, след като го подлагат на мъчения, той разкрива всичко, което се е искало от него.

Но какво печелят турците, за да се съгласят да освободят поп Кръстю? И защо освобождават точно него, а други „проговорили“ комитетски дейци оставят в затвора? В тази посока на разсъждения е базирана отдавна изказаната тезата, че поп Кръстю е станал доносник през нощта на 18 ноември, когато, за да спаси собствената си кожа, той е направил „сделка“ със своите мъчители.¹² Подобна „сделка“ е била под формата на устна уговорка и към днешна дата тя не е доказана по директен документален път. В действителност, цитирането на документи в случая няма толкова решаващо значение, тъй като и една обикновена логика би могла да достигне до двете единствено възможни обяснения за мотивите на османските власти, които са имали намерение да използват поп Кръстю или като агент, който да следи и докладва за евентуалното пристигане на Левски в града, или като примамка за Левски (второто допускане, че Левски непременно ще дойде в града, е направено от човек, който много добре е познавал характера на Апостола – такъв може да бъде само попът в качеството си на осведомител през ноември). Поради тази причина той е пуснат на свобода и не е изпратен в София, поради същата причина никакви по-нататъшни действия не са предприемани нито срещу него, нито срещу когото и да било другиго в Ловеч. Друга вероятност за неговото освобождаване, оцеляване и избягване на всякакви по-нататъшни репресии от страна на властите не е съществувала за реалностите на тогавашната османска система. (Много показателен е примерът с възрастния поп Лукан – първоначално арестуван, закаран в София, но освободен, тъй като Общи не го разпознава (сн. 6). Ловешката власт, обаче, не забравя за неговото участие в комитетските дела. При повторното завземане на Ловеч от турска войска по време на Руско-турската война, той е съсечен в в храма „Св. Богородица“ по време ва църковна служба, заедно с зетя си Гечо Хашнов и дъщеря си Яна, на 15 юли 1877 г. Основателен би бил въпросът – къде се намира поп Кръстю по време на тези репресии, отнели живота на около 2 600 ловчанлии, и защо неговият живот като бивш комитетски функционер е пощаден?)

И тук стигаме до може би до едни от най-сериозните аргументи, изобличаващи невинността на поп Кръстю, които неговите съвременни адвокати предпочитат умело да заобикалят и игнорират. Тяхната лична убеденост в неговия „моралния подвиг“ и осквернена „светла памет“ е неуморимо и целенасочено натрапвана на обществото до степен на абсурдност – дотам, че увлечени в битката за поставяне на плочи и именуване на площади, попкръстювите активисти стигнаха до омаловажаване и принизяване на образа на Апостола (сн. 7) и до парадоксалното твърдение, че който отрича реабилитацията на поп Кръстю, той се противи „не просто срещу поп Кръстю, а срещу Христос и Неговата църква“¹³. Един задълбочен критичен прочит на споменатата дописка, обаче, внася доста тъмни щрихи към психологическия му портрет. Освен споменатото озлобление срещу бивши другари от Ловеч, окичени с високи служби и „огромни“ заплати в следосвобожденска България, документът свидетелства за силен и неприкрит личен негативизъм, отправен към Васил Левски. Недоумение будят злобата и грозните нападки, както и липсата на дори искрица доброжелателност към Апостола, каквито би трябвало да се очакват от един негов съмишленик, още повече от едно от главните действащи лица на Ловешкия централен комитет – човекът, за когото се изтъква, че бил „най-добрият му приятел“ и помощник. Всъщност, поп Кръстю дава ясно да се разбере, че той ненавижда и Левски, и неговото дело, изтъквайки следните аргументи: 1. Хората погрешно наричат Левски „свещенодякон“ и „дякон“, когато той де факто не би трябвало да се ползва от подобна титла; 2. Левски е убиец на невинни хора и обирач на къщи (за пример се изтъкват убийствата на слугата в Халачевата къща и на дякон Паисий); 3. ВРО е била чиста „глупост“, а истински народните хора са били само онези, които са излизали в открит бой с турците (като Х. Димитър, Ботев и Панайот Хитов и др.); 4. В същността си ВРО е била „съмнителна потайност“, движена от „частни интереси“, които са били прикрити под „булото на народното движение“. („Кой и защо уби невинното младо момче в Лович /в Денчовата къща/ и защо отиде там? Народ ли да събужда, или къщи да обира и хора да убива? Всичките тези глупости докараха работата дотам…“; „Ако тези народодвигатели се наемаха да събудят народа на въстание, то, с обиране на къщи и хазни, и с убиване на невинни хора ли трябваше да бъде? Или тия мислеха, че с това щат можат набавят потребните на възстанието? Това може и едно малко дете да разбере, че е глупост, или пък ше, под булото на народно движение, се криеше нещо частно интересно, което е и очевидно…“)¹⁴

Най-вероятно от момента на категоричното налагане на практиката на революционен терор (юли 1871), катализиран от убийствата на дякон Паисий (21 юли 1872) и на слугата Стойчо Гергинов в Ловеч (14 август 1872), у поп Кръстю настъпва душевен прелом, който постепенно го превръща от съмишленик в таен противник на делото. Тук възниква логичният въпрос – защо при такива сериозни морални и идейни възражения срещу революцията и нейния водач, поп Кръстю е продължил своите функции като едно от главните действащи лица в ръководния орган на организацията? Един „достоен български патриот“ със сигурност би потърсил някакво разрешение за излизане от подобна ситуация: 1) би се отказал от по-нататъшно участие в делото като изложи мотивите си в писмено обяснение, както предвижда уставът; 2) би поговорил лично с Левски за изясняване на болните въпроси и изглаждане на съмненията. Поп Кръстю, обаче, избира трети вариант – остава фиктивно на поста си, разяждан от съмнения и неверие – защото не е допускал, че ще бъде разбран от Левски, в лицето на когото той вижда главния виновник за всички изброени „злини“, и най-вероятно защото се е страхувал, че ще бъде наказан като изменник.

В много отношения, злостните нападки на поп Кръстю лично към Левски наподобяват клеветническата кампания, водена от Димитър Общи и Анастас Попхинов през 1872 година, както и някои съвременни тенденции в процеса на дегероизация на Апостола, при които се изтъкват личните му „грешки“ и „вини“ за провала на организацията и евентуално за собствената му гибел. Заслужава да се отбележи също, че по никакъв повод и при никакви обстоятелства поп Кръстю не си е позволявал да упреква Левски и да се конфронтира с него в периода 1869-1872. Очевидно, седем години по-късно, той се чувства съвсем комфортно в разкриването на истинските си позиции и отношение към Левски.

Но как е възможно Васил Левски – безпогрешният познавач на човешкия характер – да се довери на такъв човек? Защитниците на поп Кръстю настояват, че е „абсурд“ и „подигравка с Апостола“ точно Левски да „прояви такава лекомислена наивност да допусне в ръководството на Ловешкия комитет недостойни и съмнителни личности, дори доносчици“ (иронията тук е, че вината за доносничество се сваля от поп Кръстю, за да се прехвърли автоматически върху други членове на комитета). Истината, според тях, е в точно обратното твърдение – Левски познава поп Кръстю още от времето на Първата Българска легия и „проявява пълно доверие към него“, следователно попът не може да бъде друг, освен един „достоен български патриот“. За съжаление, обаче, подобна логика е неуместна, защото в случая се изтъкват като аргументи преценки на Апостола със задна дата от 10 години, без да се вземат предвид конкретното време, място и обстоятелства – т.е. в случая се използва целенасочен и тенденциозен анахронизъм. Нещо повече, да се твърди, че при научаването на вестта за загадъчното освобождаване на председателя на Ловешкия комитет, Левски е останал на старите си позиции в отношението си към него, би означавало не само самозалъгване, но и действителна подигравка с Апостола. Никой по-добре от Левски не е разбирал, че постоянството в убежденията и поведението на хората не са непроменима константа, и че, притиснат от силата на различни обстоятелства, човекът, както сам той казва, „днес е човек, а утре магаре“.¹⁵ Нека не забравяме, че в последното си писмo Левски отправя сериозни обвинения към Ловешките комитетски дейци и по-специфично към председателя на комитета.

Интерпретирано добросъвестно, това писмо от 12 декември 1872 година¹⁶ разкрива важна информация, свързана със събитията, предхождащи залавянето на Апостола. Вероятно писмото е било отправено до поп Кръстю, защото към тази дата Централният комитет е престанал да съществува – двама от членовете му са в затвора (Марин Поплуканов и Димитър Пъшков – сн. 8 и 9), а третият (Иван Драсов – сн. 10)  вече е извън България. Към днешна дата, спорът кой всъщност е бил председател на Ловешкия комитет през ноември-декември 1872 г. (когато изглежда, че единствен поп Кръстю е останал да представлява ЦК), не е разрешен. (Оригиналът на изпратеното от Левски писмо липсва и така неговият получател остава неизвестен! По една щастлива случайност е запазена черновата на писмото, на която Левски е правил поправки). Поради тази причина, тълкуването на изречението: „У председателя има пренесени от други комитети пари. По-напред ги исках, а той ми писа, че ги е употребил за ден-два в своя работа. Той не е ли чел уставът! На комитетска парà минутата се не знае, кога[то] ще се поиска!“¹⁷ също остава спорно. Защитниците на поп Кръстю твърдят, че председател на комитета е бил Марин Поплуканов (но той е в турските зандани от 29 октомври 1872!). Обвинителите на поп Кръстю настояват, че председател към този момент е бил не друг, а самият поп.

Писмото на Васил Левски от 12 декември е и живо свидетелство за неговите собствени съмнения и подозрения през финалните седмици до своето залавяне. В него той заявява, че знае кой е отговорен за писането на фалшивите писма в Ловеч и че ще го посочи сам при идването си в града, но първо иска да му се каже дали фалшификаторът ще си признае, и дали е предприел това сам, или са били замесени и други хора. Първоначално Левски пише, че тълкува „предателство“, но после явно е преценил, че не желае да дава предварителна информация на предателя, той задрасква думите «тълкувам: предателство истинно и предателство, без да ще, от страх» (сн. 11). Поради същите съображения Левски не дава ясен отговор дали ще дойде лично в Ловеч. Неговите категорични инструкции към комитета в Ловеч са: писма, пари, вестници и други „тайни работи“, както и цялата кореспонденция, трябва да се прехвърлят към Никола Сирков, тъй като всички останали членове са „под подозрението“ на властта.¹⁸

Направеното изложение демонстрира реално съществуващи основания за отхвърляне тезата за категорична реабилитация на поп Кръстю – поне до момента, в който всички спорни въпроси бъдат изяснени от науката. Въпреки че дирекната роля на поп Кръстю в предателството на Левски през ноември-декември 1872 на този етап не може да бъде доказана с конкретна документация, която или не е съществувала в действителност, или е била напълно унищожена, или пък съществува, но все още не е открита в османските архиви, за нас остават достатъчно индиректни факти, които не позволяват приемане на тезата за неговo „оклеветяване“. Поп Кръстю все още не е официално реабилитиран от науката, както твърдят неговите гласовити защитници, и докато не бъде открита папката с доноси на информатора, тази дискусия ще продължи.

В заключение е важно да подчертаем, че от морална гледна точка е недопустимо да превръщаме в легенда личности, които, за да оправдаят собствената си съвест, са хвърляли кал по образа на Апостола. Нима отецът не е знаел, че да се обвинява и обижда покойник, дал живота си за Родината, е недостойно, още повече, когато хулите идват от устата на божи служител, а покойникът няма реалната възможност да се защити?

.

Бележки

.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Камелия Попова има магистърска степен от Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност „Българска история“. Тя е дългогодишен преподавател по история, лектор и общественик в Чикаго.

.

Използвана литература:

Левски пред съда на Портата: Процесът в София (1872-1873) в османотурски, дипломатически и домашни извори. Издателство Златен змей, София, 2020 г.

Макдермот, Мерсия. Апостолът на свободата. София, 1977 г.

Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Дигитална библиотека, Български исторически архив. Писма на Васил Левски.

Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Дигитална библиотека, Български исторически архив – Фотографии.

Площад в Ловеч ще носи името на поп Кръстю. 02-23-2023 – https://glasove.com/politika/ploshtad-v-lovech-shte-nosi-imeto-na-pop-krastyu

.