Санторини

Санторини – 1 част

Откога се каня да седна и да напиша и аз един пътепис за Санторини… Не, че вече не са изписани томове, но Санторини е въпрос на вътрешно възприятие и при всеки е различно…

.

.

18 август, неделя… часът е 18.30 – и, според всички сметки, аз вече трябваше да дишам санторински въздух… Вместо това самолетът е закотвен на пистата повече от час, притеснението ми от предстоящия полет е ударило червено и краченцата в бели чорапки с изути маратонки на арабина до мен не правят нещата по-лесни… Най-накрая летим… Аз в средата, подрастваща тийнейджърка, чоплеща бадеми до прозореца, и хъркащия арабин с чорапите до пътеката… Общо взето, мозъкът ми е в мъгла и се старая да премахна зловещата си физиономия, но съм почти убедена, че приличам на озъбен плъх, приклещен в капан… Тамън започвам да се поуспокоявам и… въздух… аз се старая да дишам на пресекулки в предистерично състояние и чакам индикациите за последния ми полет към земята… Слава Богу, след пет минути положението се нормализира и аз гледам дъвчещата ядки малолетка като хипнотизирана… Сигурно си помисли, че съм гладна, защото ми предложи, съжалително… Самолетът се спуска и едни десет минути лети около острова почти над морето, след което с рязък завой, скърцане и притреперване със звучно тупване се заковава на пистата, като простреляна гарга… Слаба усмивка се плъзва по побелялата ми уста, „благодаря Богу“ и вече съм готова за приключения…

Човекът с колата ни чака с табела, при което сестра ми благоразумно се отделя от нас и отива да подпише документите, защото за куфарите, които влачим за петте дена, ще ни трябва като минимум микробус и не искаме да се вижда, как ще ги натъпчем в малката като сапунерка „Киа“… Глътваме коремите, куфарите стърчат, вратата на багажника се блъска на всяка дупка, но потегляме…

Първите впечатления са за много камънак, прах и липса на растителност покрай пътя… Стигаме във Фира – столичния град и имам чувството, че целият свят изненадващо се е изтърсил на острова, барабар с нас…

Откриваме с джипиеса адреса, стоварваме багажа на средата на улицата – като спираме целия трафик, но вече сме тук…

Настаняваме се… леки, незадушевни, приятелски препирни, кой е с по-добрата гледка, душ и излизаме… Центърът е на двеста метра, кола не върши никаква работа вътре в града, така че за всички ентусиасти да е ясно – на Санторини се ходи много… много и пеш…

По малките улички към центъра навсякъде има туристически офиси и, въпреки че часът е единайсет, всичко работи на макс… Влизаме в едно и питаме за екскурзиите с корабче до вулкана… На едно място са 30, на друго – на друго 25 евро, с вечеря или без, и най-накрая си стискаме ръцете за 10.30 на другата сутрин… с някакво подобие на пиратска фрегата…

Вечеряме в крайморски ресторант, препоръчан ни от хостесата, на петнайсетина минути от Фира… Храната е разкошна и вкусна… там ходят местните, а ние сме с претенции, защото пристигаме от гръцката столица на морските деликатеси – Халкида… Познавачи сме и с нас шега не бива…

19 август, часът е 8.30… Всички сме на крак, чакаме да ни сервират закуската и сме екипирани и въодушевени…

Отиваме пеш до лифта и след 5 минути сме на пристанището, където поне час чакаме да дойде нашата пиратска яхта…

Натоварват ни и след петнайсетина минути сме на Вулкана…

Гръцкоговорящите сме има-няма десетина човека, така че цялата информация се лее от екскурзоводката на английски, френски и италиански… За нас, ако остане време… Дочувам, че разстоянието до върха е седемстотин метра, и си викам: „Нищо работа“, но, както впоследствие разбрах, това явно се отнася за височината на вулкана… Слизаме и тръгваме по тясната пътека, в началото нещата изглеждат търпими и аз гордо крача с „алпинистка“ закалка… След първото възвишение се появява второ, след това трето и от първоначалния ми комсомолски плам не е останало нищо… Влача се като пребито псе с изплезен от жега език, по малки и големи, черни вулканични камъни…

Псувам наум екскурзоводката и седемстотинте й метри и се моля преизподнята да има край… Оказва се, че има… но има и последен напън по една стръмна урва, където камъните се свличат барабар с теб, и общо взето системата е две напред, една назад… Иван ме издърпва като куфар на трудните места и разгеле… на върха сме… Аз на момента забравям за умората, жегата и прахта и въодушевено се вра между скупчените групи, защото съм дошла да видя действащ вулкан, пушеци и лава и с нищо по-малко няма да си тръгна…

Вамирам екскурзоводката, която вече е свършила официалната част и бръщолеви съвети за ресторанти и магазини… Решавам да се включа:

– А за нас, на гръцки, нищо ли няма да обясните? – яхвам метлата аз… Бясна съм, щото може и да знам английски, ама съм в Гърция и чувствам, че съм си в правото да ми говорят на гръцки… –
– Аз действащ вулкан така и не видях, та ако може да сте така любезна да ни обясните къде е? -продължавам да настоявам, уж възпитано…

– Ама аз обяснявах досега на групата – като не разбирате езици, да сте казали! – озъбва ми се тя… Явно вече се заяждаме…

– Вижте, следващия път предупреждавайте, че в Гърция трябва да говорим чужди езици, за да посетим екскурзията ви!? – не се предавам аз…

– Ами върнете се до ей онзи хълм и там ще видите кратера и пушека, който излиза от пукнатините… Само че трябва да бързате, защото корабът ни чака…

Вече съм истински бясна, събирам останалите блеещи от нашата групичка и хукваме да ударим едно селфи пред демонския пушек… Той пък един пушек, ако запалите един конус черно, ще се разпуши и разсмърди повече… Как да е, снимаме дръгливите напъни на най-големия морски вулкан в света и удовлетворени поемаме надолу…

Обратният път е по-лесен и чак сега гледката, която се простира пред нас, ни възнаграждава за трите кофи пот и пепел по краката…

Чувството, че си покорил върха на света, се засилва от синевата на небето, сляло се с морето някъде далеч в безбрежността на хоризонта… Туристическите корабчета се стрелкат като гларуси около снагите на огромните круизни кораби… Напомнят ми грозното патенце, което срамежливо танцува около красивия бял лебед… И някак просто чувстваш, че ТИ, именно ТИ си създателят на този момент и тази картина… почти като Бог…

Вече сме долу и естествено всички нас чакат, но аз отмъстително ситня като прима-балерина на Большой, щото ще дразня максимално… Не, че тя е впечатлена… такива като мен среща ежедневно, но трябва да се защити балканския патриотизъм… Сакън, в Британския музей или в Лувъра, кой говори на български или гръцки?!?

Отново сме на кораба… Екскурзоводката явно в знак на помирение ми съобщава, че след малко стигаме при „вулканичната кал“ и, ако имаме намерение да се къпем, е време да сложим банските…

Изглежда доста по-лесно, отколкото е всъщност… Има здраво вълнение и аз с моряшка походка се понасям по стръмните стъпала към тоалетната…

Тя е с размерите на кибритена кутийка и висока точно толкова, така че възможностите са две – или сядаш на цокалото, или се сгъваш в кръста с присвити колена… И ето ме – сгъната в кръста, пиратската черупка се люлее във всички посоки, опитвам се да запазя равновесие на един крак, изхлузвайки полепналия потен клин, и се моля някоя вълна да не ме прати върху опиканата тоалетна до мен…

Нахлузвам банския със скърцащи зъби, слагам чиста риза и сламена шапка и изгребвам – като пиян тираджия до палубата…

Навсякъде около мен седят спокойни европейци и японци, тук-там по някой американец, за които моята екзистенциална криза в трюма изглежда нереална… Виждам калното море отдалеко, там вече са спрени два големи кораба, така че ние се нареждаме на трета линия… Свалят дървения парапет отляво и скачаме… В началото си мислех да изпраскам някой високотехничен скок, но като видях, че всички го дават хаирлийската, не рискувам и се пльосвам по гъз… Водата е леденостудена и в първия момент направо ми секва дъхът… След няколко загребвания усещам благотворната й свежест върху прегрялото ми тяло и се отправям към калните води…

Още стотина метра и водата става топла, като в центъра на вулканичната кал; усещането е, че си в джакузи… Освен гадния, жълт цвят на водата, за който прочетох, че съдържа редки минерали, извиращи от недрата на Земята (изключително благотворни за кожата), самата вода е някак мазна и лепкава… Разминавам се с две французойки, които са наплескали жълт нанос на лицето си като маскаq и се двоумя дали да не последвам примера им.. Pа щастие, не го правя, защото – както по-късно разбирамq от жълтата пета на крака ми… измиване няма… Цяла седмица я търках с какво ли не, безрезултатно… Връщаме се на кораба и след посещение на близкото малко островче за обяд с ужасна храна (предназначена за преминаващи туристи) и панорамна разходка около острова с много снимки, виждам пристанището на Фира пред себе си…

Собствениците на магаренца веднага наобикалят чужденците и на цената на билета за лифта – 6 евро, им предлагат да яхнат магаренцата за безкрайните стъпала догоре… Както с гордост забелязвам, хората са информирани за борбата на природозащитните организации за забраната на тази ужасна практика и мълчаливо подминават собствениците… Иван решава да се изкачи пеш, за което може би после горчиво съжалява, заради смрадта и наслоената магарешка тор по стъпалата, а ние се мятаме на лифта и след пет минути сме горе…

Душ, чисти дрехи и сме отново на линия, обикалящи безкрайните малки сокаци, пълни с магазини, кафенета, барове и местенца за хапване… Цените на дрехите са като в Париж, така че за пазаруване и дума не може да става (е, аз все пак не се въздържах), и сядаме в един от многото коктейл-барове на ръба на калдерата (кратера), за коктейл „Маргарита“ за мен и невероятна, светлинна феерия… просто неземен разкош от цветове…

Вечеря в улично мезедополио, с различни санторински мезета и хубаво бяло вино… Виното, дори и наливното, навсякъде в Санторини ми хареса… Имат добре-развита винена индустрия и вината им са първокласни.

(Следва.)

.

Текст и снимки:

Екатерина Трифонова

септември 2019 г.

.