Влахида бийч
.
Част първа – вж. тук.
20 август, вторник… Часът е 9.30.
Днес е големият ден за мен… Всъщност, цялото това пътуване беше водено от странната ми пристрастеност като дете към археологията… Вечно прекопавах дворове и могили за заровени съкровища… Още помня в детската градина, как накарах групата да прекопаем двора с лопатки – и, когато бясната „другарка“ поиска обяснение, аз се изтъпанчих гордо отпред и й обявих, че имам стара карта за пиратско съкровище… Не помня какво ми беше наказанието, защото ми се случваше често, но дворът на детската градина с месеци приличаше на разорана къртичина…
Е, археолог не станах, но голямата страст си остана… Бях чела още преди години за открития древен град, засипан от вулканична пепел в югозападната част на острова… Акротири… Градът е от медната епоха и е един от най-древните, откривани в Европа. Запазен е много добре, защото е бил консервиран при изригването на вулкана. В последно време има големи разпри между учените-археолози, защото доста от тях позиционират там не какво да е, а древна Атлантида… Изчела съм цялата налична информация в нета и вече точа лиги като кучето на Павлов…
Останалата част от групата не изглежда особено ентусиазирана и аз бързам да им повдигна духа с информация от рода на: „Ще видите най-старата вътрешна тоалетна чиния, откривана до днес“… – гледат с явно недоумение на телешкия ми възторг от „тоалетна чиния“ и „канализация“, но са свикнали да се вълнувам от най-различни откачени проекти… Нямам търпение, сложила съм археоложката капела, очилата и нервнича при всяко забавяне… След ожесточена борба с джипиеса и след като три пъти минаваме покрай обекта, най-сетне сме там… Малко изкачване и сме пред нещо като огромна палата, под която се съхраняват досега разкритите разкопки.
Влизам със затаен дъх и съм много развълнувана… Почти очаквам някой древен атлантидец в златотъкана роба да ме плесне по челото… Вместо това един чоплещ носа си гръцки младеж ни проверява с досада билетите и ни посочва откъде да тръгнем… В началото има умален макет на града, за да добием някаква представа за разположението. Около него са се скупчили групи, но езиците са френски и италиански… Сещам се почти с умиление за моята „приятелка“ – екскурзоводката, която бърбореше поне и на английски, но уви…
Вървя напред и се старая да чета всички табелки, за да се ориентирам, но тук наистина си трябва човек, който знае къде-какво се случва, защото самостоятелната ми обиколка прилича на настървено тичане на зиг-заг на развълнуван английски пойнтер, надушил пъдпъдък… Виждам една лелка, която седи с табелка на ревера, слагам си ангелската усмивка, изтънявам гласа си до девически фалцет и любезно започвам да я засипвам с въпроси, които да ме изстрелят право в целта.
Лелката е точна, явно й харесва вниманието ми и започва да ми разяснява… Аз обаче съм нетърпелива да разбера – къде точно е тоалетната чиния, но изчаквам кратката лекция, за да не изглеждам като водена от нездрав интерес…
– Нещо тука такова бях прочела за една тоалетна… – мотолевя уж срамежливо аз и ровя с върха на сандала в прахта…
– А, да… – оживява се тя, със светнали очи (явно не съм единствената зарибена).
– Ще се върнете надясно, после наляво и на площад „еди кой си“ (ще кажеш, че сме в Париж), ще видите двуетажната къща в центъра, тя е тази с тоалетната…
Почти нямам време да изкажа благодарността си, защото съм захапала следа, и излитам от място като „Карлсон, който живееше на покрива“… Ето на, там съм, точно пред къщата с тоалетната… Човек ще рече, че ще видя летяща чиния… Притихвам възторжено, но не… не виждам никаква тоалетна, защото не знам къде да гледам, а и според моя каръшки късмет си знам, че докато търся, няма да се появи нито една англоезична група.
Пред огромни монитори в далечината виждам скупчени хора и отчаяна се отправям натам… На единия върви компютърна възстановка на града, направена като анимация, но, забележете, с китайски субтитри… Отивам на другия и там „о, богове“, субтитрите са на руски… Изблъсквам всички, които по мое мнение не са чак такива профита като мен, изглеждам внимателно филма за древния град, сърцето ми пърха от емоции, защото и „канализацията“, и „тоалетната“ са достойно застъпени в него… И ето ме, най-накрая щастлива… Връщам се на другия монитор, където филмът вече върви с гръцки субове, и го извъртам още веднъж, за да затвърдя знанията…
След това се впускам в бясно препускане нагоре-надолу, завирам се във всички дупки и прозорци на къщи, където можеш да се завреш, без да те изхвърли охраната, опипвам всички делви, до които треперещите ми ръце могат да се докопат, заради огражденията, и се чувствам като дете, получило неочаквано захарен памук от неизвестен благодетел… Наистина е грандиозно да видиш двуетажни къщи с бани и тоалетни, които по нищо не отстъпват на днешните, с уникални фрески по стените (тях видях по-късно в музея), с кухненска посуда, която изключая, че е глинена, прилича досущ на днешната… И всичко това, отдалечено на 6000 години от деня, в който аз стоя и съзерцавам туй чудо…
Почти като в сън се отправям към вратата, когато дочувам английски, групата току-що е пристигнала и екскурзоводката обяснява подробно „нещата“… Тамън се присламчвам като джебчия, когато с крайчеца на окото забелязвам, че на мното хора търпението е окончателно изчерпано и едва ли ще издържат да направя още една обиколка с групата… Не искам да злоупотребявам и, с натежало от горест сърце, нахлупвам археоложката капела и се изнизвам с унила физиономия… А иначе можех да прекарам тук целия ден, ако не и цялата почивка… Отвън има магазинчета със сувенири, купувам си няколко, влизам в препирни с двамата гърци, продаващи сериозни книги с огромен, снимков материал за разкопките, но на цената на цветен телевизор… Нещо пазарът не върви, сделка няма и потегляме…
Следващата ни дестинация е „Червеният плаж“, взел името си от особения цвят на скалите и пясъка. Тук, за да паркираш, трябва да си бог, защото колите са буквално една връз друга, но аз настоявам Иван да тропне колата пред кофите и да се понасяме… Знаехме, че има около петнайсетминутен преход пеша дотам… Стълпотворението е ужасно и не можеш да се разминеш от народ… Имам чувството, че сме на първомайска манифестация и всички вървим като стадо павиани в крак… Стигаме до едно уширение на пътя и се спираме да изчакаме Иван, който вероятно все още паркира…
Плажът е пред нас и след няколкоминутно съвещание решаваме, че не сме очаровани и ще търсим други забележителности… Не пропускаме да направим хиляда селфита в минута, защото е важно за историята… Иван идва, тамън паркирал, и му обявяваме, че отиваме да търсим някакъв ресторант „Йоргарас“, препоръчан ни от познат грък на сестра ми, според когото бил „сууупер“…
Слагаме отново Гугъла, но той днес явно не е на наша страна – и след като ни поразкършва напред-назад из околността, ни стоварва на крайбрежна ивица с много таверни… Обикаляме всичките, но „Йоргарас“ никакъв го няма и, в момент на вдъхновение, сестра ми съзира стръмни стълби нагоре и уверено започва да ги катери… Часът е около 15.00, жегата – непоносима, стъпалата – освен че са поне двеста, са извънредно високи, което е смърт за моя скъсан менискус… Убедена съм, че тоя човечец няма начин да си е построил таверната на върха на всичките тези стъпала, но се влача геройски, „изкачвайки Шипка“ на един крак, щото си щадя менискуса… Не спирам да мрънкам под носа си, че „Йоргарас“ можеше да си направи заведението на Хималаите със същия успех, и криво-ляво се добирам до върха, лазейки… Тамън се поздравявам за успешното изкачване и оцелялото коляно – и сестра ми пристига в лек тръс, и заявява, че там „Йоргарас“ няма и нещо й се е бъгнала програмата на Айфона… Знаех си… Не искате да знаете за ругатните на всички езици, които се сещах и сипех наум… Айде са, двеста стъпала надолу и пак сначале… Слизайки, се заглеждам в табелата на съседната таверна – „Пещерата на Николас“ и се сещам, че бях прочела много суперлативи за нея от гърци (а аз им се доверявам, когато става дума за храна), и тя си беше част от предварителната ни програма…
Щастлива съм като на Коледа и се мятам на една свободна маса, точно до водата… В движение поръчвам една малка наливна бира, за да отмия спомена за Еверест…
Храната наистина е невероятна… Имат всякакви морски и местни деликатеси… Узото и ципурото се леят като вода, а аз преоткривам значението на израза „ледена бира“.
След малко всички пъшкаме като „бански говеда“ и определено трябва да се раздвижим нанякъде… Следваща спирка: Влихада-beach… голям плаж с тъмен пясък и широка плажна ивица, шезлонгите са безплатни след 18.00 часа… Така че сме тамън навреме… Проскаме се на два двойни шезлонга с размерите на футбално игрище и след разхлаждащо къпане и фредо-капучино, посрещаме залеза на слънцето…
Отново на конете, прибираме се – душ, чисти дрехи и към центъра…
Харесва ми това невероятно, пъстроцветно стълпотворение от раси, езици, нрави и лято… Мога с часове да обикалям и да зяпам разнородната тълпа… Сядаме в готин коктейл-бар със страхотна музика, пускана от мацка DJ, коктейлите са супер, гледката – божествена… Точно под нас са скъпи апартаменти, със собствени басейни на терасите… Пием си коктейлите и зяпаме как млада двойка си прави селфита из басейна и разни други неща (навярно са младоженци); на съседната тераса малки деца шляпат и скачат с възгласи във водата… Чувството е, че сме на първа линия в лятно кино; и всичко е едновременно прекрасно и някак сюрреалистично…
Часът минава един, плащаме и ставаме… Излизайки, на последната маса виждаме няколко готини лелки с дизайнерски капели, като богати американки… Какво е учудването като ги чуваме да си подхвърлят закачки на български и гръмогласно да се смеят… Аз съм доволна, че има и такива…
Мацките ще ходят на дискотека, а аз съм хвърлила тежки клетви, че кракът ми в нощен бар няма да стъпи, щото всяка вечер е там, а сега съм на почивка… С Иван бавно крачим по малките сокаци, които са пълни с народ, все едно е обедно време, и минаваме покрай един много як бар с готина музика и отворени врати… Точно подминавам и виждам четири афроамериканки с невероятно красиви лица и коси, всяка една тежаща поне 120 кила… Облечени са коя с шорти, коя с минижуп или панталон, но при всички един елемент от облеклото е ушит от еднакъв плат, с еднакъв десен. Приличат ми на някакъв много як джаз-квартет и крачат с невероятно самочувствие и достойнство… Аз съм забравила напълно върлите закани и като омагьосана се залепвам за тях, когато, почти прекрачила вратата, се сещам, че Иван е някъде на улицата и не мога просто ей така да престъпя решението си за въздържание от нощен живот…
Завъртвам се на пети и настигам Иван, без да отварям и дума, че бях на път да прегреша…
„Офффф, да го… значи, т’ва пусто женско достойнство, без него още щях да се търкалям на бара“…
(Следва.)
Текст и снимки:
Екатерина Трифонова
.
