Части първа и втора – вж. тук и тук.
.
21 август, сряда…
Днес е денят на истинската почивка… Групата е взела решение да обяви бойкот на моята културно-масова дейност и да се отдаде на чревоугодничество, коктейли и плаж…
Излюпваме се мързеливо, закусваме в същото темпо и се екипираме да се слеем с множеството… Разучили сме, че най-посещаваните плажове са Периса и Периволос и там тече дневният купон… „Като ша е гарга, да е рошава“- е рекъл мъдрият български народ…
Меткаме се на вярната „Киа“, настройваме техниката и след петнайсет минути сме там. Джипиесът „по навик“ ни е докарал до ръба на скала, под която плажът е на двеста метра под прав ъгъл… Не можем да летим и обръщаме принудително… Решаваме да отсвирим техниката и да се доверим на познатия ни „нюх“… Следва яко тръскане по прашна урва с милиони дупки и прах, без никакви индикации за асфалт… „Киа“-та бръмчи като дърводелска резачка… Всеки се държи, където свари, пресмята наум пломби и бъбреци, но нюхът си е нюх и зад редки, дребни храсталаци изниква истински асфалтов път… Изхвърчаме на платното с двоен тулуп и след сто метра сме на плажа…
Тук говорим за една километрична плажна ивица с черен пясък, която условно е разделена на няколко части. Лудницата е пълна, сигурно целият остров, освен „ония“ по археологическите разкопки, са тук…
Обикаляме цялата ивица от край до край, защото заведенията са много и разнообразието на цените за чадър и шезлонги варира от 0 до 20 евро… Всичко подлежи на пазар… Това й харесвам на Гърция-та, че изключая супер-маркетите, навсякъде можеш да се пазариш до откат… След най-различни трикове и примамки от седящите пред заведенията „викачи“, се спираме на едно с хубави, големи шезлонги, които са безплатни в случай, че завършим плажа в прилежащия ресторант… Опъваме снаги, поръчват се някакви „яки“ мохита и бира, а аз се глезотя… Обичам само „Маргарита“, защото не е сладка, но на малко места я правят добре… Честно казано, кефът е тотален и без коктейл, и аз предремвам сладко под чадъра на лекия морски бриз… Носът ми надушва познат аромат, отварям мързеливо едното око и виждам изпотена „Маргарита“ на масичката до мен… Лигите ми текват… Ей, тия роднини (сестра ми) винаги знаят от какво имаш нужда, преди да си се усетил… Разочарованието, обаче, е пълно – тоз’ коктейл го е правил барман с тотално биполярно разстройство и прилича на сапунена вода за мехури, поне на вкус, де…
Мацките след дълги пазари за цената се отдават на водни спортове, мен ме мързи и Иван ми прави утешителен масаж… Часът наближава шест и е време за храна… Вече им ядохме попарата с „Маргарита“-та и не рискуваме с храната… Един съвет от мен (като врял и кипял барман): заведение, което не умее да прави коктейли, едва ли умее да „готви“…
Въпросът е: как да се измъкнем?! Сестра ми плаща поръчката и, докато сервитьорът е унесен в свалки, ние нахлузваме дрехите и всеки хуква в различна посока, освен Иван, който се „жертва“ и трябва да вземе колата от паркинга на ресторанта… Набутваме се в тоалетната на съседното заведение и се ослушваме за вой и сирени… Такива няма, атмосферата е лежерна, никой не ни гони да ни трови с вечеря, качваме се в „калинката“ и отлитаме… Днес е денят на „Йоргарас“, джипиесът „по чудо“ го открива от раз и сядаме на чудната му тераса на ръба на кратера… Хапваме и си пийваме чутовно, сред порции смях и черни клюки…
Обратно в хотела и познатата вече програма, из Фира и нейните потайности…
22 август, четвъртък…
Е, т’ва е… Последен ден на вълшебния остров… Закуска, събираме багажа и го сваляме при хостесата, защото ще направим последен сувенирен набег на града, преди да се отправим към Ия… Аз обаче все още имам платени билети за няколко музея… Единият е с находките от Акротири, другият – исторически… Сърце не ми дава да „изгорят“ и затова извличам Иван почти насила, и тръгваме пеш към музея… Останалите „тая попара вече са я яли“ и ме осведомяват, че ще ме чакат на кафе… Музеят е много интересен – всички фрески, картини, домакински съдове и отливки от мебели са там… Обикалям с познатия телешки ентусиазъм и разглеждам всяко гърне с вещината на оценител от Сотбис… Завързвам разговор с 80-годишна жена – археоложка и започваме приятно професионално бъбрене с интересни и нови неща за мен… Сакрални мигове, докато не съзирам киселата физиономия на Иван… Имам прозрение, че Лара Крофт четири дни подред му дойде в повече… Набързо се сбогувам с историчката и, въпреки нацупените ми гримаси, напускам моята „шоколадова фабрика“…
C’est la vie – както казват французите, не можеш да имаш всичко… През втория музей минаваме в галоп, но там, така или иначе, няма какво да се види…
Сядаме за кафе с гледка, от която ти спира дъхът… Сервитьорът е дядка с вид на шафнер от спален вагон, много сериозен… Униформата му прилича на онези от социализма и изглежда като излязъл от Ориент-експрес в нашенски вариант… Не носи на майтап – твърд като бастун, но „фредо“-то е невероятно и напълно си заслужава времето… След кафето правим бърз пазар с дребни подаръци, аз купувам сапуни и кремове от вулканична пепел, гъба-водорасло и съм доволна като прасе в кочина, защото съм много екологична…
Натоварваме колата с багажа или по-скоро я натъпкваме, докато клекне, и тръгваме… След малко сме в Ия, в градчето с кола не става и я зарязваме на паркинг… За да се добереш до Ия, се изкачваш по един стръмен наклон, а аз през цялото време се чудя, какво правят хората с двигателни проблеми…
Всъщност, Ия представлява една тясна улица на ръба на Калдерата, цялата в магазини, хотели и заведения, които се простират от единия до другия край на селището. Всичко останало изглежда като достроявано около нея… Прочетох, че къщите са два типа – едните са „моряшките
къщи“, строени от екипажите на търговските кораби в миналото… Издълбани са в скалата, като пещери, и имат иззидана предна стена с прозорци и врата… Другите са „капитанските къщи“ – построени по всички правила на градежа, като за капитани… Светът не се променил много… Повечето стаи са с малък басейн и аз онемявам при вида на толкова гьола едновременно…
Няма да си кривя душата, красотата е усмъртителна… Или красотата, или ходенето на 40° ще ви усмъртят, така че защо не красотата?!
Жегата е неописуема, листо не помръдва, а на калдъръма можеш да опържиш яйце…
Останалите са големи ентусиасти и се стремят да не пропуснат всяка тухла и църква (те със сигурност са двайсет), а междувременно мен ме налазва сериозен проблем… Новите ми джапанко-сандали се пързалят… Ама, като ви казвам пързаляне, няма такъв филм… предизвикват ми натрапчиво изпотяване на стъпалата и се лашкам като пиян хамалин в жегата… Положението е нетърпимо, особено на места с лек наклон, където или ми изхвърчат до колената, увисвайки на каишките си, или предната каишка се забива между двата ми пръста в стъпалата и аз заоравам напечения калдъръм с „френски педикюр“, в зависимост от посоката на наклона… Осъзнавам каква жалка картинка съм отстрани и цялото ми настроение се спихва на мига…
Иван внимателно наблюдава ръкомаханията ми в стил мистър Бийн и имам тягостното чувство, че умира от смях, но иначе е сериозен като армейски генерал…
Изтрещявам и си казвам: „Дотук с цирка“… Егото ми е сериозно пострадало и от гледката на заливащи се от смях, дребни япончета… и преди да са посегнали към телефоните, за да ме увековечат за японския фолклор, им се изплезвам злобно и се врътвам, завихряйки озона около себе си… Отдалечавам се с ледено самообладание (или поне така си въобразявам), предимно буксувам на място, но му хващам цаката и със ситните приплъзгания на японска гейша се понасям към кафе-сладкарница „Мелениос“…
Прочела съм, че е абсолютния топ в тортения бизнес и трябва да се посети обезателно от любителите на сладко… Аз не съм, но рязко му ставам фен… Останалите явно не са наясно с „живота ми на ръба“ и звънят настойчиво да ме проверят…
Аз вече съм се проснала на терасата на „Мелениос“ като прани гащи и събирам сили да се завлека до тоалетната… Изчаквам останалите, обявявам, че отивам да си избирам сладко, и хлътвам в тъмния коридор… Идеята ми е да си кача крачката в мивката, да ги измия и подсуша, и отново да си върна великолепието… Мивката е във формата на бисерна мида и е почти толкова голяма. С невероятни усилия уцелвам този модернистичен уникат, когато вътре хлътват две чуждоземки… Говорят английски и се пищисват, като ме виждат нагазила в черупката… Изчервявам се леко при вида на едната, която ме „избикаля“ с гръб, плътно залепен за стената (май изглеждам странно), но след това поглеждам в краката на втората и там виждам кацнали маратонки, с размерите на презокеански кораб… Гледката е толкова покъртителна, че аз избухвам в истеричен смях и не мога да спра… Девойката е втрещена, ситуацията напомня комедиен филм и това само усилва истеричния ми вой… Не мога да поема дъх, искам да спра… не става… отчаяно
жестикулирам в опит да се изясня…
Приятелката й излиза от кабинката, вижда положението и с изопнати физиономии двете изхвърчат навън… Аз си домивам и другия крак, наплисквам се с вода за свежест и с бай-ганьовска невъзмутимост отивам да си избера торта… Пред витрината попадам на ужасените западнячки и кръстосваме погледи… Аз им се усмихвам заговорнически, а те окончателно се изнасят от „сладкия рай“… Не им било писано…
Качвам се небрежно на терасата… Сега вървя като гръцка богиня, но на никого не му дреме… Наблъскваме се със сладко, на мен ми засяда като камък… Решаваме за противовес да отидем да проучим къде е мястото, на което ще посрещнем Санторинския залез…
Улицата е същата, жегата също, само че вървим в обратна посока…
Стигаме до венецианска крепост, чиито руини привечер се окупират от туристите, в очакване на залеза… От крепостта започват двеста и не знам колко си стъпала, които водят до пристанището долу, където сме решили да вечеряме… Въпреки че сме се натъпкали със сладко, това ни е единственият времеви прозорец до полета… Положението с джапанко-сандалите отново е същото, заради което останалите ме убеждават, че нямам шанс да се свлека по стръмните стълби, пълни с хора и магарета – и решаваме с Иван да се върнем да вземем колата до пристанището, за да можем привечер да я ползваме обратно до крепостта… Уличката е тясна, блъскам се между хората и витрините и с мъка се крепя права… Шампионките по фигурно пързаляне могат само да ми дишат прахта, но в един момент се предавам, свалям „модерните“ уреди за мъчения и зашляпвам боса по нажежените камъни… Старая се да изглеждам непринудена, въпреки че петите ми цвърчат… Давам си вид, че го правя за удоволствие, но не виждам последователи…
Стигаме до стръмния път, а там всичко е покрито с нещо като гипсов прах… Иван минава тактически отпред – та, ако се изтъркалям внезапно, да не помета нищо неподозиращите туристи… Краката ми се напудрят със ситната прах и се обувам – ура, имам сцепление… Качваме се на колата и слизаме на пристанището, там място за паркиране няма, но аз съм толкова изцедена от усилията да остана права, че жално измолвам Иван да спре най-отпред на пристанището… „Киа“-та е малка и я завира до кофите; изваждам куфарите, измивам се с бутилка минерална вода, сменям кънките… и слагам край на мъките…
.
.
По пътека, издълбана в скалите, отиваме до ресторантите в залива, останалите са пристигнали и сядаме в „Таверната на Катина“ (още едно място с много добри отзиви в нета)… Впрочем, напълно заслужени… Сервират рибена супа (какавя), приготвя се в момента с риба, избрана от богатата им витрина… Омари, октоподи, риби, скариди, каравиди… каквото ти душа поиска… „Какавята“ е супата на гръцките рибари и в оригиналната рецепта се приготвя с няколко вида риба, дребни скариди или каравиди, зехтин, картофи, лук, лимони и морска вода… Бульонът е гъст и невероятно ароматен, вкусът – незабравим…
На съседна маса сяда възрастен дядка (най-вероятно американец), с много по-млада от него, красива девойка от азиатски тип… Ние започваме наддаванията, какво ще си поръчат и залогът пада на омара… В началото го карат лежерно със салата и калмари… Ние сме разочаровани… После стават и изчезват в посока на кухнята, след малко се връщат и отново сядат… Десет минути по-късно тържествено им изнасят най-големия омар, който съм виждала… Разделят им го на две и го сервират… Респектът ни към азиатската мадама рязко се покачва и си тръгваме доволни… Зер с тоя дядка, пък и без омар – смятам, разбирате… – щеше да е истинска любов…
Качваме се на колата, която като по чудо все още си стои в забранената зона на пристанището, и се връщаме обратно пред Ия… Тия хора паяци нямат ли?!…
За няколко часа са се събрали стотици коли и няма къде да се паркира… Иван отива да търси, а ние хукваме към крепостта… Тя вече е обсадена от туристи и няма място игла да хвърлиш… Намираме си едно на каменен парапет до стъпалата и го обкрачваме като греда, и контрираме с краката… Ужасно е неудобно със заврян камък отзад, но други варианти няма… Навсякъде около нас се чува чужда реч. Застъпени са езиците на цялото земно кълбо… Точно до нас има симпатична гей-група, която в началото говори на английски, а после минават на турски и френски… Явно гей-интернационали… Рускиня с дъщеря си седят прави до мен, припяват мелодично на руски и се опитват да ми скрият гледката, но след „културното ми окашляне“ се усещат и се дърпат встрани… Азиатци с фотоапарати дебнат всяка промяна в цвета на небосклона… Хората чакат търпеливо, говорят тихо и някаква особена, доброжелателна светлина озарява лицата им… Слънцето клони към своя заник, синьото небе постепенно се опушва в пурпурно-лилави отенъци… Те стават все по-ярки и за част от минутата изглежда сякаш огромният златен диск потъва в пожар от цветове и сияния, създадени от четката на Бог…
Сещам се за древните египтяни и техния Бог-слънце Ра… Той всяка сутрин се появявал на ладията си и осветявал цялата земя, а вечер се спускал в подземното царство, където се борел с тъмните сили, за да изгрее отново на другия ден… Мисля си за ужаса, който са изпитвали всяка вечер, не знаейки дали Ра ще победи или е изчезнал завинаги в бездната на непрогледния мрак… Около мен дружно ръкопляскат и изведнъж ми светва:
Щом хора от всички раси, националности, полове и предпочитания са способни часове наред търпеливо да изчакат просто в името на Красотата, значи все още има надежда за света…
В продължение на минути се чува единствено безкрайното щракане на стотиците „пазители на спомени“… Имам чувството, че съм част от секта или тайно братство…
После тихо се разотиваме, все едно напускаме храм, и всеки един от нас отнася парченце залез в душата си…
Време е за летището, търсим Иван и „калинката“, а те се оказват на километър извън града, притихнали до тъмното шосе… След двайсетина минути сме на летището, търсим място да паркираме колата (както ни обясняват от фирмата) – „отключена и с ключа под черджето“… Място няма и след повторен разговор се оказва, че извън летището имало някаква нива със спрени коли, и „да я зарежем отворена там“…
Тези гърци са царе, заклевам се…
Самолетът е с час закъснение и се наливаме с бири, да убием времето… Този път билетите е взела сестра ми и сме с места, прайорити и снак…
Звучеше ми много яко, докато не ни наблъскаха като овце в един рейс, до който се влачихме пеш, и после един през друг се покатерихме в самолета… Нашата група заема местата на отличниците (най-отпред) и аз съм супер спокойна – вероятно бирата и умората вече си казват думата… Стюардът е копие на куклата Кен, размахва наляво-надясно маска и спасителна риза и косъм не трепва по лакирания му перчем… Никой не обръща внимание и той претупва набързо представлението… Гасят лампите и излитаме… По средата на полета светлините грейват и куклата Кен с женствен глас ни извиква по имена… Вдигаме ръка като първокласници и пред очите на всички пасажери ни поднасят опакована бисквитка, която е нашата ВИП-награда… Изглежда толкова комично-нищожна, че от притеснение отказвам…
Под нас земята се покрива с милиони светлини, различават се главните пътни артерии на Атина… Вече летим толкова ниско, че виждаме хората зад осветените прозорци… Самолетът плавно завива и с нежен допир се докосва до земята… Вози ни още няколко минути по дългите като булеварди писти и спира… Качваме се в рейса…
Самолетът бавно потъва в мрака зад нас… Миризмата на топъл асфалт и керосин ме връщат в реалността и усещам как огромна, грапава буца засяда в пресъхналото ми гърло… Махвам за последно на бялата птица, нахлузвам слънчевите очила, да не ме помислят за ревлива дрисла, и патетично измрънквам на себе си: „Сбогом, Санторини… Сбогом, лято…“.
.
.
Текст и снимки:
Екатерина Трифонова
.
