„Сънувал съм живота си, живеел съм в съня си“. За поезията на Георги Рупчев

.

Публикуваният по-долу текст, посветен на поетичното творчество на Георги Рупчев, е част от поредицата на литературния критик Никола Иванов „Подреждане на „Балната зала“ – за най-добрите български поети, писатели и литератори от последните 70-80 години. Друг тест от тази поредица – за поезията на Борис Христов – може да се види тук.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

.

„Сънувал съм живота си, живеел съм в съня си“

В неголямото по обем поетично творчество на Георги Рупчев срещаме един много талантлив, раним, дълбоко чувствителен, самобитен и съдбовен поет. Откриваме творец с богат вътрешен свят, с особена индивидуална специфична и различима чувствителност. Неговата поезия е полифонична, защото макар да извежда един основен акцент в творбите си, винаги го допълва с варианти и нюанси. Стихът му е обтекаем, но с откроен център на чувствата и посланията. Ценността на неговата лирика е в стремежа към систематизация на душевния опит, в цялостното универсално лирическо познание. В поезията му вибрира сляпата болка. В неговата лирика можем да усетим свободна ритмова и римова конструкция, което говори за многопластовост на наблюденията на лирическия говорител. При Георги Рупчев като че ли има емоционално помнене от предраждането, живеенето под похлупак не е конкретно, затворените пространства са универсални във времето, въздухът не достига, мечтаната свобода я няма. Неговото несъгласие не е плакатно, външно, защото е универсално. Едно негово интервю ще ни помогне в разбирането на поезията му. Поетът говори за „дълго наслагани мълчания”, споделя, че за него поезията „е най-истинското вслушване в себе си.” При Георги Рупчев очевидно има вътрешно-психилогически предпоставки в усещането му за света и живота. Поезията му често е изпълнена с тежки и мрачни пространства на затворения в прегради и ограничения човек.

В поезията на Георги Рупчев се открояват неговите тревожни размисли за човека и неговата съдба. Тъжно, тягостно и нерадостно е в лириката му. Стиховете му са изпълнени с тъга, болка и безнадеждност от безсмисления живот на хората във времето. Поетът се интересува най-вече от великата човешка душа. Той е в безизходна тъга на самотник. Това е новият човек на времето с много тъги и унили радости. Със сърцето си той усеща примката на живота, несвободата, живеенето под диктата на чужда воля. Затова търси причините и ги открива в недуховността на времето, сред които като главна виждаше атеизма, безбожието, в което живееха хората. Атеизмът е в основата на стихотворението „Обожаване”, в безбожието и безверието поетът съзира главната причина за злото в живота на хората. Страшен и разрушителен е атеизмът, той премахва моралните спирачки и позволява да се разпасва злото, за човека няма бариери през злото, отсъства мисълта за неизбежното възмездие. Камбаната кънти за 12-я час на човека:

От „Невски” бие шест. Гърми
камбаната и осветени,
кубетата стърчат сами
над съботното суетене.

Самотен е църковният храм на България, камбаната зове хората да се опомнят докато е време, защото наближава апокалипсисът, Страшният съд.

В „Спомен за пристанище” властват летен пек, скука, пустота:

…а докерите все тъй сандъците си влачеха,
моряците ги нямаше, огромно беше лятото.

Същата блатна нерадостна картина откриваме и в „Улични котки”:

Колите политат – как бързо пролазват! –
фокусират дъждовната оптика.
Над парка е легнал замислено залезът
като труп на прегазена котка.

И слънцето е износено и унило в поезията на Георги Рупчев, целият живот на лирическия му герой е пропилян безцелно:

Те стоят – и от колко ли време стоят –
между щайгите с ябълки, между саксиите
и от колко ли време във въздуха те се топят
както захар се стапя във вряла ракия.

Става старата, скрива прозявка в юмрук
и след нея увисва пердето заклатено.
После дядката внася един подир друг
двата стола – и бавно затваря вратата.

И така е ден след ден. Животът е уподобен на тресавище в едноименното стихотворение. Човекът живее в несвобода, в клетка:

Видяхме хората, които можеха да спират болката,
но всичко бе решено предварително. И скоро тръгнахме.
Като минавахме край площада, бе вече крайно време.
Нататък пътя свършваше, звучеше ми съвсем познато.

Безизходицата е тотална. В центъра на „Зоната” е безнадеждният живот на българина в онова време. В стихотворението откриваме Борис-Христовски нотки:

…и тресе ни нас всичките тука живота,
под небитието ни захлупен.

В тази творба се откроява и социалната тема:

Оградени сме с грижи, но грижи човешки:
и ни пазят, и идват да видят какво ни е,
и ни пращат храна, за дечицата – дрешки…

Неговата поезия е „проява на инстинкта за неприспособимост”, който е много силен и решаващ при творец като Георги Рупчев. Несъгласието му със света е по принцип, то е извън социалните и идеологически системи, извън конкретното време и място, защото е универсална позиция, то е несъгласие въобще. Неговата поезия е на разбягващите се времена. Социума при него е универсален, водеща при него е интуицията, която го насочва опипом като слепец към най-важното в универсален смисъл. Стихотворението завършва с упрека към хората заради примирението и нежеланието да се съпротивляват на статуквото:

И не питаме вече къде да се денем.
Все едно. Само чакаме. Чакаме само.

Унилият, безцелен, застоял и безсмислен живот, животът по инерция е в центъра на „Градчето”. Неизбежни са асоциациите с живота по време на застоя. Не можем напълно да игнорираме факта, че голямата част от стиховете на Георги Рупчев са сътворени в годините на безперспективност и безвремието е сред централните теми в поезията му. Безвремието е назовано директно в редица творби („Тресавище”, „Голямата земя”, „Превъртане на световете” и други) „Обучени сме как да се умира” – драматично споделя поетът. Великолепно е сравнението:

А женица с черна кърпа покрай черквата мете
и една до друга те се сгърбват като майка и дете.

Градчето е сравнено с карцер, къщите са със спуснати резета, всички са се затворили в домовете си, които са се превърнали в затворнически килии. Толкова тъга и безнадеждност се усеща от това стихотворение, че лирическият герой достига до отчаяние. Поетът като с камера фокусира и най-малките движения на персонажите – слепецът, който „продава дъвки, семки и игли”, ровещият безцелно в пясъка човек, площадът се „кандилка” безцелно, както се кандилка животът, в който пребивава лирическия герой, без да го изживее, слънцето „остъргва болката като с ренде”. Така ще изтлеят лирическият герой и хората, няма движение, всичко е застой, страшна е тази картина: „залежала се е бедна, болна пладнешка нега/ и като машина шевна трака тъпата тъга”. Това настроение продължава и в „Панаир”:

Спрял и прашен, фиатът блажено почива.
Ние също блажени почиваме. (Най-подир.)
Панаирът ни души,
подскача край нас
и скимти приветливо.
А в душите ни –
по панаир.
И стоим – нажежени, нескопосани,
онемели
един от друг.

Дори любовните желания са някак си унили, по-скоро автоматизирани. Хората не са способни да изживеят дори любовта („Емилия”). И молбата към Бог е унила, уморена, изречена по инерция.

Много въздействащо е „Отсъствие”:

По стълбището, след това клочът. Накрая
се вмъкваш в старата си стая.
Смълчаните, понапрашени мебели
отдавна са привикнали без тебе.
За тялото леглото е забравило,
забравила е за дланта ти бравата.
Нахално стъпките разместват
непреживените от тебе месеци
и щом постихне радостта в началото,
започваш гузно.
Да се подчиняваш.

Завръщането в родния дом след дълго отсъствие не донася радост на лирическия герой, защото отново го обзема рутината, животът започва да си тече по старому, нищо не се е променило, дори вещите са отчуждени от стопанина, забравен е от родния си дом.

Семейството в „Превъртане на световете” също е живяло по инерция и така изтлява. Интериорът е неподвижен, всичко лъха на застояло, на мухъл, прашасало, непочистено. Страшно е мълчанието:

Това е стаята, леглото е приготвено. Отвъд стената
мълчи градът, а също и безкрая.
Мълчание, което е забравил в бързината
напусналият наемател.

Кънти въпросът: Кой е виновен!? Георги Рупчев споделя: „Поезията, която ме интересува, е някакво привличане към неясните неща, към не съвсем разгадаемото, неопределимото. Това са по-скоро психологически пространства, които трябва да бъдат избродени.”

В „Магазин” лирическият герой е безразличен към материалното, той наблюдава със съжаление материалната суматоха и втурналите се купувачи в магазина:

Нагоре и надолу подсвиркват и отнасят,
шегуват се набързо, измерват и се карат.
Разрошени женици край тракащите каси
купуват и продават на шести февруари.

Червени петолевки и сини десетачки,
изтъркани и нови, се скриват в чекмеджето
и гордо се разхождат сред смаяни чистачки
нахакани момчета, момичета с пакети.

Асоциативно се налага сравнението с великолепните стихотворения „Пейзаж”, „Демокрация”, „Тирада”, „Фрагмент” и други на Иван Динков. В „Пренасяне”, на фона на типичната банална битова картина, се прокрадва упрекът, че заради бита човекът пренебрегва духовността.

Интериорът е упрек за отсъствието на духовност, защото последни са натоварени снимките, в които са съхранени мигове от духовни преживявания. Скучен е битът, скучно е ежедневието. Стиховете излъчват унилост, застоялост, неподвижност. Празен е животът заради сивото битово ежедневие („Двамата”). Зов за духовност е „Успокояване”:

Музиканте мой,
мой добър самарянино,
дух лисичи,
душичко,
живота раздухай,
ние тук като морски кокошки сме свряни,
а при тебе е хубаво, топло и сухо.
И отново свисти вечерта – като мотриса,
и в трамвая последен посрещаме новия петък…

В творбата става дума за човешката греховност. Китарата като строго лисиче надушва греховете ни. Акцентът в „Пришълци” е срамът заради греховността. Хората не смеят да вдигнат погледи от срам, те са с „атеистични гръбнаци”.

В „Стереомузика” става дума за дяволското у човека, което никак не е малко, за дявола, който иска да съблазни човека и да завладее душата му:

В такива дни – след упокоя и упойката –
усещаш как челото охладнява,
от болестта как се превръщаш в болка
и от човек
как ставаш
дявол.

В стихотворението е вплетена притчата колко дявола могат да се съберат на върха на иглата, на притчата е построена творбата. Лирическият герой се наблюдава от страни. Сюрреалистичните картини усилват художественото въздействие на стихотворението. Казанът с катрана този път е предназначен за дявола. Поетът се е превъплътил в дявола, станал е човекът-дявол, който трябва да се прости с живота и дяволът очаква да вземе душата му.

„Войската на победените” е отрицание на войната, която обезчовечава човека. Апокалиптичните сюрреалистични картини са силно въздействащи. Инстинктът и жаждата за живот вземат превес и всеки е готов сам егоистично да се спасява, загърбвайки добродетели като братство и другарство, съчувствие и взаимопомощ:

На съмване те мълком поеха поотделно –
победоносната войска – войска от победени.

Провираха се бавно през храсталаци и коприви,
освирепели, примирени, ала живи. Живи. Живи!

Какво че ги отминаха фанфарите победни?
И мир да е, все някому убийците ще са потребни.

Те се промъкваха оттук, без нищичко да кажат.
От тишина и глина измазан бе пейзажът.

В поезията си Георги Рупчев постоянно копае надолу, дори облаците и хоризонтът прихлупват земята. „Под всяко море спи Сахара”, споделя поетът. Дълбаенето надолу продължава и в „Начало на мемоари”. Дори Христос е обезверен и отчаян. Лирическият герой е неверник, защото не съзира надежда за промяна към Добро и Светлина. Минорни са настроенията в поезията на Георги Рупчев („Нощ в ми”). Всичко преживяно като че ли е било кошмарен сън. Лирическият герой е анонимен, без памет и минало, сив, безинтересен, защото вместо да живее, той вегетира.

Целият свят е една „ми минорна мегаентропия”. Майката на поета е нощта. Всъщност средищен образ в поезията на Георги Рупчев е образът на нощта. Този образ е разгърнат в творби като „Смяна на нощната стража”, „Силните на нощта”, „Пътят нататък”:

О, майко Нощ,
О, моя родна майко, мъстта за живи и за зрящи чуй!
Четиринадесет-петнадесет годишни, вече впримчени,
допускани до малките мистерии, но не и до Големите
застанали встрани от пътя, гърбом, нямаше измъкване,
живеехме сред митове, които още не съзнавахме,
но ни владееха. Захвърлени в епохата на имената,
в училищния хор и в хоровите декламации участвахме,
поднасяхме цветя по празниците, ръкопляскахме
и ни забравиха. Долавяхме вселенската инвазия,
…………………………………………………………………………..
…Такава самота –
да слушаш беззащитно как се движиш в себе си,
когато имаш да наваксваш близо три хилядолетия.
Съдбата вече ни отбягваше, нима това ни беше съдено?

Нощта е символ на безизходност. Асоциативно си припомняме Гео Милев и неговата поема „Септември”. В „Пътят нататък” за сетен път се убеждаваме във впечатляващата способност на Георги Рупчев да напуска конкретното и да го универсализира.

Универсално, а не локализирано и конкретизирано във времето, пространството и социума, е недоволството въобще от света, в който живеем в „Голямата земя“:

Все по-малко оставаме,
а не сме и очаквали инак.
Инак все повече ставаме,
а така и очаквахме.
Ние сме двойни, тройни, четворни, петорни –
каквито ни скимне
в тази празна, голяма, безмълвна земя,
където оставаме.

„Целият простор изпълнен е от мрака на тревите”, горчиво споделя поетът. Лирическият герой търси ханаанската земя, но го няма Едем. „Безмълвно”, „вглъбени” са ключови думи в стихотворението, „всеки умира сам в себе си”, светът е „празна земя на миражи”:

Тъй затаява в себе си светът, от който съм привлечен,
от притаените езици,
от глъхнещите знаци,
от жестовете, чиито смисъл заличен е вече
край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.

Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.
Непостижим е Раят, но трябва отчаяно да го търсим.

Лирическият герой на Георги Рупчев съзира изход евентуално в емиграцията. Повече от ясен е намекът в „Хелмут Бергер”:

По парапетите – врабци… Защо не отлетите в странство?
Сега не струва пукнат грош безсилното ви постоянство.
Край калните подметки и палта мотае се живота ни.
По улиците тропаме
и шляем се безропотно.

Страхът, робската психика са се настанили в хорските души, които поетът нарича „мързеливи”. Апелира към активни действия за промяна на статуквото, което е удобно на властта. Хората изживяват мечтите си в киносалона със западните филми, но и това не променя ситуацията на безнадеждност. Съдбата на опиталия да се измъкне през границата е трагична, защото завършва със смъртта на простреляния 16-годишен беглец, устремен към свободата („На границата”). „Самотни и честити” съхнат хората в „Привличане”. Човекът живее постоянно в една „полуусещана опасност”, т. е. във вечен страх. Причината е в неверието на човека, че нещо зависи от него, че може да промени нещо:

А небето пилееше точни чугунени удари
върху нас, върху нашите евтини ереси
и стояхме объркани там, уморени от чудото,
неповярвали в него и в себе си.

Така преминава целият човешки живот до смъртта, погребението е финалът. Докато човекът не повярва в себе си и в чудото на промяната, ще тлее, вместо да живее, или си мисли, че живее. Покорният безсмислен живот е акцентът и в „Церемонията”:

И цял живот седим и ставаме, седим и ставаме безкрайно
седим и ставаме – достойни, първородни,
посрещащи и пак посрещащи, бърборещи нехайно…
Това усещане за безнадеждност е много силно и в „Зоната”:
…и тресе ни всички тука живота,
под небитието ни захлупен.
…………………………………………..
И не питаме вече къде да се денем.
Все едно. Само чакаме. Чакаме само.

В тази творба откриваме и социални моменти, но най страшно е отчаянието и апатията, водещи до несъпротивление на злото.

В „17 май заранта” SOS е отчаян зов за спасението на човека, за промяната на живота му в застоя. Човекът е обхванат от безразличие, от нежелание за съпротива, той не трябва да допусне да бъде сломен. В „Поруганието” поетът отчаяно споделя:

Да, ние преживяваме, в живуркането запокитени,
каквото дойде, срещаме –
добро ли, зло ли е.

Сравнението с Ботевото „Добро ли, зло ли насреща иде” е естествено. Отсъства каквото и да е желание у лирическия герой да определи, вникне и оразличи доброто от злото. Поетът продължава:

…животът е недостоверен
…………………………………..
и триумфално съобщаваме
Последните Известия
за Края на Света…

Този безличен свят е обречен. В стиховете властва статика, живот по инерция, анонимен, безперспективен. В „Излизаш” нищо не се променя, рефренът е „Ти тръгваш пак и пътят ти е същият”. И неизбежно лирическият герой достига до мисълта за самоубийство като изход, защото не съзира надежда за промяна.

За наркоманията става дума в „Изгаряне на хашиш”. Това не е само проблем на българина, а универсален световен проблем. Светът е „отчаян и трескав/ свят под наем”. Животът не се живее, всичко се движи по инерция, по навик. Безпътицата, липсата на надежда е причина хората да намират утеха в хашиша, в опиата, за да не забелязват скапаната действителност. Всичко е покрито с ръжда.

„Среща с баща ми в седем и половина” е универсално обобщение за съдбата на децата на разпадналите се семейства, за бащинството, за вечното отсъствие на родителя. Лирическият герой е „изтървано дете на разведени”, приятелите му са все „калпави”, това е махалата, която се отнася с презрение към тези деца.

Заглавията на творбите на Георги Рупчев са показателни за атмосферата в тях. Много силна творба е „Балада за празния бар”. В следващ вариант стихотворението има заглавие „Чувството за бавно изчезване”. И тази промяна е показателна за поетичното светоусещане на автора. Поетът вижда себе си и хората като „призраци”, а дансингът е сравнен и оприличен на вдовец, защото никой не танцува. Хората са анонимни, магнетофонът отброява „нашите и без това броени дни”, светлините на прожекторите се „сгромолясват”, незащитените тела са като „кубчета лед”:

Може би сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.

– изстенва поетът и си отговаря:

А какви сме? И ние
не знаем това.

Това усещане за безличност, за анонимност, за ничийство, за безполезност, за ненужност е много откроено в поезията на Георги Рупчев:

Оттегля се пространството
и изоставен в неговите тайни,
един след друг напускам себе си,
един след друг се връщам друг
при мене.

Лирическият Аз няма възможност да бъде себе си, всичко е предопределено извън неговата воля: „всичко бе решено предварително”. Или:

И като стока в магазин – излизаме от мода.

(„Хелмут Бергер”)

…не мога да ви кажа кой съм,
Не зная откъде съм,
всъщност това няма значение.

(„Смъртта на Тибалт”)

„Смъртта на Тибалт”, заедно с останалите му поеми, е сред най-представителните и силни творби на Георги Рупчев, но поетът споделя, че не е достигнал до нея изведнъж, а поемата е своеобразно обобщение на предишното му творчество. Поетът е достигнал до същностни поетични и философски прозрения и зрялост:

…на всяко прекомерно знание, превърнато в невежество,
на всяка прекомерна вяра, превърната в неверие,
на всяка прекомерна сила, превърната в безсилие.

Оксиморонът усилва неимоверно въздействието на стиховете. Кънти заканата в „Стъписване”, търпението е на предела, на изчерпване:

И стояхме така – покорни, мълчаливи,
вбили копита в необузданата твърд.
Тази вечер ще бъдем такива.
за последен и първи път.

Стихотворението „Къщата” е посветено на Димчо Дебелянов и паметника на неговата майка. Но и в тази творба се налага общата тоналност и усещането за разпадането на пространствата, за бавно изчезване, за безвремие. Георги Рупчев обобщава универсално, че „поетът не умира, него го убиват”. Дебелянов е духовният баща, а творбата е дълбок поклон на поета пред предтечата.
Макар че някаква надежда все пак се прокрадва в „На пътя, някъде”, която е „Далече/ в далечните слънчеви мрежи/ далеко”. Отчайващо дълго ще е пътуването до светлината, човешкият живот е недостатъчно време за това пътуване. Но все пак си струва да се опита, макар за идващите след нас. Вратата към светлината все пак е отворена, остава да прекрачим прага към добротата, светлината и свободата. „Зовът на реките” е жажда за идентичност, за собствена физионамичност и личност, за лично Аз, за уникалност и Свобода. Георги Рупчев отправя посланието, че когато си решен да си свободен, дори с камък на шията в реката ще намериш изход:

…рекох: „Аз съм си
Аз!”
И се измъкнах от тинята.

Колкото и време да си престоял на дъното, можеш да намериш сили да се измъкнеш, да изплуваш:

Често така боледува пространството,
без реките да спират.
Чувам ги,
чувам как бият водите си,
чувам
как нататък ме теглят.

Георги Рупчев споделя: „Поезията е език на неясното, за неясни неща. Поезията е нещо неопределено, което неопределимо се налага да бъде казано, изкрещяно, прошепнато повече или по-малко право в ухото на вселената.” Той дълбае в подсъзнателното, всичко при него преминава през подсъзнателното, където не може да се говори директно. Външните обстоятелства, провокирали поетичните реакции са само повод за стиховете. При него всичко е тръпнещо и смътно.

Като всеки истински талант Георги Рупчев настоява за автентичност и собствена първородност (както и на поколението си):

Ние, седящите там,
като попукани глинени бюстове важни –
поколение:
синове без бащи
и бащи на синчета нераждани…

Беше кратко.

Влезе Мария. Тя каза: „Снощи починал татко.”

Иначе Георги Рупчев споделя, че в творческо отношение се чувства по-близък с Александър Вутимски и поетите от 40-те години на ХХ век в националната ни поезия. Споменава още имената на Иван Пейчев и Валери Петров. Можем с известни условности да добавим Далчев и Борис Христов. Между неговата поезия и тяхната се наблюдава известно творческо сходство.

Поезията на Георги Рупчев е силна, дълбока, физиономична. Тя се вписва в драматично-трагичната традиция в националната ни лирика, която е най-плодоносна за българската поезия и основна за нея. Докосванията му до конкретното винаги предизвикват нравствен и социален спазъм. Неговата поезия е пример за абсолютното съчетание между личното, драматичната му индивидуална съдба, автобиографичното, дори като физическо ограничение в пребиваването в бита и интуитивното усещане на всеки значим творец на съпротивление към съществуващото битие извън ясното и конкретното. С цялата си поезия той ни убеждава, че трябва да се осланяме на интуицията както при създаването на изкуството, така и при неговото тълкуване. Повечето от неговите стихове са писани през втората половина на 70-те и 80-те години на миналия век. Георги Рупчев бе и остана верен на себе си и не изневери на таланта си с конюнктурни стихове. Показа как локалното, значимият поет превръща в универсално. Усещаше, че светът далеч не е станал добро място за живеене и има още дълъг път, който човечеството трябва да извърви, за да се доближи до идеала. Той не промени хуманистичната си позиция, начина си на писане, стилистиката си, разбирането си за мисията на поезията и изкуството. През целия си творчески път Георги Рупчев не намери пристан за неспокойния си дух.

.

Никола Иванов

.