.
Разказ от Елена Пеева-Никифоридис
.
В детството си имах три баби – баба Венета, баба Марта и баба Яга. Моята баба Венета ми разказваше за другите две най-различни истории: „Внимавай да не ме ядосаш, че току-виж долетяла баба Яга на метлата“ – казваше тя, щом вършех някои детски щуротии.
Баба Яга никога не я бях виждала, но знаех, че е гърбава, с голям нос, на който има черна брадавица, и влачи на гърба си стари, разпокъсани дрипи. Направо страшилище, яхнало голяма, летяща метла. Тя понякога крадяла и деца. Знаех, че моята баба Венета с нейните добри сини очи, снежно бяла коса и блага усмивка, никога няма да ме даде на баба Яга и че това са само празни думи. А какви питки умееше да меси! Ако се разболеех, ръцете й отнемаха от мен всяка болка, щом ме погалеше. От никаква баба Яга не се страхувах.
Спомням си как баба усукваше мартенички и какво ми е разказвала за баба Марта. Тя не можела да смогне с мартенички за всичките деца, та затова й помагала. В един голям панер цяла година се събираха остатъци от кълбета с червена и бяла прежда. „Мартениците – казваше баба, – се усукват само наляво“. И до ден-днешен не знам защо е така, но тя е знаела. Сега разбирам за колко много неща съм пропуснала да я питам. Баба Венета с такава любов разказваше за баба Марта, та аз си въобразих, че те двете са сестри. По всичко си приличаха – добри, усмихнати, с бяла коса и препасани с шарени престилки. Веднъж попитах къде живее баба Марта. „Високо в планината, на Синьото езеро, заедно със самодивите – рече баба. – Цяла година мартеници усуква, та да зарадва всяко дете с мартеница под възглавницата за здраве.“
Никога не я видях тази баба Марта. Тя все бързала, а аз все се успивах. На първи март баба ме събуждаше с думите: „Хайде, ставай, поспаланке. Пак не успя да видиш баба ти Марта. Като фортуна бързаше, че много деца я чакали. Я погледни, дали ти е оставила нещо под възглавницата?“ – Разбира се, че имах мартеничка там. Тя винаги беше една и съща, като тези, които усукваше и баба Венета. Баба ми я връзваше на лявата ръка, защото е близо до сърцето, и наричаше да съм бяла и червена, здрава и засмяна. Прегръщах я и я целувах за благодарност. Тя ми подаряваше и нейни варианти на мартеници: изплетени от ръцете й червени терлички, обточени с бял конец, или шал на бели и червени райета, а на едно мое бяло детско одеяло беше навързала червени ресни. Много обичах да се завивам с него, но когато ми окъся, то изчезна, а баба каза, че го е изпратила на самодивите при Синьото езеро.
Веднъж попитах баба, дали е ходила на Синьото езеро. Тя ми отговори, че ще отиде, но още не е дошло времето. Исках, като дойде това време, да ме вземе със себе си и да видя самодивите. Тя ме погали по главата и каза: „Сама ще ида там, но понякога ще присядам до теб в съня ти и ще ти разказвам за Синьото езеро. Не можем да отидем заедно, защото така е устроен светът. Ще идвам и да видя, дали усукваш мартенички за децата и внуците ти.“ Тогава си мислех, че това време е много, много далече.
Баба отдавна я няма, а „това време“ вече е тук. На първи март все още намирам мартеница меланж, която предната вечер съм усукала наляво и сама съм я поставила под възглавницата ми. Сънувам често оня голям панер, в който цяла година се заделяха бели и червени вълнени прежди. Баба никога не правеше мартеници от жива, непредена вълна: „Такава – казваше тя, – носят животните. Хората трябва да я облагородят и с ръцете си да махнат дивото от нея.“ Беше ми интересно да гледам баба как преде. Прикрепяше хурката към престилката и закачаше на нея къделя с жива прежда. Наплюнчваше двата пръста, изтегляше тънка нишка, която майсторски връзваше на вретеното и го завърташе, казвайки: „Слушай, слушай как пее вретеното…“ Аз нищо не чувах, а тя продължаваше: „…пее, за да не се нарани вълната, докато се усуче и стане здрава. И да помниш, че се преде вечер, защото по месечина вретеното е най-работливо.“ „Врели-некипели“ – мислех си аз. Единственото, което чувах, беше приятното пукане на цепениците в печката, а баба слушаше песента на вретеното, която не достигаше до мен. Знаех, че за да чуя песента, първо трябва да се науча да преда. Не се научих, въпреки че опитах. Мислех, че ще ми е излишно в живота. „Ех, чедо, чедо, ще забравите един ден да предете и мартениците не ще да са благословени, защото, докато пее вретеното, аз наричам за добро и здраве.“
Днес, като видя да се предлагат „арт“ мартеници от жива вълна, се сещам, че такава тя е по животните и никога не посягам към тях. Пазарът е залят от кич мартеници. Конците вече не са вълнени и по тях висят пластмасови лодки, котви, птици, патета, кокошки, кокичета, минзухари, слонове и гущери, гайди, хурки, вретена, сушени чушки, бобови зърна и герои от американските анимационни филми, заедно с целия антураж екзотични динозаври, ракети, самолети и даже икони!!! И в този буламач от простотии и невежество, се е загубила първичната идея за любимата на всички деца Баба Марта.
Баба ме учеше да си пожелая нещо и да скрия мартеницата под камък. Щом дойдели щъркелите, те взимали мартеницата и я носили на баба Марта. Аз тайно проверявах под камъка и тя в един момент наистина изчезваше. Дали са били щъркелите, не знам, но вярвах. През цялото това време се взирах често в небето, в очакване на щъркелите, и си повтарях желанието. Да съзерцаваш на пролет небето и да очакваш нещо хубаво, е прекрасно.
Чувала съм по този повод хората да казват, че са си „мушнали“ или „затиснали“ мартеницата под камък. Други ходят на реката и я „хвърлят“, когато й минело времето. Ние, децата от нашата махала, ходехме и си пускахме мартениците по течението на реката, защото бабите ни казваха, че мартеницата ще отнесе по водата болестите далече от нас. Не малко хора „окичват“ някое дърво с мартеници – оКИЧват, като да е ромска булка или лазарка. Стоят си тези оКИЧени мартеници понякога и целогодишно – грозни, проскубани и прашни. И щъркелите не ги искат. Да, и баба връзваше мартеница на някой клон, но само на овощно дърво и с пожелание да народи много плод.
Днешните баби не са дори далечни братовчедки с баба Марта. За Синьото езеро не са и чували. Да предат не могат и не знаят защо мартеницата трябва да се усуква наляво. Те се срамуват и от белите си коси, поради което ги боядисват в някой цвят на дъгата. Обличат се „модерно“, с неподходящи за възрастта им дрехи втора употреба, и се изживяват като абитуриентки. Вместо метла, те яхват някакъв стар джип, взимат внучето със себе си и му купуват една шепа китайски мартенички за пет лева. После сядат в McDonald’s да се почерпят с поредния измислен сандвич. Провеждат безконечни и безсмислени телефонни разговори и не им остава време да вдигнат взор към небето. Щъркели ли летят, гарги ли прелитат – все им е тая. Една по една, като баба Яга на метлата, тези баби отлитат безследно от детството.
На този ден баба ми Венера месеше и печеше питка. Още гореща я увиваше в кърпа и казваше, че първо трябва да отиде чак на Синьото езеро и после да се върне при нас, благословена от баба Марта. Ядяхме я поръсена само с чубрица и такава тя остана като незабравим спомен.
Нищо не може да промени нещата, защото изчезне ли истинската песен на един празник, изчезват в небитието хармонията и мъдростта, които той носи на хората.
.
