Как да си дресираш мъж

.

Разказ от Людмила Андровска

.

Дария влезе в ресторанта и се огледа. Радина не се виждаше вътре и тя се сети, че сигурно е на терасата. Излезе и се запъти към малката маса за двама в своеобразното сепаре, оформено във външния ъгъл над улицата, оградено от три страни с плътна зеленина, а от четвъртата се виждаше Витоша.

– Поръчах розе – каза Ради вместо поздрав.

– Добър избор – кимна Дария и седна.

Познаваха се от десетилетия. Бяха съученички в художествената гимназия, после следваха заедно в академията, макар и различни специалности. Радина избра илюстрация, а Дария – живопис. После Ради се омъжи бързо и роди три деца едно след друго. Отгледа ги като на шега. Разказваше им приказки и едновременно рисуваше. След това приказните й илюстрации заминаваха към издателствата за детска литература. Не прекъсна работа нито за миг, децата растяха, а с тях се променяха и рисунките й. Обясняваше им уроците с нагледни изображения. Постепенно превзе новите учебници клас след клас. Пишеше и хумористични разкази – от начало за малки дечица, с всичките им бисерчета, които ръсеха, после за по-големи, докато стигна до тинейджърите. Разказите й излязоха в книги, които претърпяха по няколко издания. През това време мъжът й необезпокоявано градеше кариерата си и се катереше по стълбата на успеха. Но Ради беше придобила такава известност, че когато излизаха заедно, се обръщаха към него с „господин Папазов“ – моминската фамилия на Радина, с която подписваше книгите и илюстрациите си. И така, докато накрая на господин директора Колев му писна да бъде сянка на жена си и се залюби с новата си секретарка – младо, синеоко създание, с бухнали перхидронели къдрици и пухкави от хиалурона устни.

През тези години Дария рисуваше и правеше изложби, правеше изложби и рисуваше… Беше пейзажистка, от картините й грееха слънца, плискаха се водите на морета, реки и езера, слънчогледи и макове се редуваха по полетата, водопади се разливаха по платната й. По пейзажите й Радина разбираше какво става в живота й. Започнеше ли нощна серия, с луна, която едва надничаше зад облаци, значи поредният приятел я бе напуснал. Мъжете не можеха да понесат успехите й и това, че работата й бе на първо място, а не те… И си отиваха без обяснения… Тя дори не усещаше веднага, че са си тръгнали… Но винаги след това чувстваше празнота и потъваше още повече в работа. Ателието й се изпълваше от нови изрисувани платна, а тя не спираше. Започна да пише разкази, но за разлика от Радина, която беше хуморист-сатирик, Дария бе трагик. Драми, по-тежки от шекспировите, изпълваха страниците, героите страдаха, самоубиваха се, душите и сърцата им се разкъсваха, а читателите й, които все повече се увеличаваха, лееха потоци сълзи. Тя събра част от историите и ги превърна в роман. Първият тираж се продаде за часове и веднага издателите й пуснаха втори, последван от трети.
Заваляха и покани за изложби в чужбина… „Така е – мислеше Дари, – като нямам късмет с мъжете, поне ми върви в работата…“

Тогава срещна Иво. И от картините й отново изгряха слънца, снегът искреше, водите отразяваха хиляди звезди… Времето летеше и тя се носеше в него на крилете на любовта.

Радина подозираше за хилядите изневери на мъжа си, но не се тревожеше особено – мъж на висок пост е, с огромен доход, нормално е малките златотърсачки да го преследват… Но напоследък телефонът й бе започнал често да звъни и отсреща се мълчеше. Обажданията бяха от скрит номер и винаги, когато мъжът й го нямаше вкъщи. Беше се появило нещо ново – ново и напористо. Усети и при него, че сега нещата са по-различни. Той беше друг. Беше гузен. При най-невинния й въпрос заемаше отбранителна позиция и ставаше нападателен. Тя, обаче, с нежен глас му сподели колко се безпокои, че изглежда преуморен, и каква нужда има той да си почине… Защо не замине някъде на спа-хотел? Ще се отпусне, ще се отърси от напрежението и ще се завърне като нов… Той се взря в нея подозрително, но видя разтревожения й поглед и се успокои. „Права си – кимна, – ще потърся някой приятен хотел…“ Все по-загрижена, Радина предложи тя да му намери хубаво място, нейна приятелка се бе върнала скоро от Павел баня, доволна от прекарването си в новия петзвезден „Диана Мар“. И няма проблем да му запази апартамент. А тя ще си остане вкъщи, и без това трябва да предава спешно илюстрации за новата детска книга. Единственото, което премълча беше, че дъщерята на приятелката й е рецепционистка в същия хотел… Не, че не знаеше с коя ще замине… Беше проучила подробно секретарката с напомпания бюст… Ох, пак сбърка – не секретарка, а офис-асистент… май така се наричаше сега…

Разказът й „Честни сини очи“ излезе на третия ден след заминаването му – в два клюкарски таблоида, в един всекидневник, в хумористичен седмичник и в няколко сайта за сатирична литература, които сподели на фейсбук профила си. И в четирите вестника на първа страница беше написано с големи букви: „На страница еди коя си не пропускайте новия разказ на Радина Папазова“. Помоли дъщерята на приятелката си вестниците да бъдат доставени в хотела. Дъщерята-рецепционистка междувременно я бе осведомила, че „господин Колев се настани в апартамента с младата си съпруга“…

„Господи, колко непредпазлив е станал – помисли Радина и стисна зъби. – Съпруга, а?! Сега ще видим!“

Реакцията беше светкавична.

Мъжът й бе събрал мигновено багажа си и хукнал към София. Но преди това Ради имаше обаждане от скрития номер и писклив глас изкрещя истерично:

– Кучко, ти уби една голяма любов! Какво искаш?! Не ти ли стига огромният ти апартамент?! Знаеш ли и каква издръжка ще получаваш за тия три деца, с които си го вързала?! Кучкаааа!

Радина затвори без да каже нищо.

После съпругът й позвъни на големия им син.

– Аз… ще се прибера… Идвам си вкъщи…

– Добре… Какъв е проблемът? – отвърна нищо неподозиращото момче.

– Ами… идвам си – промърмори баща му и затвори.

Прибра се вечерта, когато се бяха върнали и децата. Беше тих и унил, какъвто не го бяха виждали никога. След вечерята Радина го извика в спалнята им и го накара да премести нещата си в кабинета, включително пижамата и тоалетните си принадлежности. Когато се върна при децата, им обясни, че баща им е болен и да не го закачат за нищо. Те я изгледаха с недоверие – бяха пораснали и вече трудно можеше да ги излъже.

На другия ден секретарката бе уволнена. Беше си тръгнала с писъци, истерични припадъци и заплахи. Едновременно с нея излетя и счетоводителката, която я бе довела – двете си се оказаха „селски“…

Носена от вихъра на любовта, Дария не бе забелязала проблемите при приятелката си. Когато се виждаха, бързаше да й разказва за Иво, просто не можеше да спре да говори за него. Непрекъснато повтаряше името му и при всяко произнасяне потръпваше от щастие. След това видя вестник с разказа, прочете го и разбра всичко.

„Имам честни сини очи – започваше историята. – Е, по-точно прекрасни сини лещи, но погледът си е мой, толкова невинен и детски… Изрусих си косата, накарах старите да продадат голямата нива и от двете копчета, които имах отпред, направих истински секси гърди. Сочните ми устни струваха на дъртия любимото му прасе, дето го угояваше за Коледа… Стига си ревал, му се сопнах, с този търговски вид дъщеря ти ще ти купи цяла свинеферма! А той само ме изгледа и отиде да си налее ракия. После проучих кои от селото са си намерили работа в София. Ами да, как можах да пропусна, комшийката Гица е в един от най-големите холдинги… Хм, трябва да науча какво значи холдинг… Отиването в София, луксозният апартамент, който наех, и курсът по компютърна грамотност (Гица каза, че без него не може) струваха на стария още две ниви и гората. Старата се оплака, че той вече не излиза от кръчмата. Споко, измяуках (Гица рече, че така говорят истинските кифли), ще излезе, като му купя имение… И ето ме, с пълно въоръжение – гърди, устни, руси коси и невинни сини очи – се явих на интервю в холдинга (вертикална форма на обединение на търговски дружества, организация от дружество-майка и дъщерни дружества – пояснение за който не знае… А бе, това е – майка и дъщери… Не знаех, че вкъщи сме холдинг…) Сухарката, дето ме разпитваше, изобщо не се впечатли и набързо ме отпрати. Е, ама като излязох, се блъснах в баш шефа… Веднага ми светна кой е и го погледнах с влажен поглед. Той се дръпна, извини се и очите ни се срещнаха. Това беше моментът и сълзите ми потекоха. И оттук нататък беше лесно…“

– Защо не ми каза? – упрекна я Дария.

– Не исках да развалям блаженството ти… – отвърна Ради.

После и двете се разсмяха. Сервитьорът също се усмихна и сложи втората бутилка вино пред тях.

– Как са отношенията ви сега? – попита Дария.

– Прекрасни – засмя се Радина. – Аз не казвам нищо, а той ще се пръсне. Очаква скандали, сълзи… а няма нищо. Прибира се навреме и с цветя, пита ме непрекъснато какво искам…

Отпиха.

– А при теб? Имаш ли нови картини?

– О, да – Дария извади телефона и й го подаде.

Ради се загледа в снимките, прелисти ги няколко пъти и смръщи вежди – от екранчето надничаха мрачни пейзажи, мъгли се стелеха по полята и между дърветата завиваха планините в сивота…

– Какво става? – запита тя и вдигна очи към приятелката си. – Всичко наред ли е?

– На пръв поглед да – въздъхна Дария. – Той е мил, нежен, казва, че ме обича, до мен е… но всичко е, докато се обади бившата… И тогава хуква, дори аз да съм в тежка ситуация и да имам нужда от него…

Тя замълча и наведе глава. Избърса очи, надигна чашата и я изпи до дъно. Хвана бутилката и си наля отново. Няколко капки се пръснаха по покривката, тя взе салфетка и започна да попива разляното.

– Ще остане петно – прошепна и сълзите й потекоха.

– Хей, успокой се – хвана ръката й Ради и махна на сервитьора за още една бутилка.

Той се обърна и тръгна към бара, като си мислеше: „Така е, първо смях, после сълзи, а накрая едва ги замъквам до таксито…“

– Разкажи ми – помоли я Радина. – Какви проблеми си имала?

– Преди доста време дойде в ателието ми една кифла… изкуствоведка… Имала галерия на пъпа на София. Взе шест картини, яките й момчета ги отнесоха в колата. Даде ми визитка и ме покани на откриването. А там… бизнесмени, депутати, мутри, плеймейтки, бигбрадърки, сървайвърки и ергенки… Мьекат, йекат, ахкат и охкат… Минаха няколко месеца и отидох да видя какво става… Галерията бе закрита, помещението вече беше кафене… Обадих се по телефона, отидох в някакъв склад и там с няколко колеги започнахме да търсим между десетките нахвърляни платна. Намерих си само една работа, изцапана и скъсана… Казах им, че ще ги съдя. После започнаха да звънят и да ме заплашват да не си търся картините, че да не ми пламне ателието… – Дария отпи голяма глътка. – Твойта поне е станала секретарка, няма претенции да е изкуствовед… Знае си мястото…

– Не е сигурно… – засмя се Радина. – Кой знае как щяха да се развият нещата…

– И точно тогава оная се обади, че синът им иска да го види… И той хукна! Обясни ми как да се оправя с мутрите, какво да им кажа и… замина!

Ради наля от новата бутилка.

– Върна се гузен след три дни – продължи Дария, – почти не е видял сина си, той по цял ден скиторел с приятели, но Иво сменил крушките, оправил крана на душа, отпушил мивката, направил зимнина… И да не пропусна, оставил й хиляда лева извън огромната издръжка, която плаща, ей така, за да си има тя пари… И като запитах защо прави всичко това, ми отвърна, че не знам какво е да имаш син…

– Е, аз имам двама, но това не го спря моя… – измърмори Радина.

Дария отпи мълчаливо. Десетки натрупани обиди напираха да излязат навън, да разкаже колко пъти го е гонила и му е изхвърляла багажа, и пак го е приемала обратно след настойчивите му молби…

– Две години ли минаха? – запита приятелката й.

– Пет…

– Пет?! И още не го познавам?!

– Не знаех дали ще продължим – въздъхна Дария. – Знаеш ли, той дори не е разведен с нея… тя не била съгласна… Заплашила го, че няма да му дава детето… А то вече не е дете! В началото, когато беше по-малък, Иво му се обаждаше да го пита как са… А малкият отговаря – ние сме добре, но с парите сме афиф! Как е майка ти – ами как да е, като няма пари… Какво прави майка ти – какво да прави, като се чуди откъде да намери пари…

– Парите не се намират, а се изработват – вметна Радина.

– И той хуква натам! – продължи Дари. – Тя не иска да й праща пари по поща или куриер, нито да й ги превежда по банков път… Трябва да ги носи на ръка! Казвах му, че трябва да има документ, а той отвръщаше, че „тя не е такава“… Носи й по хилядарка на месец за детето, плюс още една само за нея… Но, слава Богу, това вече свършва… Синът му беше абитуриент преди два месеца и не иска да продължи да учи, предпочитал да работи и да му се купи кола. Иво й предложил да поговорят за бъдещето му, а тя отвърнала, че има планове за него… Е, Иво му купи кола, а тя тръгнала със сестра си да обикалят съседните села, за да намерят семейства с момичета на подходяща възраст…

– Какво!?! – извика Радина и остана с отворена уста. – В кой век живеем? А тя всъщност с какво се занимава?

– Актриса е, но след разпределението не е работила, а и в никой театър не я искат. Живее си в родното село и оттам командва със сина напред… На сцената е бездарна, но в живота е прекрасна артистка…

– И добра манипулаторка – кимна Радина.

– А плановете й са ми ясни – продължи Дария, – някоя да роди и всичко да започне отначало… През годините неведнъж искахме да вземем детето при нас, но тя не дава. И сега Иво му е намерил работа в София, но тя не го пуска. Синът е големият й коз и няма да го изпусне никога. Ще я отглеждаме, докато сме живи… Тя е „майката на великия наследник“!

– Дали да не й се обадим и да поискаме да ни води курс по дресировка на мъж? – замислено отпи Ради.

– Ти нямаш нужда, справила си се блестящо… – въздъхна Дария.

– Знаеш ли, миналата вечер го напих – изкикоти се Радина.

Дари я погледна учудено.

– Да, прибра се с бутилка вино, децата ги нямаше и той предложи да си седнем двамата на чашка…

– И после? – пресъхнаха очите на Дария и тя се приведе напред от любопитство.

– Извадих мезе, изпихме бутилката и отворих още една… бях заредила хладилника с десет шишета розе… за всеки случай… Изобщо не му дадох думата, говорих му за какво ли не, само хубави и весели неща. Разказах му няколко вица… На четвъртата бутилка се заливахме от смях. На петата се опита да ми спомене за нея… Но точно тогава се сетих за онзи анекдот, дето жената дресира кучето, а съпругът й казва, че няма да успее. Тя го успокоява: „Най-важно е търпението. И с теб в началото не беше лесно.“

Двете се разсмяха.

– На шестата бутилка той вече преплиташе езика. Тогава го оставих да говори, защото после щеше да е късно… И знаеш ли какво ми разказа? Тръгнали да си лягат първата вечер, а тя първо си свалила изкуствените мигли, после махнала лещите… и не останало нищо… Трябвало да си легне с някаква непозната, изрусена мургавелка!

Смехът им накара сервитьора да ги изгледа подозрително, но после се засмя и той.

– Децата се прибраха след седмото шише… Вече не можехме да говорим, бяхме се прегърнали, допрели глави, за да не паднем, и не спирахме да се кискаме. На изумените им физиономии се разхилихме още повече. Хванаха ни, завлякоха ни в спалнята и ни търкулнаха на леглото. Следващият ми спомен е на сутринта, как едновременно хукнахме към баните… добре, че са две. А децата се бяха погрижили да има шкембе чорба…

Дария се смееше с глас. Най-сетне успя да си поеме дъх и отпи глътка.

– Кралицата-майка се обади онзи ден – започна тя. – „Великият наследник“ не искал да започва работа, по цял ден си джиткал с колата напред-назад и само я изнудвал за пари. Иво й отвърна, че при тази висока издръжка, която получаваше, трябва да има нещо заделено… А отсреща се понесе писък: „Ти за толкова години не си ми дал нищо!!!“ Бях до него и я чух. Той подскочи метър нагоре и изпусна телефона. А аз се разсмях и излязох. Но и от другата стая го чувах как крещи… Не била такава… Хак да му е!

Този път смехът им беше малко по-горчив.

– Искам да ми помогнеш да напиша разказ за нея – продължи Дария. – Не умея да пиша сатира, трябва ми помощ. Ще бъде като твоя, от нейно име, и ще опиша всичките й номера, с които го манипулираше. А заглавието ще е „Как да си дресираш мъж“… Как правеше на маймуни и Иво, и сина им… Като мото ще сложа вица, който ти разказа преди малко… „И с теб в началото не беше лесно.“

– Колко станаха бутилките? – замисли се Ради.

– Май три… – предположи Дария.

– Е, значи може да поръчаме още една – и Радина махна на сервитьора.

– Обадѝ се на децата да дойдат да ни изнесат… – предложи Дари.

Двете се разсмяха, смехът им все повече се усилваше.

В този момент телефонът й иззвъня.

Отсреща се чу гласът на Иво, но тя не можеше да отговори, само хълцаше от смях.

– Извинявай – пое дъх след малко. – Слушам те…

– Исках да ти кажа, че довечера ще празнуваме, но явно си започнала без мен – рече Иво, след като търпеливо я бе изчакал.

– И какво ще празнуваме?…

– Днес излезе бракоразводното ми решение… – отвърна той след пауза.

Дария онемя… Радина наостри уши.

– Не ти казах, защото не исках да си под напрежение… Но вече всичко свърши, скъпа!

Дария продължаваше да мълчи.

– Ало, Дари… Там ли си?

Дария преглътна.

– Идвай тук веднага – каза му. – Крайно време е да те запозная с приятелката ми Радина! – обясни му къде са и затвори.

Радина разля от новата бутилка и даде знак на сервитьора да донесе още една чаша и стол. После вдигна наздравица:

– За един ненаписан разказ…

Двете отпиха и Дария се отпусна назад, като се загледа в далечината. Слънцето залязваше…

– Колко отдавна не съм рисувала залези… – рече замислено. – Но утре ще нарисувам изгрев…

.