Из сборника с разкази на Мира Папо
„Отец Константин се бори с дявола“
(изд. Библиотека България, 2022)
.
– Реших, сестро, млад писател да ставам!
– Как млад писател, ма Ренато? Че ти си на шейсет и кусур години…
– Е, ти пък сега – заусуквах го аз. – „Млад“ ще рече „неИЗпубликуван“ все още автор.
– Добре де, това за „небликуван“… онуй де, как го рече, за автора де, туй го разбирам. Но ти колко книги си написала досега?
– Николко – клюмнах глава аз и взех да рисувам осморки по пода с върха на обувката си. – Тепърва ще пиша книги. И то много! Дори до едно издателство вече ходих…
Така си приказвахме насред църквата – баба Станка, църковният певец, дето все си сръбва тайно анасонлийка по време на службите, та да й се прочисти гласа и правилно да поддържа исото на отец Константин и моя милост, клисарката леля Ренате. Та сега, като й казах на баба Станка, че писател ще ставам, тя зяпна, изгледа ме едно странно-странно, като че ли съм луда, и кротко ми рече:
– И какво ти казаха в издателството?
– Миии, дадоха ми съвети и напътствия по какви теми да пиша книги.
– И по какви теми те упътиха да пишеш? – упорито продължи да пита баба Станка.
– Такива, сещаш ли се – сниших глас аз и се озърнах някой да не ни подслушва. – Такива, деликатни теми…
– Ааа, от ония – сниши глас и баба Станка и хитро ме погледна. – За сътворението на света, значи!
– Тъй, тъй, за сътворението на света и какво са правили Адам и Ева след грехопадението. Дори издателите и книга ми препоръчаха да прочета и да се образовам в писането. „55 нУанса сиво“ се казва. Нямах пари да си я купя, ама се изхитрих и така, набързо в книжарницата, уж, че я разглеждам, попрочетох някоя и друга страница.
– Ох, майчицееe! – развълнува се баба Станка и ококори очи . – И какво пише в книгата?
– Ами, остави се, сестро – отвърнах и направо седнах на един стол, че краката ми се подкосиха, като се сетих какви работи бях прочела. – То, любовта в днешно време мнооого се е променила. Много! Страхотия и чудо невиждано!
– Боже, Боже – взе да се кръсти баба Станка. – Как тъй се е променила любовта, ма сестро?
– Как, как, много питаш – ядосах се аз. – Ми, така се е променила любовта, ей така, на! Вместо да вземат да се любят най-нежно и цвете да подари на годеницата си, той да вземе с едни въжета да я връзва и да я бие…
– Е, то е нормално понякога да те побийва мъж ти – заклати мъдро глава баба Станка. – Кога загориш манджата, примерно де.
– А, не, не, не е това. Друго е. По наше време си беше нормално мъжът в началото да ти удари един-два шамара, колкото да покаже кой командва вкъщи. А тук в книгата я бие и с въжета я връзва от любов към нея. Разбираш ли?
Баба Станка се вторачи в мен, после вдигна ръка и взе да се кръсти уплашено, а аз продължих:
– И тоя изрод, хем я бие, че много я люби горещо, хем я накара, момата де, договор да му подпише, та после на воля да си я бие, колкото иска.
– А момата подписа ли?
– Подписа горката, къде ще ходи, като го люби! И щом подписа, и начена да я бие веднага.
– Не ми харесват тия работи, Ренато, не ми харесват – поклати замислено глава баба Станка.
– И на мен не ми харесват, ама така пише в книгата. Черно на бяло го пише, това е!
– Ами защо се казва така, „55 нУанса“ ли беше? Кви са тез нуанси?
– „55 нУанса сиво“ – натъртих аз и се замислих. – Амиии… сигурно щото 55 пъти я е набил.
– И тя умря ли?
– Не, не е умряла, още е жива, ама това не е живот. 55 пъти бой да ядеш! Това какво е, а!?
Баба Станка взе да подсмърча и през сълзи каза:
– Гледай ти на какви лоши работи учат децата днес! Ами те книгите на хубаво трябва да те учат. Не да си връзваш и биеш жената. Вижда се вече, че краят на света идва…
– И аз така мисля, Станке, краят на света идва… Не ща вече писател да ставам, хич не ми трябва даже. По всичко си личи, че Страшният съд наближава. 55 пъти на ден бой да ядеш, представяш ли си? Ми аз и три дена няма да издържа…
.
