Страхът, омразата и позорът пред силата на Българския дух в Западните покрайнини

.

Позиция на проф. Лозан Митев

от Граждански комитет „Западни покрайнини“

.

Името на Димитър Треперски от Босилеград е известно отдавна на всички, които следят живота на нашите сънародници в Западните покрайнини. То се е превърнало в безспорен символ на Българщината, за разлика от многобройни имена на посланици, външни министри, политици, партийни активисти, министър-председатели и президенти, които от 1989 г. насам се опитваха да експлоатират темата „Западни покрайнини“ за неясни цели. Те потъваха бързо в забрава след загубата на властта или оставяха трайни следи на национално унижение и позор като съучастници в необратимия процес на етническо прочистване, извършвано от Сърбия в Западните покрайнини през последните 25 години. А битките за Българщината бе и си остава кауза на живота само на малцина достойни знайни и незнайни наши сънародници, един от които е Димитър от Босилеград. Тяхната дейност, въпреки изпитанията и неправдите към тях, будят уважение и възхищение на хиляди хора със своята мъченическа кауза.

Наскоро в медиите нашумя поредното унижение за политиците и държавниците в България, принудило ги вечно да мълчат, когато Сърбия дискриминира нашето национално културно, духовно, историческо наследство и поставя сънародниците ни там в положението на феодално зависимо население. Това е случаят с противопоставянето между обикновения пенсионер и Българин Димитър Треперски, живеещ в своя роден край – Западните покрайнини, с ръководителя на Сърбия Александър Вучич, който символизира властта и господството над този Български край, с механизмите на държавата и силата в негови ръце.

Защо Димитър бе вкаран принудително в полицията на Босилеград, докато Александър Вучич тържествуваше сред множество хора, докарани по принуда и под строй от местните феодали? Кое бе неговото и на Даниела Михайлович опасно оръжие и сила, които накараха властите в Сърбия да се уплашат и да го задържат в полицията с тривиалното основание:

„в интерес на националната и обществената сигурност, териториалната цялост, за предотвратяване на безредици или на престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или на правата на другите, за предотвратяване на изтичането на секретна информация или за поддържане на авторитета и безпристрастността на правосъдието.“ – легитимирано, разбира се – съобразно чл. 10 на Международната конвенция за човешките права?

За да не дадат отговор на тези въпроси, всички институции в България – Президентството, Правителството, Парламентът, представители на Църквата, партийни централи, университетски учени, се изпокриха, пренебрегвайки своите законови задължения и обществен дълг да представляват и защитават нашите сънародници при нарушение на техните права. В угода на политическата система, задкулисието използва медийни техники на елементарния фактологизъм, за да наведе общественото съзнание по темата в слепи посоки, а и с това да се опита да изтласка малкото опити за гражданска дискусия от личности с доказано обществен дълг и достойнство по поредната провокация към България, чрез демонстрацията на надменност и високомерие от страна на Сърбия.

С превръщането на нахвърляните факти в дезинформационна мъгла се разчита обикновеният гражданин на България, а и този в Сърбия, да не може да направи равносметка, да си даде обяснение, да постави ценностни и морални оценки, да формира свое лично становище за значението и процесите, които се очертават зад посещението на Александър Вучич в Босилеград, за статута на Българското население в Западните покрайнини и неговите проблеми, за логиката и причините на постоянното премълчаване в България. Но може би такава е и задачата на общественото манипулиране – да формира неразбиране, безразличие и обезформено съзнание. Именно така се създава подобно обществено безразличие и безкултурие по въпросите за Западните покрайнини, което тържествува навсякъде в общественото съзнание у нас.

Ето защо, случаят с Димитър Треперски и Даниела Михайлович ни дават възможност да се търсят отговорите на тези въпроси, да се формират нови идеи и гледни точки, както и да се изобличи за пореден път безпринципната, безконцептуална и продажна позиция на България по Западнопокрайнския въпрос.

И така, кое беше страшното оръжие в ръцете на Димитър и Даниела, което уплаши властите в Сърбия?

Естествено, най-страшното за една несправедлива и насилническа власт – гласът на Истината и искането за Справедливост. Второто голямо оръжие на Димитър, Даниела и неколцина наши сънародници – достойнство, отсъствие на всякаква форма на робски манталитет и смелост. И не на последно място – решимостта да бъдат граждани въз основата на обичта към родния край и грижата за бъдещето на своите деца.

Тези оръжия са изключително опасни за поддържането на лицемерната теза за уважението на Сърбия към Българското население, лъжата за демократичния характер на властта и разобличението на цялата система от модерницирани феодално репресивни механизми, които се прилагат вече над 100 години върху нашите сънародници, предизвикали демографското прочистване на Западните покрайнини.

Това беше проблемът за властите в Сърбия, но опитът за неговото решение по-скоро даде доказателствата за правотата в петициите на нашите сънародници, имащи съзнанието на свободни хора и безусловното право на Слово. Тяхното арестуване фактически беше тяхната морална победа над техните насилници, над местните феодали и над робското съзнание, наложено с десетилетия сред обикновените хора.

Арестът на учителката Даниела и шофьора пенсионер Димитър е победа на гражданските принципи и ценности, победа на хуманността и човешката свобода, над робията, беззаконието, произвола на властта. Тя удари шамар не само в Сърбия, силата на тази победа нанесе морален плесник над „Европейските“ политици в България, заради техния страх и пълно безотговорност към длъжността им да се грижат за всеки наш сънародник. И в подкрепа на последното, нека напомним, как цялата политическа система ангажира световните политици за защита на нашите медици в Либия преди години, а за системната дискриминация на Българщината в Западните покрайнини не смее дори и да се покаже.

Неслучайно, в поредния скандал на Българо-Сръбското „приятелство“ около посещението на Александър Вучич в Босилеград, само гражданските дейци, с ценностите на просветеното родолюбие, намериха сила и отговорност за задълбочени анализи и позиции, чрез които да се разкрият истинските процеси и значение на случилото се. И разбира се, да издигнат решителен морален глас в солидарност и защита на нашите сънародници, имащи съзнание за свобода, достойнство и човешки права.

Разбира се, Димитър неминуемо обедини погледите на всички, защото, както се вижда, той е познат не само в България, но е добре познат и на сръбските държавни власти от десетилетия, заради своето неизлечимо Родолюбие и свободен дух – две начала, които и в Югославия, и в Сърбия за Българите са определени като криминални престъпления.

Димитър Треперски е особено символично явление в съвременната Българско общество на една чиста нравственост и родолюбие, която е като останал светлик от чистотата на родолюбието на целия ни народ преди 200 години. Той е колкото обикновен човек, работник, добър баща и смел гражданин, толкова и необикновен и несломим дух с драматична съдба, сложила в смисъла и центъра на своя живот свободата, Отечеството, човеколюбието и достойнството. В ежедневието , той е почтителен с всеки, състрадателен, общителен и сърцат, невероятно трудолюбив. А най-забележителното в него е безкрайната му обич към децата. Ако някой добре е изучил героите на Димитър Талев и Йордан Йовков може да види събрани всички национални добродетели на живо в личността Димитър Треперски. Малцина, обаче, знаят, че тези ценности и качества са орисали неговия живот от заветите и съдбата на неговите предци.

И понеже темата за знанието бе повдигната от Александър Вучич, той несъмнено също така знае за бай Димитър от Босилеград и още нещо. (Дано работниците от „Службата на Знанието“ в Сръбското „министерство на Истината“ са информирали своя ръководител и за следните подробности):

Из Сведение на учителя Константинов от 10 април 1921 г. за състоянието в Западните покрайнини, Босилеградско:

„Затвор и побой, често последван със смърт, не са рядкост. Смъртни случаи след затвор и побой има няколко… Мнозина са и онези нещастници, които след побоя още са живи, обаче броят дните си, а именно Димитър Дойчинов Валявичарски (дядото на Димитър от Босилеград – б.а.) и Димитър Цветков от Босилеград… без никаква вина оковават ги във вериги и в участъка ги били с торби, напълнени с пясък…“

Това, което сведението не е отразило, е останало завинаги в сърцата на Димитровото семейство. След като не умрял по време на побоя, няколко дни по-късно, дедо Димитър Валявичарски е уловен от сръбските стражари и е хвърлен от моста в река Драговищица, където умира. Умира, защото е свободен и достоен Българин, човек, който не се прекършва пред заплахи, насилие и смърт.

Става дума за дядото на Димитър Треперски, чиято насилническа смърт остава траен отпечатък на непримиримост към Сръбските злодейства. Ето защо, носейки името на своя дядо и неговия непокорен нрав, Димитър още 15-годишен се сблъсква по същия начин и за същото със системата, която погубва неговия дядо. Оттогава до днес, срещу него се води постоянна война. Заради неговото непокорно родолюбие, чрез постоянен психически тормоз на преследване, привикване, справки, заплахи, унижения, глоби, присъди, се цели едно – да бъде прекършен. Купчината от полицейски призовки, обиски, присъди и глоби разкрива две неща – систематично преследване и непоколебим дух, в който няма място нито за страх, нито за отчаяние, а само справедлив гняв заради неправдата, безгръбначието и бездушието сред обикновените хора, институциите, политиците и от двете страни на границата, която е разкъсала неговото съществуване.

От 30 години познавам и съм живял заедно с Димитър Треперски, той вече ми е като брат и имам право да кажа за него това, което го издига над всички – смелостта и достойнството му на Българин, подкрепени не само с празни думи, а с дела:

Ето няколко факта:

– В началото на 90-те години със собствени сили и труд започна възстановяването на Изворската черква;

– Полага всекидневни грижи за паметника на Васил Левски в Босилеград;

– Пое отговорността и тежките глоби, за да отстои правото да развява Българското знаме в Босилеград;

– Беше обвинен в разпалване на национална омраза заради издигане на чешма пред дома му с цветовете на Българското знаме;

– Безкористно в неговия дом бяха приютени с гостоприемство хиляди хора, включително и днешни патриотари, които набързо го забравиха и сега;

– Води война за възстановяването и опазването на гробовете на убитите Български офицери от Балканската война в Босилеград;

– Откри, възстанови и опази паметника на учителя от Долна Любата убит от четата на Коста Печанъц;

– В неговия дом подслон и подкрепа до днес намери водача на Българите в Западните покрайнини Иван Николов;

– Подпомага със своя труд и транспорт стотици граждански, културни, спортни и педагогически инициатива повече от 30 години;

– Съучредител е на една от емблемите на Босилеград – Детския Великденски фестивал;

– Превърнал цялото си семейство в обществени дейци и разпространители на Българската култура, традиции и ценности.

И един от най-трогателните епизоди, които съм запомнил – през 90-те години властите в Сърбия бяха въвели такса от 10 марки за влизане в България. Спомням си как Димитър и неговата жена Венка плащаха всеки 19 февруари тези пари и пътуваха специално до София, за да положат цветя на признателност и съпричастност с Апостола на Свободата Васил Левски.

Такъв човек няма с какво да го уплаши нито Александър Вучич, нито неговите приятели в България (според Александър Вучич) – Бойко Борисов и Румен Радев. Още по-малко арестите и заплахите в полицията. Но само може да ни наведе на размисъл върху мъдростта: „Покажи ми приятелите си, за да ти кажа къкъв си.“

Все още има истински граждани на България, макар и малцина, които много ясно и трезво доловиха символизма на националното ни достойнство, олицетворен от живота и делото на бай Димитър от Босилеград. Тези малцина будни граждани бяха единствени, които намериха морал, съзнание, дълг и интелектуални сили да издигнат глас на защита и протест чрез своите публикации и обществени изяви след скандалния водевил, разиграл с в Босилеград по повод посещението на Александър Вучич в града.

Не защото това е нещо необичайно, а именно, защото това събитие е една обичайна практика, която продължава повече от 100 години, с позорното превръщане на нашите сънародници в принудително подтискана маса. Защото подсмърчането и криенето на политическите и държавни безличия в България, за които защитата на народностните и човешките права на нашите сънародници в окупираните през 1920 г. Западни покрайнини са ужасно психологическо преживяване на страх, безсилие, безпомощност и малодушие.

От Александър Стамболийски, по време на безчовечната и криминално извършена окупация на Западните покрайнини – Струмишко, Босилеградско, Царибродско, Трънско и Кулско, до ден-днешен политическата класа в България постоянно се старае васално и унизително да се подчинява и принудително, под натиска на външни сили, публично да тръби своето „най-добро приятелство“ с окупаторите и насилниците на нашия народ. Неслучайно и оня ден Александър Вучич не изпусна многозначително да изтъкне специално своите приятели Бойко Борисов и Румен Радев, несъмнено на чиято поддръжка такъв произвол е възможен. Приятелство? На какви принципи, на каква основа и за какво? Не е ли това приятелство, което традиционно още от 19 век е вкарало залутани и продажни глави в омайната идея на Югославия под короната на Сърбия. Или приятелството, предлагано от Велимир Прелич, Таса Динич и Дража Михайлович на цялата кохорта безродници комунисти и престъпници, поискали наивно със „закрилата“ на своите „брача сърби“ чрез гражданска война да превърнат България в съветска република или второстепенна колония в интегрална Югославия? Може би приятелство, основано на славните традиции от криминалните операции по време на Югоембаргото и продължило с голямата идея за превръщане на България в опашката на Руския клин, насочен към сърцето на Европа, чието острие е съвременна Сърбия и Унгария?

А вероятно става дума за приятелство, основано на интернационалния принцип на модерния комунистически капитализъм, намиращ най-ярко сизражение в „единството и подкрепата“ между държавите на България и Сърбия на екологичния фронт, за прикриване престъпленията на рудодобивния интернационал, представян незнайно защо за канадски, оставящ след себе си масовите ракови заболявания и паническото бягство на населението най-напред около Босилеград и Зайчар, а впоследствие и все по на изток. Приятелство, което е принудило институциите на двете държави, сложили агнешките кожи на милосърдие и загриженост към хората, да прикриват цялата брутална безчовечност на закриляния от тях смъртоносен нагон за печалба, експлоатирайки не толкова подземните богатства, колкото унищожавайки безмилостно всичко, което се изправи на пътя им.

Случилото се в Босилеград при посещението на Александър Вучич, освен че постави името на бай Димитър в светлината на прожекторите, разкри и няколко скрити за неопитния наблюдател истини далеч от главните цели на тази проява като политическо начало на нова тенденция в Сръбското общество – създаване на Общосръбско национално движение. (Идея, която по своя произход е дело на Коминтерна – създаване на единни фронтове.) Неслучайно Александър Вучич спомена няколко пъти Георги Димитров. Именно той публично представя новата политика на СССР, насочена към общества с демократично управление за изграждане на механизъм, чрез който да се извърши държавен преврат и установяване на тоталитарно управление от болшевишки тип.

Внимателният анализ на казаното и критичен поглед в лицата на присъстващите хора по време на срещата с Александър Вучич, за жалост разкриват една реалност, която е несъвместима със създаване на обществено движение. Обществено движение е възможно да се създаде само в условията на свободно обединение на хора с идеи и солидарно действие, основано на съзнателно формирано поведение и дейности. Картината в Босилеград, обаче, по-скоро рисува един феодално-комунистически пейзаж-гротеска, на фона на събраното насила множество, символично преминаващата ограничителна мрежа през тях и недовършеното от десетилетия строителство. Отчайващо потискащ символ на миналото, който в комунистическия режим това се наричаше „Човекофон“.

Не зная колко вдъхновен бе Александър Вучич пред безизразните, празни погледи на подредените като войници миньори от околните отровни мини, облечени парадно в напълно неупотребявани каски и още наобличани сигнални жилетки, скатавани грижливо за ползване само в такива знаменити моменти. Имаше, също така, нещо много неестествено и фалшиво в бодряшко приподвигнатия патос на наместника на властта в Босилеград – кмета Владимир Захариев и неговите ураджийски призиви, плод на примитивна кръчмарска риторика. Жалък бе и нездравият „ентусиазиран“ смях по дадено указание сред публиката – една армия от служители, хора, наети по програми на държавна издръжка с техните роднини. Особено печална беше втората категория митингуващи – по-малко заслужилите, застанали символично зад мрежа, напомняща преградите в кастовите общества.

Събралото се множество всъщност като за миг разкри анатомията на социалното състояние на Българското население в Босилеград. Сред него не можеше да се открие никакъв белег на граждански дух, усещане за свобода и равноправен диалог между държавата и гражданите, да не говорим за някаква национална идентичност. Картинка от времената на деспотичния феодализъм, така добре познат от нашето комунистическо минало. Вероятно и Александър Вучич много добре осъзнава, че и дума не може да става за гражданско движение. В този спектакъл изпъкна трудът на задкулисните режисьори, подготвили санитарната профилактика от опасни хора, както и на пръв поглед срещата между народ и ръководител, както и на сценариста и главен артист на представлението – Владимир Захариев.

Ето защо, случката в Босилеград всъщност нямаше никаква връзка и значение за това, което се прокламираше преди посещението в града, за даване началото на Общонародно движение в Сърбия. В действителност, това събитие изясни няколко съществени неща: В обещанията на Александър Вучич се открои единственото обещание за поправка на пътя Търговище –Босилеград, който хората ги води наникъде. Редно е да се замислят всички, които ръкопляскаха и се радваха на тази новина, да помислят с кои мини този път осъществява пряка и надеждна връзка. И по-важното, за което не бе казано дума – какъв ще е мащабът на рудодобивната експанзия през следващите години и как това ще се отрази на Босилеградското население.

По време на посещението на Александър Вучич не бе допуснато провеждане на пряка среща по въпроси и проблеми на гражданите от Българското малцинство в Западните покрайнини. Това индиректно подчертава игнорирането на статута на местното население в съответствие с неговата национална идентичност. В този смисъл трябва да се разглеждат арестите на Даниела Михайлович и Димитър Треперски, както и сплашването на редица представители на местното население преди посещението на държавния ръководител на Сърбия, като ясна демонстрация на нарастващата нетърпимост и неуважение към проблематиката, засягаща съдбата на нашите сънародници в Западните покрайнини. Това означава – или да приемат Сръбския свят, или да напускат страната. И не на последно място, събитието в Босилеград от 12 март 2023 г. имаше символичното значение да очертае края на илюзиите за граждански ценности, свободно и достойно съществуване на тези, които, противно на природата и вкорененото у човека чувство за самосъхранение, предоставят правата, достойнството и съдбата си в ръцете на господари. Това е и пътят към „окончателното решаване“ на Западнопокрайнския проблем между България и Сърбия, в интерес на „доброто приятелство“ и доверие между ръководителите и институциите на двете държава, за сметка на униженията, страданията и гоненията на нашите сънародници.

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* В материала са използвани снимки от сайта на българското Министерство на външните работа и Гласспрес.

.