Козунакът на попадията

.

Разказ от Юлия Дивизиева

.

– Прапрабаба ви е била попадия, но попът й умрял и тя останала сама с четири дечица. Роднините й, балканджии, се хванали да й дирят мъж. А била учена — четяла Библията. Знаела лекове за всяка болест. Познавала билките и тревите. Можела да шие и да плете. Всичко й идвало отръки. Но никой тогава не искал учена жена, че и с цяла сюрия деца отгоре. Такава е и дошла в нашето село — с дечурлига и още толкова бохчи багаж. Докарали я братята й при прапрадядо ви Петър. И той вдовец, с три деца. После си природили още две, та станали девет. Защо ли ви го разправям всичко това? — питаше се баба и продължаваше: — Ами защото и досега се чудя как са отчували толкова челяд. Но друго искам да ви разкажа… Тази баба попадия, на която вече никой не помни името, освен с деца, е дошла в равнината и със знания, и умения. Научила жените да шият долни дрехи за себе си и мъжете, научила ги и да се мият ката ден. „Хигиената – им викала, – е най-важното лекарство. Чист ли си, болестите бягат от теб.“

Тя донесла и рецептата за козунака. Дотогава тукашните не били виждали такова чудо. По Великден жените месили колачета и други хлябове, но за козунак никой не бил чувал. А козунакът е тялото на Христос, както виното е кръвта му, и затова трябва да го има във всяка къща на празника.

Баба не беше набожна, но спазваше традициите.

Така ни приказваше тя, докато месеше нашите козунаци. Свършеше ли с едната история, започваше друга. А знаеше и много приказки, и песни. Сега разбирам защо го е правила, за да не щъкаме насам-натам, че топлото ще излезе от стаята и тестото ще спадне.

От Велики четвъртък започваше с подготовката. Изчистваше нощвите с огрибка. Измиваше съдовете до блясък. Дядо внасяше цяла камара дърва до печката и се запиляваше някъде. Мъжете в тази работа не се бъркаха.

В събота баба ставаше рано, изкъпваше се, обличаше непременно нова дреха и започваше. Разбиваше яйцата със захарта, за да се превърнат в гъста течност. Все едно слънцето се е разтопило и е влязло в купата. Маята в млякото вече правеше шапка. През това време пресяваше брашното. Питала съм я защо толкова пъти го минава през ситото, а тя ми отвръщаше, че така вкарва вятъра в него и то става въздушно. Мислех си, какъв е този вятър, дето само на баба се дава. Опитвала съм се да хващам вятър в калъфка от възглавница. Кача се на терасата, отворя калъфката и загреба вятър. Тя се издуе и тъкмо реша, че съм го уловила и я стисна с две ръце, и хоп, вятърът се измушил. А на баба се подчинява. Тук следваше приказката за момчето, дето гонело вятъра.

Помагахме й, докато месеше. Аз подавах едно, сестра ми — друго. Пречкахме се из ръцете й, но така беше по-добре, отколкото да претваряме вратите, че пустото топло щяло да излезе. А в стаята ставаше направо баня. И баба започваше да се съблича. Най-напред елечето, после блузата, накрая — оставаше по комбинезон. Махаше и кърпата от главата си. Заприличваше на жената от плаката при бръснаря. Много красива ми се струваше онази нарисувана мадама.

Месеше баба и вир вода ставаше. По пет килограма брашно омесваше. Да има за нас, но да има и за раздаване. Непрекъснато бършех челото й. И, когато тестото станеше на голяма жълта топка, тя го оставяше да почива. Завиваше го с месал, над него одеяло и го слагаше на миндера до печката. Преобличахме се и хуквахме да видим дали леля Лозана е омесила нейните козунаци. Беше важно, защото щяха да ги пекат заедно. Всяка следваща стъпка двете правеха в синхрон, по часовник. Трябваше да са точни, че след тях ще пекат другите жени, а фурната е една, в двора на дядо Митко. Той цяла сутрин я опалваше, та като наближи обед да е готова за първите козунаци. Щеще да пече до вечерта. По три-четири пъти я зареждаше.

Майстор беше в печенето. Живееше сам. Бабичката му беше умряла и той се радваше, че може да помогне с нещо на жените. Те пък му оставяха по една пита козунак и всички бяха доволни.

Втасаше ли тестото, баба се провикваше над оградата:

— Лозано, започвам да ги слагам по съдовете, да знаеш.

Така викна и този път, но леля Лозана не се обади.

— Я идете да видите какво става!

Заварихме я над тестото. Гледаше го, пипаше го, а то не мърда, разляло се и посивяло. А бабиното вече излизаше от нощвите.

Хукнахме обратно, за да кажем на баба.

— Какво е направила, нали рецептата е една, още от попадията е. И всяка година все по нея месим?! Ще ида да видя.

Веднага й стана ясно какво е направила съседката.

— Ти колко захар сложи?

А онази мънка:

— Ами исках да са по-сладички.

— Е, като искаш да са по-сладички, сега ги дай на прасето. От това козунак не става. Тестото ти е на глеч! — И баба, мърморейки, излезе:

— Хитруша, ама хитрата сврака с давата крака!

— Бабо, разкажи ни за свраката.

И, докато сплиташе козуначените плитки, тя ни разказваше приказка за свраката. Тази май беше нейна измислица. После в никоя книжка не я намерих.

Хайде пак втасване в тавите и чак тогава печене. Пораснеше ли тестото двойно, а то растеше като живо, мажехме с жълтък отгоре му и поръсвахме със захар. „Най-важната работа е тази – казваше баба, – защото трябва питите да са красиви.“ Бутахме се със сестра ми коя повече да намаже, та накрая и баба се намесваше… и идваше време да ги носим на фурната.

Стотина метра да бяха дотам, но ми се струваха хиляди. Ние носехме по една тава, пък тежеше! Баба носеше — две. Как само стъпваше тя, същинска мадона от картина на Майстора, ама това го разбрах след доста време. Тогава само си мислех, че и нашата баба е красива като онази от бръснарницата.

Помагаха и другите жени с дечурлигата си, а после ние — на тях. Цяла Великденска процесия бяхме.

Дядо Митко ни чакаше засмян и зачервен от огъня. Мяташе козунаците в пещта и слагаше отпред металния капак. След десетина минути ги поглеждаше, а след още толкова ги разместваше с дървена лопата с дълга дръжка.

И махалата започваше да живее друг, нов живот. Кукуригаха петли, блееха агнета, надпяваха се птици. Люляците ръсеха цветчета и аромат. Пъстри лалета поклащаха одобрително главици. Ухание на козунаци се носеше из въздуха. Стигаше до цъфналите дървета. Ветрецът го подхващаше и го подкарваше по улиците, по дворовете, та чак до площада. А там седяха старците и поп Цветан. Приказваха си. Пък като стигнеше миризмата до тях, попът неизменно ще рече:

— Козунакът на попадията, усещате ли го, ех! Нали съм издънка от нейния род, познавам си го!

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Из книгата “Хора, птици и ангели” (изд. „Факел“, 2020)

.