По време на „Голямата депресия“ в Щатите, през 30-те години на 20-ти век, когато нивото на безработицата достига до 25%, в Америка започват да се откриват евтини „Penny Restaurants“ – ресторанти, в които храната струвала 1 цент. Не кухни за бездомни и безработни, не закусвални за бедни, а именно ресторанти.
Тогава целта на тези, които са се занимавали с тази благотворителност, е била не да не позволят на бедните и безработните да умрат от глад, а да позволят на тези хора да съхранят чувството за собствено достойнство. В тези ресторанти имало надписи: „Тук можете да платите и за някой ваш приятел, който може да дойде да се нахрани, а ако храната в нашия ресторант не ви хареса, то можете да не плащате за нея!“
Очакванията били, че много бързо тези ресторанти ще фалират, но за три месеца след откриването на първия подобен ресторант, в него са се хранили над 10 000 човека и винаги приходите били далеч по-големи от разходите; хората с възможности плащали храната на тези, които не могли да си я позволят.
Повечето хора разбирали, че ако тези ресторанти затворят, за всички ще стане много по-лошо в тези трудни времена и че просто хората трябва да се подкрепят един друг.
.
.
