Притча

.

С лукава усмивка луната офейка.
Просветна зора, изчервена от срам.
Пред моргата спря запъхтяна линейка.
Дали пък и аз не съм вече за там?

Градът все така равномерно похърква,
захвърлил проклетите грижи и злост.
В полуразрушената, гърбава църква
след дълги митарства се връща Христос.

Почакай, приятел, да имаш цигара?
Ей, вярно, забравих, че ти си светец…
А мен ако питаш – изобщо не вярвам
във твоя измислен и смешен венец!

Как мога да вярвам във приказни феи,
как мога да вярвам в пророци добри,
когато край мене сноват фарисеи,
готови да стъпчат честта си дори…

Не ризата – кожата с нож ще ти смъкнат.
Ще пият кръвта като ябълков сок!
А ти ми говориш неясно и смътно
за време, когато човек ще е Бог…

Почакай, приятел, недей да си тръгваш!
Дузина вълшебства и приказки знам.
Линейката спря пред смълчаната църква.
Отново е тихо, отново съм сам…

Ивайло Диманов

.