Скелет в гардероба

.

Разказ от Радост Даскалова

.

Плътният, намусен облак над главата ù се разпръсна на рехави парцалчета. Дъждът се размина, но въздухът беше все така напрегнат. Мила приклекна до тухлената ограда, където си беше направила леха, надяна ръкавиците и зачопли пръстта.

Бяха купили къщата преди две години и все не оставаше ред да се направи на градинарка. Нямаше никакъв опит, но твърдо беше решила да сее нещо. Харесваше храстите на съседите и си представяше вече лъскавите листа на своите камелии, окичени с цветове. Предния ден беше опъвала канап, беше натискала сапа на правата лопата, беше се потила здраво, обръщайки клисавата пръст. Сега оставаше само да почисти троскота, камъчетата, боклуците и тържествено да посади купените вече растения.

А боклуци се намираха… Никой не беше градинарствал в този двор – подстригването на тревата бе единственото, което бяха правили. Следите от някогашни градински партита и домашни ремонти сега тропваха една след друга в кофата до Мила. Ръждясали ножове за хранене, парчета от чаши, чинии, бутилки, найлони, парчета тел, стар крик, начупен фаянс, болтчета, пирони…

Мила се беше отпуснала, беше предала всичко на очите и ръцете си, а духът й се рееше. Може да не беше кой знае какъв двор, но зеленината и въздухът й действаха успокояващо. Ръцете й, сякаш сами, прехвърляха боклуците и камъчетата, сами бодикаха с малката лопатка, сменяха я с тесличката – разбиваха буците пръст, заравняваха, разтрошаваха, ровеха… А Мила се рееше отнесено, потънала в първичното – в гласа на птичето, което пееше на дървото в двора на съседите, в полъха на слабия вятър, в миризмите на пръст и трева.

Нещо се запъна в тесличката. „Пак някое голямо желязо, като оня крик!“ – помисли си Мила и упорито започна да рови на това място. След няколко тегави удара теслата изхвърли на повърхността парченце плат. „Само това оставаше!“ – вбеси се Мила – „И парцалите да сте си заровили…“

Тя стана и се запъти към бараката, където бяха нахвърляни инструментите на мъжа ù, машинката за косене, кутиите латекс, останал от боядисването и лопатата. Отвори рязко и в носа я блъсна миризма на мухъл.

„Ей, сега ще ви изровя парцалите аз!“ – Тя грабна нетърпеливо лопатата и, връщайки се до лехата, я заби с все сила в мястото. Натискаше и вадеше пръст, натискаше и вадеше, но проклетият парцал не се предаваше лесно…

Мила се изхитри и пое с острието на лопатата две педи по-натам от дупката. „Същински археолог съм!“ – усмихна се наум тя и пак закопа настървено…

Камъчета скърцаха под лопатата, купчината пръст стигна до коляното ù, а дупката зейна срещу ù. Мила грабна теслата, приклекна пак и, като се надвеси, закопа около инатия парцал. Поде го с върха на теслата и дръпна силно. Той се разпра с жално пращене, а под него белна кост.

Мила изхълца и отскочи назад. Костта, която ù се мерна в дупката, беше прекалено дебела, за да е на животно… Кръвта нахлу в главата ù, ръцете ù, и без това разтреперани от усилието, се затресоха, коленете ù се подкосиха. Тя тупна заднишком на тревата, с очи, вперени в дупката със зловещата находка.

„Господи! Това е човек! – Труп на човек!“

Трескави мисли се замятаха в главата на Мила… Как ще се обади, как ще обясни, как полицията ще пристигне с екипите си, как ще разровят двора ù, как ще сложат палатка на входа на къщата – както беше виждала по телевизията при разследване… Тя си представи разпитите, детективите, въпросите, обясненията, целия шум по медиите, нахалните журналисти, снимките, дните и нощите на семейството си… Ужасът, през който ще минат децата и мъжът ù. Представи си какво ще говорят съседите, погледите им зад пердетата, налепът чужда вина върху си. Представи си в какво ще се превърне животът им… И как никога няма да могат да продадат тази къща… на никого няма да могат да продадат проклетата къща! Кой ще купи имот с такава слава?

Мобифонът ù изсвирука и звукът му я извади от вцепенението. С треперещи още ръце, тя смъкна ръкавиците, измъкна го от джоба си и натисна бутона – беше мъжът ù…

Имала ли да му поръча нещо, защото вече се прибирал. – Не, тя няма какво да му поръча, освен бутилка безалкохолно…и да си идва вече, че ù се пие кафе! Не даде на гласа си да трепне! Намери най-спокойния му тон и заваля в слушалката с ежедневните си думи – топла и ласкава, каквато винаги е била. Дори се позасмя накрая…

Приключи разговора, затвори внимателно мобифона си, мушна го пак в джоба, надигна се от тревата и, като грабна решително лопатата, засипа част от дупката. После извади от пластмасовата саксия храстчето камелия, от сорта Нобелисима, постави я в плиткия вече отвор, притисна силно в пръстта и затрупа корените ù. Хвана пистолета на маркуча за поливане и щедро поля малкото растение.

То закапа бистри капки наоколо си и лъсна със зелените си листица, доволно, че има свое място под небето – в малката леха на Мила.

.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.

.