Вихрен Михайлов. Снимка: ФБ профил на автора
.
Стихове от Вихрен Михайлов
.
ТИШИНА –
. проста, бяла, обладаваща.
Прошумолява,
. застива
. и присъства, присъства…
Пълзя между редовете и в стенанията на съвремието.
И изравям срички от ехото й.
А тя крещи,
. крещи за въздух.
.
2
Избликва в мен отхвърленото, застлано с спомени начало –
отсъствие, отложено в напуканите струни, сковани в страх от скъсване.
Да бе опънато поне едно осиротяло намерение;
да бе един акорд, самотно изтрещял в гмежта от лепкаво съмнение!
Да бе, да бе…
Да бе в сурово откровение отекнала една мечта, поне една!
.
3
Оставям яростта във мен,
да рови с лапи всеки ден,
да кърши подлости безчет,
додето лъснат ред по ред,
илюзиите ръкотворни –
тъй пищни, хищни и безплодни.
.
4
И сред илюзии навред,
в лъжовност сива – все напред,
не спира моят дух да се провира,
в отломките Човечност, без да спира.
.
5
Разлютена е самотата ми чепата –
разравя и поглъща с мъст рогата,
отчаяното мое вдъхновение,
безспир, без думи, без съмнение.
.
6
Да знаех как с душата разнолика,
да вмъкна лесно дързостта в езика,
сред толкова безлични същества,
потъващи без дъно в глупостта.
Нима е подлостта изригнала от пъкъла,
от адски заговор и строфи сатанински;
нима е в люлка отлюлявана,
в кроежи мрачни, захласнати в безчестие!?
О, не! Та тя посята е във всяко лекомислие,
в душевния отбой, в безлика абдикация.
Нима предателят е тих злодей, закърмен в безпощада,
издебващ всеки миг удобна безизходица!?
О, не! Подлецът спи до нас, във нас –
от страх пробуден, призован от гняв,
неволно хлътнал в бунта на срама от своето нищожество.
.
7
Разминахме се с времето – аз по моя път, а то по своя.
Когато се огледах – покълваше отвъд, а аз отвътре.
В белезите ни проглеждаше Животът,
в дълбочината на бръчките израстваше Характерът ни.
.
8
Познавах слънчев Човек – вечно усмихнат.
Сгази го шофьор с тъмни очила.
.
9
ЗАКОНОМЕРНОСТ
Искам да съм полу,
искам да съм помежду.
Със Самочувствието на Човек
и с оправданието на получовек.
С Богоподобно изражение
и дяволито извинение.
С високопарна идентичност
и с тихичка безличност.
Да ръкополагам фасона си
и да потулям себе си.
Гръмогласно да скандирам,
тихомълком да заспивам.
Да размахвам щедро знамената,
да чакам кротко Свободата.
С разхищение да плискам обещания,
грижовно да предъвквам отчаяния.
Да искам меч от кръст да блесне в зной
и леко да потъвам във покой.
Да искам… да не ща
и тъй, по две неща да влача вечно в ориста.
.
10
ВЪН ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА
(За народа и народните представители)
Към всички интелигенти, промрънкващи с акценти –
философско извисени и клиширано обезсърчени,
псевдоетични, бездушно безразлични,
със сметки, заплатки и цинични препрадки,
с осребрено съзнание, но отскочили в звание.
Към всички патриоти, протестиращи по ноти –
след залез – юнаци, след изгрев – хлапаци,
с пагони различни и еднакво безлични,
с хитроумни основания и нелепи оправдания,
формално фиксирани – превантивно балсамирани.
Към всички блеещи и компромисно живеещи.
Съвсем просто, без драма – вън търговците от храма!
.
11
Листа на водопади ме заливат в есенна омая,
кротко и напоително попива моята жажда.
.
12
Огнени дипли разстилят хоризонта,
облаци сгъват мекотата си и дълбаят своята безплътност.
.
13
Как сипят думи картините омайни,
подреждат гладко в ритъм бликащи слова.
.
14
Свити в безвремието, останките поеха настоящето.
.
15
В градината на твойте очертания аз съм анонимен градинар.
Прилежно сгъвам тревожните ти гънки
с търпение до кръв опънато.
Разплитам хаос от емоции и влача смисъла си на буксир,
оттатък, в друго някое пространство помежду ни.
Оттатък твоето и моето е нашето,
заклещено в прелюдия от сенки и представи,
пред прага на дълбоката любовна оран.
Общество, което приема намордника,
преди да си е показало зъбите –
не е общество.
.
16
Чело, оголено в Истина.
Очи безпощадно добри, беззащитни.
Залитнала походка с ветровете.
И думи, смели думи,
внимателно търсещи отговори.
.
17
Погледнахме се, някак кратко.
И засилихме времето,
за да превъртим живота си.
.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук и тук.
.
