Делбата

.

Разказ от Ибрахим Бялев

.

Аго Мустафа, загледан в нищото, почти механично извади табакерата с цигарите и припали една от тях. Обичаше да ги реди в кутията като „млади невести“, както обичаше да казва. Мирисът на цигарата се разнесе около него и подлуди другите старци от селото, които като лястовици наесен бяха насядали, както всеки божи ден, в центъра на селото. Аго Мустафа охотно дръпна от „младата си булка“ още един-два пъти и я подаде на първия му и неразделим приятел Кольо Пантата, с когото заедно бяха изкарали казармата. Другите старци почти не говореха, защото всичко помежду си бяха почти изказали; само гайдарят не стоеше мирно като тях на едно място, а се въртеше като ужилен от дива пчела. Аго Мустафа не се стърпя и пак извади от табакерата още една „млада невеста“, припали я пак така охотно като първата и подаде табакерата на лявостоящата „лястовица“, дядо Хасан Бирника. Той я пое така, сякаш за първи път от години не бе виждал „млада булка“. Взе една от табакерата и една закичи като китка на ухото. След това я подаде на приятеля му до него, бай Спиро Плячката. Той също я пое с голяма охота и му се прииска да я сложи в джоба си, но това сега нямаше как да стане, затова я подаде на седящия редом аго Изер и след това се провикна към аго Мустафа:

– Мустафа бе, ти като умреш тази табакера защо не я дадеш на мен? Много ми харесва бе, пък и все е пълна с млади невести, както ти обичаш да казваш. – Всички старци избухнаха в смях.

– За какво ти е на тебе вече младо булче, като вече миришеш на пръст – го смъмри аго Изер до него. Но останалите подхванаха пак мухабета за младите булки, който ги задържаше с часове на мегдана. Така табакерата се върна обратно до аго Мустафа, той я погледна и видя, че в нея са останали само две „невести“. Той прибра табакерата във вътрешния джоб на елека си и – не, че не знаеше, но попита:

– Кой от юнаците ги няма пак?

– Молаалията го няма пак – провикна се бай Атанас, така че да го чуят всичките „лястовици“. – Пак е на гробищата. И какво като ходи там всеки ден? И какво като ходи? Той, докато беше жива, не я тачеше като човек, та сега се е сетил. Абе, за бой си беше този човек от малък, някак беше един такъв скръндза и никой не го обичаше.

– Хайде, хайде… Пак подхвана стария мухабет – го смъмри аго Мустафа. Защото нямаше от селото някой, който да не знае, че бай Атанас още от младини беше залитал по хубавата Зейнепа, жената на Молаалията. Но така и не му я дадоха, защото бай Атанас беше дошъл от Гръцко и, въпреки че заради голямата си любов не влизаше в черква, той за цяло село си остана от другата вяра.

– Абе, аго Мустафа, недей така бе, поне ти недей. Нима сега за нея вече има някакво значение, дали някой плаче над гроба й, или от коя вяра е бил мъжът й? – опита да се оправдае бай Атанас.

– Но миналия ден и теб са те видели да плачеш над гроба й. И нима това е достойно за тебе? Погледни се само на колко си години, а все още живееш в онова време.

В този момент откъм гробищата се зададе Молаалията. Въпреки че беше свел глава към черната земя, не гледаше къде стъпва. Вече бе научил с големи подробности къде има локва, пълна с вода, и къде има камък, за да го спъва. Механично даде селям на „лястовиците“, те също механично се размърдаха и му направиха място да седне до аго Мустафа. Той също така механично бръкна в пазвата си и оттам извади табакерата с „младите невести“. Подаде я на Молаалията и зачака да му я върне. През това време бай Атанас стана от мястото си и, без да каже нищо, се запъти за вкъщи.

– Този ще го убия. Този вече ще го убия. Цял живот съм се канил и заканвал, но този път вече ще го убия – ядосано рече Молаалията.

– Ти какво пак само за него говориш? Какво ти е сторил толкова човекът? Пък и няма я вече Зейнепа. Няма я, разбери го един път завинаги. Няма вече от какво да я каскандисваш* – опита се да го успокои аго Мустафа.

– Вчера пак е бил на гробището. Пак е бил, мамка му и копелето гръцко. Като гладен вълк цял живот е тичал по петите й. Заради него жената си отиде млада и зелена.

– Защо заради него? Защо? Пък и Зейнепа си поживя до осемдесет. Е, раничко й беше, но така Аллах е отредил. Ти сега не се сърди на никого заради това, че Аллах отгоре всичко вижда, а и нашето време наближава – ето, още един липсва от нас, знае ли се, може и той да е заминал при него. – След това аго Мустафа се провикна към бай Атанас:

– Атанасе, Атанасе…

И бай Атанас като ударен от гръм се закова на мястото си. И първата мисъл, която премина през ума му, беше: “За какво ли ще ме съдят?“. Поиска му се да се направи, че не е чул, но ако го направеше, ще трябваше да се отлъчи един път завинаги от стадото. Пък и много добре знаеше, че дори и вълк да си, единак ли си, участта ти е ясна. Затова събра сетни сили, разтърси старата снага и се върна при тайфата, която го очакваше с голямо нетърпение.

– Какво има, Мустафа? Какво си се развикал, сякаш имам да ти давам връв турски пендари? Хайде бързо казвай, че си имам много работа.

– Доволен ли си вече, изеднико? Доволен ли си вече, че е в черната земя? – закрещя на бай Атанас Молаалията.

– Ти поне имаш шанса да бъдеш погребан до нея! Докато аз и този шанс го нямам. Но, хайде със здраве, че си имам работа – опита се да побегне пак бай Атанас.

– Работата ще почака. Постой сега за малко, за да решим едно важно меселе** между вас двамата, че така повече не може да продължава – спря го аго Мустафа.

През това време Молаалията стана и също като бай Атанас се опита да побегне, но и той като пирон беше прикован от думите на аго Мустафа.

– Мола-а-а… ако си отидеш, един път завинаги забрави и за мен. Стой, еле почакай.

Вече Молаали и Атанас стояха лице в лице и се гледаха така, сякаш бяха на мурабето и всеки момент щяха да се хванат шия за шия. За да не стане по-голяма беля, стана и аго Мустафа и застана между двамата юнаци, които имаха една и съща цел – да унищожат врага.

– Хе-е-е-й гиди, юнаци, хей! Не остарявате, бе, и не поумнявате, все същите щури глави, щури мисли… Та се питам, сега ако тук между вас е хубавата Зейнепа, какво ли би ви казала и това, което си мислите, дали би го одобрила? Молаали, ти си турчин, Атанасе, ти си българин, а аз съм помак, но това не ни пречеше на всички тук да обикнем Зейнепа! Защото тя беше хубава, а хубавото се обича, хубавото се помни и тачи. Вижте се сега и вие двамата – затова, че обичате хубавото, сте готови да се избиете. Тогава ние как да ви обичаме, помним и тачим? Прегърнете се като братя, които са обичали хубавото, които тачат хубавото и искат от нас да ги запомним с хубаво.

От почти пресъхналите вече очи на Молаали се търкулнаха две едри, невинни сълзи. А краката му се разкършиха като покосени от брадва и той политна към земята. Тогава бай Атанас го сграбчи така, сякаш искаше да му даде живот, да му даде всичко онова, от което имаше нужда един близък приятел или брат.

В тази прегръдка Молаали се разнежени до неузнаваемост. Сякаш беше попаднал пак в нейните ръце и зарида като малко дете на глас за своята майка.

След това, като родни братя, без да кажат нищо на „лястовиците“, те се запътиха за гробището, за там, където лежеше обичта им, животът им, мечтите им и всичко онова, което деляха и мечтаха един цял живот.

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

* Каскандисваш – ревнуваш.

** Меселе – проблем.

.