Древната традиция на българската книжовност

.

Павел Серафимов,

Sparotok.blogspot.com

За начало на българската книжовност повечето учени приемат IX век. Това е времето, в което живеят княз Борис I, солунските братя Кирил и Методий, a и творилите в Охрид и Плиска техни ученици Климент, Наум и Ангеларий. Други изследователи на нашето минало смятат, че за писмена традиция може да се говори много по-рано и за това свидетелстват руните на старите българи.

Веселин Бешевлиев определя особените знаци, използвани от дедите ни, като възникнали извън Европа и свързани със старотюрското руническо писмо. Петър Добрев и др. се дистанцират от господстващото дълго време в историографията виждане за тюрския произход на старите българи и смятат, че създаването на руните ни трябва да се свърже с историята на иранските народи. Аз лично поддържам виждането, че произходcj на старобългарските руни е на Балканите.

.

За това, че дедите ни са ползвали особени знаци преди епохата на Кирил и Методий знаем от най-рано от създадената през ранното Средновековие работа О Писмьньхъ. Там намираме следния пасаж: “Прѣжде оубо словѣне не имѣхѫ книгъ, нѫ чрьтами и рѣзами чьтѣхѫ гатаахѫ погани сѫщи.“

Подчертано е съшо, че по-древните от кирилицата и глаголицата знаци са ползвани не за документиране на исторически събития, а за извършване на гадания. Имайки предвид факта, че все още не са намерени документи с дълъг рунически текст, можем да приемем, че чертите и резките действително са използвани предимно за езически обреди, а и за кратки послания, посвещения.

По отношение на руните трябва да се спомене нещо от изключително голяма важност. Предмети, по които се срещат особени знаци, у нас има не едва след прословутата 681-ва година, а повече от половин хилядолетие по-рано.

Става дума за руните по златната ножница на меч, намерен в надгробната могила Рошавата Драгана, недалеч от Стара Загора. Знаците се отличават доста ясно, те са девет на брой и са разположени рамномерно в кръг, в периферията на предпазителя на меча.

Артефактът е датиран I век и се съхранява в Регионалния исторически музей на Стара Загора.

През 2006 г. Иван Танев Иванов и Мариана Минкова представиха научна работа, в която подлагат на анализ въпросните руни и излагат своето виждане за връзка между глаголицата и руните на скито-сарматите, стигайки до интересен извод: “…cъздателите на глаголицата са познавали скито-сарматската система от рунни знаци и са ползвали отделни eлементи (кръгове, триъгълници), цели композиции от знаци, а така също и самия ортографски принцип на свързване на тези елементи чрез съединителни отсечки.”

Друга, не по-малко важна подробност, на която за жалост Танев и Минкова не са обърнали достатъчно внимание, е това, че самите сармати са причислени от Прокопий Цезарийски към семейството на гетите. Става дума за тези гети, които по-рано Херодот нарича най-праведния, но и най-храбрия тракийски народ. Писалият след Прокопий Стефан Византийски дефинира в работата си “Етника” сарматските роднини скитите като тракийски народ. Ценно е също и сведението на Овидий – “Зная сарматския език, мога да говоря с гетите”.  Не можем да пропуснем и виждането на нашия учен Георги Баласчев, според когото сарматите и сродните им племена “трябва да се отнесат към многолюдния тракийски народ.”

Уповавайки се на тези данни, можем да кажем, че скито-сарматските руни ca изобретени от местно население, което е било разделено на няколко отделни групи, като групата, обитаваща долнодунавския регион, старите автори са назовавали траки. 

Тези хора се явяват наши предци и това е причината да има силни прилики между старобългарските руни, скито-сарматските тамги и средновековната глаголица. След малко ще разберем, че корените на тези писмености са смайващо древни и трябва да се търсят в далечното минало на Балканите.

Добре известно е, че освен руните, след покръстването си, дедите ни са ползвали римски и гръцки букви за своите дела. За това разказва отново авторът на „За буквите“, като употребява един много интересен израз: “И тако бѣшѫ многа лѣта”- и така беше много години.

Тук срещаме един парадокс – официално покръстването на България е по времето на княз Борис I, а точно тогава в Плиска действат учениците на Кирил и Методий, създавайки книги за дедите ни.

Няма логика да се използва израза многа лѣта – много години, за един сравнително кратък период, освен ако създателят на съчинението „За буквите“ не говори за някакво по-ранно покръстване – още по времето на Античността.

В този период ползването на римски, т.е. латински букви, би било логично. В първите векове на римското господство по-популярна е латинската азбука, макар посвещения да се извършват и с гръцката.

Ha това най-рано обръща внимание Ганчо Ценов, според когото ние, българите, сме потомци на местен народ, яваващ се и първият приел християнството в Европа. Виждането за ранното християнство на българите е защитено блестящо и от проф. Асен Чилингиров в няколко негови работи. Макар дедите ни, познати по време на Античността под името траки, да са първите християни, след IV век, те биват наклеветени и обявени за еретици.

Реално, приемането на веруюто на Източната Римска империя (Византия), през IX век е само политически ход на княз Борис I. Безспорно образован човек като създателят на „О Писмьньхъ“, е знаел за ранното християнство на народа ни и, без да се увлича в излишна полемика, прави кратко споменаване за времето на Античността, когато предците ни са християни, но бивайки под римска власт, са ползвали латинската и гръцката азбука. Дали с тези азбуки са написани книги на български език, на религиозна и светска тематика – няма как да се каже, но дори и да са оцелели някакви ръкописи до времето на Борис I, те са унищожени по настояване на чуждото духовенство.

Благодарение на отговорите на Папа Николай I на допитванията на българите, разполагаме със сведения, че дедите ни са притежавали литература от религиозно естество още преди времето на солунските братя. В глава 103 се натъкваме на следното свидетелство: “Вие питате какво трябва да се направи с нечистивите книги, които, както заявавате, сте получили от сарацините, се намират у вас. Те разбира се не трябва да се пазят защото, както е писано, лошите беседи развалят добрите нрави, но именно като вредни и богохулни да се предадат на огън.”

По време на Средновековието, с името сарацини са наричани арабите, които по това време притежават както своя писменост, така и добре изградена религиозна доктрина. За да бъдат дадени книги с религиозен характер на българите от времето, предхождащо това на княз Борис I, то на наша територия трябва да е имало, както доста емисари от арабският свят, също така трябва да е имало и поне няколко религиозни училища, в които да се изучава ислямът, арабският език и арабската писменост, иначе кой би разбрал написаното в така наречените сарацински книги?

Сведения за тaкива неща липсват напълно, няма намерени графити, нито посвещения с арабски букви от този период. Не разполагаме и със свидетелства на арабски автори за основаване на мюсюлмански религиозни центрове в Дунавска България.

В такъв случай би трябвало да се доверим на Ганчо Ценов, който смята, че въпросните сарацински книги са всъщност богомилска литература, която е считана за опасна ерес и е преследвана жестоко от византийската църква. Определението “вредни и богохулни книги” пасва най-добре на литературата, която е определена като еретическа. Тъй като по всяка вероятност нашите предци са последвали съвета на папата, най-вероятно неудобните книги са изгорени още през IX век.

Същата съдба навярно постига и работите на творилия през IV век в земите край делтата на Дунава Етикус Истер. Божидар Пейчев счита роденият в Добруджа философ за славянин, т.е. принадлежащ на българската народност (според Ганчо Ценов, уповаващ се на сведенията на Теофилакт Симоката, хората, наречени най-рано славяни, са гетите).

.

От книгите на Етикус Истер не е оцеляла нито една до ново време, но за създадената, или поне преработена от него азбука, се предполага, че е оцеляла в развит вид. Според Божидар Пейчев: “Йероним е популяризаторът, разпространителят, „проширителят“ на изобретената от Етикус праглаголица, или още по-точно — запазената във и чрез трудовете на Йероним азбука на Истер – като славянска по произход и характер е била естествено възприета като културно оръдие от славянското балканско население, особено от западната му част, откъдето е бил родом и Йероним.”

Благодарение на aнтикварни книги, ние разполагаме с примери на това как е изглеждала азбуката, ползвана от Етикус Истер. Тя се отличава доста от буквите, разпространени от Св. Йероним (ако разбира се изображението е достоверно). Чак когато намерим запазен ръкопис на живелия по време на Античността мислител, ще знаем истината със сигурност.

.

С времето на Античността са свързани и други исторически извори, засягащи употребата на особен вид писменост по нашите земи. Йордан разказва за това как Вулфила (Урфил) – владиката на готите, живеещи край Хемус, им създал букви: “Имаше прочее и други готи, наречени малки, те са огромен народ, а за техният владика се казва, че им изобретил писмена …“ – “Erant si quidem et alii Gothi, qui dicuntur minores, populus inmensus, cum suo pontifice ipsoque primate Vulfila, qui eis dicitur et litteras instituisse.” [Jord.267. IV].

.

Въз основа на това, че Прокопий Цезарийски, Орозий Павел, Изидор Севилски и много други автори считат балканските готи за същия народ като тракийските гети, Ганчо Ценов, Асен Чилингиров, Георги Сотиров, Юлия Хаджи Димитрова, Петър Георгиев и др. смятат както Вулфила (Урфил), така и локализираните от Йордан край Хемус готи, за местен народ – потомци на Херодотовите гети.

В това има логика, защото само няколко години след смърта на Вулфила (Урфил) – 383 г., Йоан Златоуст изказва твърдението, че траките са превели свещените писания на свой език. Йоан Златоуст е бил добре запознат с религиозните дела в Римската империя и в частност на Балканите. Ако Вулфила (Урфил) и хората му бяха германи, то Йоан Златоуст би споменал това, но този духовник говори за тракийски превод на Библията по време на своята проповед от 388 или 389 година – cъвсем скоро след кончината на Вулфила (Урфил).

Проповедта е държана в Константинопол не пред кого да е, а пред готи, както уместно съобщава проф. Светлана Янакиева. Със сигурност Йоан Златоуст е знаел добре етническата принадлежност на поданиците на Римската империя, на които той проповядва, но за германи, германска писменост, или за германски превод на Библията не отваря и дума.

Тъй като по време на късната Античност като колективно название на местното балканско население се ползва името беси, а в житието на родения в началото на V век Теодосий Кенобиарх се твърди, че бесите си служат с рунически, славонски език (Теофилакт Симоката обяснява, че гети и славени са едни и същи хора), то имаме пълното право да гледаме на Евангелието на Вулфила като на Тракийската библия.

Дали преводите на Вулфила (Урфил) имат някаква връзка със споменатите от Папа Николай I сарацински книги е трудно да се каже, но знаейки, че Вулфила (Урфил) и сънародниците му са обявени за еретици, не би трябвало да храним силни надежди за намиране на тракийския превод на Библията от владиката на гетите, познати още като готи, гети и славени.

Съществува още един интересен извор, засягащ корените на писмеността на дедите ни. Става дума за споменатото в “Панонскa легенда” изказване на император Михаил III: „Богъ, който иска всѣки да постигне истинско познание и да придобие по-голѣма степень (на съвършенство), като видѣ твоята вѣра и подвигъ, извърши (чудо) и сега, въ наши години, като откри букви за вашия езикъ, нѣщо, което по-рано не е било, но само въ най-първи (древни) времена, та и вие да се причислите къмъ великитѣ народи, които славятъ Бога на свой езикъ.”

Откритите и преработени от Кирил и Методий букви за езика ни принадлежат най-вероятно на глаголицата. Тя предхожда кирилицата, а и показва връзка с други, доста по-стари писмености, като Линеар А и Линеар Б. По този въпрос са писали различни автори в края на ХХ и началото на ХХI век. Открити са над двадесет съотвествия между форма и звукова стойност на глаголическите букви и знаците, принадлежащи на Линеар А и Линеар Б. Такова голямо количество изключва напълно възможността за случайни съвпадения.

.

По-интересно е това, че според Джейн Елън Харисън, писмеността, за която в старите извори се казва, че е ползвана от Орфей и Лин, е вероятно мистериозното критско писмо (Линеар А и Линеар Б). Ако приемем, че ние, българите, сме потомци на хората, от които произлизат Орфей и Лин, мистериите изчезват и веднага ще получим добро обяснение защо глаголицата има толкова много успоредици с древните знаци от остров Крит.

.

Официално за край на Линеар А и Линеар Б може да се говори през ХII век пр. Христа, неотдавна, обаче, една талантлива изследователна – Иванка Пенева-Русева доказа, че тези писмености продължават да бъдат употребявани у нас и в доста по-късни времена.

Г-жа Пенева-Русева изолира значителен брой знаци от керамиката от културата Цепино и показва връзката им с крито-микенските писмени знаци, като още в началото на работата си представя едно доста смело твърдение, а именно това, че: “кръстчета, меандри, триъгълници, клонки, розети и др., запазени в народните шевици и писаните яйца, произхождат от балканската сричкова писменост, линейно писмо с два последователни варианта л. А и л. Б от второ хилядолетие пр.н.е.“

Културата Цепино XII-VI в. пр. Хр., чиято керамика е украсена със забележително древни знаци, принадлежи на бесите. Част от тях е принудена да напусне родните си места поради римското подтисничество, като някои преселници отиват чак до Северните Карпати – във владенията на гетите. Там бесите са локализирани през II век от Клавдий Птолемей. Далеч от римляните, древната писмена традиция е би могла да се запази, а и да се върне на юг от Дунава по времето на Вулфила (Урфил), като за по-сигурно завръщане може да се говори след 681-ва година.

Ето как “хиатусът” може да се обясни и вече не е мистерия защо ползваните от Орфей и Лин букви са ползвани за религиозната литература на старите българи. Не е мистерия и това защо руните ни имат такава силна прилика с Линеар А и Линеар Б. Не е мистерия защо Ценов смята азбуката на Вулфила (Урфил) за протоглаголица.

Не на последно място трябва да се спомене и това, че орфеевата писменост, за която Джейн Елън Харисън изказва мнение, че е възможно да е от същия вид както критската, е всъщност с много по-стари корени. Голям брой знаци, явяващи се прототип на критските Линеар А и Линеар Б, са били ползвани от траките във времето на Неолита и Халколита.

.

Това не е предположение, а факт, който е засвидителстван от учени като Харалд Хаарман, Марко Мерлини, Ричард Ръгли и др. По-интересно за нас е това, че свещеният за дедите ни знак IYI присъства на няколко места на Балканите още преди около 7000-6500 години (по сведения на Михайлов, Тодорович, Церманович, Чохаджиев и др.).

Когато разгледаме всички факти, пред нас се открива смайваща картина – набедените за войнствени варвари наши деди се оказват не само страховити бойци, но и народ, който е носител на знанието; народ, който е успял да запази древните си традиции, въпреки сатанинската жестокост, с която враговете му са го преследвали. Този, който е докоснат от светлината и е станал неин носител, никога няма да загине!

.

Използвана литература:

1. B. Бешевлиев, Първобългарите, История, Бит и Култура, Фондация „Българско историческо наследство“, Пловдив, 2008

2. В. Бешевлиев, Прабългарски епиграфски паметници, Издателство на Отечествения фронт, София 1981

3. Г. Ценов, Кроватова България и покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998

4. Г. Ценов, Праотечеството и Праезикът на Българите, историко-филологически издирвания, Фототип. изд. Хелиопол, София, 2007

5. П. Добрев, Да изтръгнеш слово от камъка, За какво разказват свещените надписи на езика на Аспарух, Галик, София, 2002

6. И. Т. Иванов, М. Минкова. Ортографична аналогия между глаголическите букви и сарматските руни по материали от могилата Рошава Драгана, местността Чаталка, Старозагорско, Известия на музеите от Югоизточна България“, Бургас (гл. ред. проф. д.и.н. Иван Карайотов), 2006 г. с. 48 -59

7. H. Haarman, Das Rätsel der Donauzivilization, Die Entdeckung der ältesten Hochkultur Europas, Verlag C. H. Beck, München, 2011

8. J. E. Harrison, Prolegomena to the Study of Greek Religion, Princeton University Press, Princeton, 1991

9. ЛАТИНСКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ, FONTES LATINI HISTORIAE BULGARICAE, том II, cъставили и редактирали Иван Дуйчев, Михаил Войнов, Страшимир Лишев, Борислав Примов, БAH, София, 1960

10. Ричард Ръгли, “Изгубените цивилизации на Каменната ера”, Бард, София, 1999

11. G. Sotiroff, Glagolitic Script and Linear B, CANADIAN SLAVONIC PAPERS, Vol. XII,  No. 3, Fall 1970, 303-331;

12. Ст. Михайлов, Към тълкуването на сложния знак IYI и на израза Медното гумно, Известия на Народния музей във Варна 23 (28), Книгоиздателство “Георги Бакалов”, Варна, 1987;

13. Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

14. A.Buthler, The Life of the Fathers, Martyrs and other principal Saints, Compiled from Original Monuments and Authentic Records by the Rev. Alban Butler, in Twelve Volumes. Vol.1, Dublin: James Duffy, 1866.

15. Procopius, History of the Wars, Books III-IV, trasnl. H. B. Dewing, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;

16. Ж. Войников. Сравнителен анализ на прабългарските руни и произхода на глалоголицата. Някои алано-прабългарски рунически надписи. IYI – “Ипсилонът с двете хасти”
http://www.protobulgarians.com/Statii%20ot%20drugi%20avtori/Zhivko%20Voynikov/Prabaalgarski%20runi.htm

17. M. Merlini, Introdution to the Danube script from the book Neo-Eneolothic Literacy in Southeatern Europe http://www.academia.edu/3035626/Introduction_to_the_Danube_script_from_the_book_Neo-Eneolithic_Literacy_in_Southeastern_Europe

18. П. Серафимов, Произход на глаголицата – най-древната азбука (вид. 24-05-2018)    http://sparotok.blogspot.nl/2014/05/blog-post_19.html

19. П. Серафимов, Сармати, Амазонки, Българи http://sparotok.blogspot.nl/2018/02/blog-post.html (вид. 24-05-2018)

.