Илюстрация: Авторката
.
Отмина бурята,
на две разполовила времето,
и то застина в циферблата на часовника.
Дъждът отми, каквото бе донесъл приливът,
и само стъпките на птиците
пулсираха по пясъка със йероглифите си недописани.
Въздишаше дълбоко океанът, възвръщаше си силите.
И в дрезгавите гласове на китовете
долавях нещо много древно и отминало.
Такъв апокалипсис беше се развихрил,
а нямаше следа от разрушение,
освен заседналият кораб в плиткото.
Какъв си ти, ръждясъл пътнико,
къде са капитанът, юнгите –
къде са ти товарите!
Каква тъга се е пропила в перилата ти,
които силните ръце на оцелелите са сграбчвали,
дали усещаш дланите ми по ръждата си…
Мълчиш,
със мен ли точно трябва да говориш –
та аз съм само песъчинка някаква,
след бурята заседнала в окото ти.
Юлия Дивизиева
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.
.
