Шоково начало в АЕЦ

.

Спомени от първите години на атомната централа в Козлодуй

1974 година. Извършен е физически пуск на първи реактор на АЕЦ „Козлодуй”, реакторът е поставен под товар с първа турбина, а аз завършвам специалност „Техническа кибернетика”. Преди това съм учил в техникум „Радио и телевизия” – все слаботокови специалности, за които 380 волта напрежение е висока стойност.

Лятото беше горещо. Рядко валеше дъжд и улиците бяха покрити с пепел, по която колите оставяха видими следи. И лек вятър беше достатъчен да направи прашна завеса в целия район. Лесозащитните пояси, които спират поривите на вятъра, бяха изсечени. Като тръгнат от Видин, ветровете стигат чак до Плевен.

Продължава изграждането на втори блок на централата и потокът от камиони с материали за строителството беше ежедневие. Автобуси с работници пристигаха от всички села наоколо, от Михайловград, Враца, Лом и Плевен.

А градът Козлодуй? Козлодуй беше събрал млади специалисти и строители от България, Куба, Виетнам, Камбоджа… Интернационални младежки бригади строяха най-важния за страната обект. Живееха във временни селища: селище 1700, виетнамското селище. Изградено беше и младежкото общежитие със стаи тип „хотел” за двама. Особена забележителност за града бяха детските колички. По тротоарите се разхождаха цели кервани от колички с малки деца. Младежки град.

По мое желание бях разпределен на работа в АЕЦ като ново, модерно и перспективно предприятие. На 26 август се явих в личен състав, където веднага бях назначен и ми беше посочен склад, от който да получа работно облекло. Очаквах риза, вратовръзка и поне костюм, все пак – атомна централа. В склада бай Марин ми зачисли гумени ботуши и ватенка – от тези, военните, с ромбчета. Оказа се, че централата има портал, но няма ограда. То тя и не й трябваше на този етап. Централата беше построена върху хърлешкото блато и движението извън бетонираните пътеки криеше опасност от затъване в „кал до уши”.

По пътя от портала до Инженерно-лабораторния корпус отидох в електроцеха, където съм назначен на работа, а там ме посрещна Коко Захариев с въпрос от вратата:

– Ти топка риташ ли?

– Ритам, разбира се – отговорих учуден.

– Добре. Утре в 8 да си на игрището, а сега си върви. (А игрището беше две грубо сковани врати насред поляната.)

– Чакай – казах, – аз съм на работа.

– Има време, до пенсия все ще работиш.

А то наистина работа нямаше. Ново оборудване, оперативен персонал за един блок вече беше назначен. Половината бяха руснаци. Ритахме 3-4 дни по 2 часа и накрая ме включиха в смяна за обучение по длъжността – дежурен главно ел. табло. Когато ми дадоха заповедта в личен състав, си помислих, че ще ме сложат на един шалтер и аз ще включвам и изключвам тока, хабер си нямах от централа. Камо ли атомна. Преди това само бях влизал в ТЕЦ-а на Кремиковци, за да си вържа антената на радиото за комина.

Наближаваше 4 септември. Вече течеше усилена подготовка за официалното откриване на Първа атомна в присъствието на Бай Тошо. Аз, като офицер, бях включен в екипа за подготовка на срещата – стая, легло, лекар, охрана, маршрут за движение до площада пред портала, маршрут за аварийно изнасяне и т.н. Пред портала беше издигната трибуна за официалните гости, около нея бяха постовете на охраната, а на площада бяха поставени маси с пейки за почти всичките около двеста работници в централата. Банкет щеше има като си заминат официалните лица. Масите и пейките бяха истинска импровизация – сковани кофражни дъски, покрити с амбалажна хартия. Но банкетът беше истински. Приветствия, похвали, певици, бира и храна на корем.

Както казах, централата за мен беше „черна кутия” – термин от кибернетиката. Онези 380 волта, които смятах преди за високо напрежение, в централата ги нямаха за нищо. Тук порядъкът е киловолти и стотици киловолти. Стаята на дежурните електричари беше в преддверието на кота „0” между електрическите секции, разположени „Г“-образно. Маса, няколко стола и етажерка с инструкции и схеми. В смяната, в която ме назначиха, имаше стари (около 35-годишни) колеги, дошли от тецовете в страната, и млади момичета и момчета, завършили същата година техникума в Михайловград – специалност „Мрежи и централи”. Като слушах от тях оперативните съкращения на секции и съоръжения и като разгледах някои от схемите, реших, че съм попаднал на съвсем непознато място. Както си и беше.

Помолих едно от момичетата да ми донесе специалните си учебници от техникума и за една седмица изчетох всичко по начин, по който не съм чел дори за изпити в института. За себе си реших, че на това ниво вече знам всичко и се почувствах по-уверен. Но още не бях сдал изпитите за длъжност и ходех с колегите да се уча, когато трябваше да се правят някакви манипулации. Следващия месец бях отделил за учебниците по Мрежи и Релейна защита от МЕИ. Едва след това можех да кажа, че съм близко до нужните знания. Експлоатирахме атомна електроцентрала, а в тези първи години ядрена физика всички учехме по циклостилни записки от експерименталния реактор в София. Сегашните студенти не знаят що за машинка е това циклостил с ръчен валяк. На обекта нямаше ксерокси, а и в страната бяха рядкост. Виждал бях такива само в Народна библиотека.

Нещастието дойде на 7 септември. Бяхме дневна смяна. Събота беше, спокоен ден без много задачи, защото ремонтният и лабораторният персонал са в почивка. Само оперативните бяха на смяна. Пиехме кафе, което лавкаджийката вареше в една голяма тенджера, а най-новият дежурен го разнасяше с чайник по работните места. Тази тенджера вреше денонощно, а ние имахме усещането, че кафе в нея се добавя, но никога не се изхвърля утайката.

По наряд за работа трябваше да се включи заземление на едно от съоръженията в 6-киловолтова секция. За да извърши манипулацията отиде Марин, инженер, който беше мобилизиран в трудови войски и изпратен на работа в АЕЦ. В тези първи години на АЕЦ много инженери отбиваха по този начин военната си служба и едновременно работеха по специалността си. Включително завършилите в Москва.

Останалите дежурни бяха по задачи, а аз, като още не сдал изпити, останах в дежурната стая. По едно време се разнесе звук като от възпламеняване на огромно количество бензин. Отворих вратата на секцията и видях картина, която няма да забравя до края на живота си. В целия обем на помещението въздухът гореше. Нямаше дим. В рамката на междинната врата от огъня се показа Марин и тръгна към мен, като само повтаряше: „Направих грешка, направих гаф…”. Косата му беше станала на въглен, от дрехите само раменните подплънките на военната куртка стояха и част от гащетата му, висящи на ластика. Обувките му приличаха на безформена изкривена маса. Кожата по цялото му тяло беше овъглена. Марин дойде при мен в дежурната стая и седна на стол, а аз се обадих по разговорната уредба в БЩУ – блочния щит за управление. Дежурната линейка дойде много бързо и откараха Марин в Оряховската болница. В Козлодуй още нямаше болница.

Какво се беше случило? Вместо да включи заземление в килията по наряда, Марин беше включил заземление в съседната килия под напрежение 6 хиляди волта. Дъгата направо беше изпарила ламарините на килията, а мазилката на стените се беше стопила и пясъкът в нея беше станал на стъкло.

Дойдоха дежурните от ремонта и започнаха възстановяване на повредите по секцията. Всички от смяната бяхме в шок, неспособни да приемем случилото се. Около седмица Марин лежа в болницата, докато почина от изгарянията. Лекарите казаха, че 80% от кожата му е изгоряла, а белите дробове са се сварили от горещия въздух и пламъка, който е вдишал. През тази седмица, освен вода, аз не можех да сложа никаква храна в устата си. Всичко ми миришеше на изгоряло човешко месо. За първи път ядох на погребението на Марин…

Работата продължаваше, ние постепенно излизахме от шока, но всички избягваха да споменават за случилото се.

Около седмица след този нещастен случай бяхме пак дневна смяна. Делничен ден беше и в повечето секции имаше работници от ремонта и лабораторията. Ние бяхме четирима човека електричари на смяна. Към обяд от горялата секция се чу силен шум и се усетиха вибрации. След няколко секунди и нещо гръмна. Все още под впечатление от пожара, ние и четиримата панически хукнахме навън от стаята. Толкова едновременно сме тръгнали, че се запречихме на вратата и доста време ни трябваше да излезем. Едва навън се сетихме, че в тази секция има човек от лабораторията. Влязохме всички през аварийния изход и срещнахме лаборанта да излиза невредим. Оказа се, че един от вентилаторите на тавана е пропаднал, перката е задрала в решетката и от вибрациите се е откачила луминесцентна лампа, а при падане на пода, е гръмнала. Това беше гърмът, който ни беше стреснал.

Когато станах началник смяна в електроцеха, всички нови дежурни подлагах на психически тест и обучение за психическа устойчивост. Истина е, че няма електричар, който да не е усещал действието на тока от домашната мрежа, но в централата напреженията са други.

Известно е, че стотинаметров кабел под 6 киловолтово напрежение има достатъчен капацитет, за да съхрани голямо количество енергия. Това използвах за моите тестове. Обяснявах на дежурния, че при изключване на разединител под напрежение се образува устойчива дъга на трите фази и затова е необходимо бързо извършване на манипулацията, за да се разкъса дъгата и да не нарани контактните повърхности. Разединителят се изключваше с манивела, която беше сравнително близко до контактните челюсти и усещането на близост до дъгите никак не беше приятно. Помня един от вече старите дежурни как реагира на този тест. Въпреки инструктажа, започна бавно да върти манивелата и, когато дъгите се разгоряха около 30-40 сантиметра, Марго пусна манивелата и хукна навън. Беше се уплашил. Аз изключих разединителя и излязох в машинна зала да го търся. На връщане влязохме заедно в секцията и видяхме една дървена пейка, поставена напряко между прекъсвачите. Питам го:

– Марго́, ти как мина през тази пейка?

– Не знам, началник. Не съм я видял. Сигурно съм я прескочил…

Много се майтапихме с тази случка, но Марго́ стана много добър и уверен електричар.
Тестът с разединителя всъщност не беше самоцел. Освен, че дежурните свикваха с манипулацията, предотвратяваше се опасността от оставяне на дъгите за дълго време, което можеше да предизвика пожар. А електрическата дъга е нещо красиво и величествено. Само електричар и Господ се радват на голяма дъга – казвахме ние.

Времето минаваше, строежът растеше, а заедно с него растяхме по знания и опит и всички ние. Първопроходниците винаги и навсякъде са се срещали с трудни и опасни ситуации, някои са се отказвали, повечето са продължавали и строежът е вървял. В институтите определени дисциплини изучавахме по един или два семестъра, сдавахме изпити и смятахме, че знаем материала. Нищо подобно! Институтът дава само основата по определени дисциплини. Истинското обучение беше в цеховете и отделите, където с години работиш и изучаваш всичко за професията.

32 години минаха като сън. Имах щастието да участвам в строежа и пуска на втори, трети, четвърти, пети и шести атомен блок.

И… нещастието… – да преживея спирането на първите четири блока.

Само човек, който е участвал в изграждането на всяка схема и всяко съоръжение, който е викан през нощите за отстраняване на повреди и аварии, който е обучавал нови работници и се е радвал на постиженията им, може да разбере мъката при унищожаването на всичко това. Защото думата инженер е с латински корени, произлиза от ingeniare („измислям, изобретявам“) и ingenium („интелигентност, умение“). Ние, инженерите, сме избрали призванието да изобретяваме, а не да рушим…

.

Инж. С. Савов

Февруари 2023 г.,
Козлодуй

.