Илюстрация: kitantik.com
.
Разказ от Красимир Бачков
.
Баба Куна бе дребна, прегърбена женица, способна непрекъснато да върши нещо по двора или вкъщи. Като една мравка тя не се спираше по цял ден къщната си работа. Живееше сама на село и, само когато синът й Нешо докараше двете си дъщери и жена си с колата, тя светваше като слънчоглед. Веднага колеше пиле, попарваше го, оскубваше го и от дреболиите правеше най-вкусната чорба на света, а пилето запичаше във фурната с краве масло и чесън. Макар да прехвърляха вече тринадесетата си година, внучките пищяха и се гонеха, а Нешо важно сядаше на масата. Чакаше майка му да направи салата с много магданоз, лук, нарязан на лунички и крехка, току-що скъсана от градината краставица. Салатата винаги бе поръсена отгоре с домашно сирене, мазно като масло, не много солено и залято с испански зехтин, който старицата пазеше само за скъпите си гости. Ракийката, която пийваше, бе обикновена гроздова, но кой знае защо му се струваше особено вкусна и пивка. Винаги, когато хапнеше и пийнеше, Нешо се излягаше на миндера и кратко придрямваше. У дома си в града страдаше от безсъние, а тук на село заспиваше като упоен от въздуха или нещо друго.
Тази събота по пътя имаше задръстване заради катастрофа и Нешо закъсня. Паркира колата около два следобед, гладен и изнервен като вълк. Жена му и децата слязоха от колата, а баба им ги посрещна, както винаги засмяна. Беше малко смутена, защото не ги бе очаквала и не бе приготвила нищо за обяд.
– Нешо, мама! Нали снощи по телефона каза, че ще ходите на Шумен днес? При някакви приятели?
– Казах, но промених решението си! По пътя имаше преобърнат ТИР и километрично задръстване. Чакахме два часа тия хайвани от КАТ да направят нещо и, когато накрая отвориха някакъв обходен път, разбрах, че ще пристигнем в Шумен чак късно следобед. Затова реших да ти дойдем на гости!
Той отвори малкия стар хладилник и, като видя само кофичка кисело мляко и половин хляб, запита:
– Ти какво ядеш, бе мамо? Хладилникът ти е абсолютно празен!
– А долу погледна ли? Я виж колко яйчица съм събрала в кутията! Искаш ли да ви изпържа, за по-бързо?
– Давай, пържи! – отпусна се тежко на масата Нешо и зачака традиционната салата и ракия.
Баба Куна тури няколко съчки в печката, махна колелото и капачето отгоре и сложи големия, опушен тиган да се нагрява. Когато олиото запуши в него, тя счупи двайсетина яйца и ги разбърка с лук и сирене. Замириса апетитно и всички започнаха да се облизват.
– Ще почакаш малко да ида до Киро, да взема малко ракия, че тази в шишето свърши! – виновно сплете пръсти старицата.
– Добре! Върви! – кимна Нешо и след като майка му излезе, отиде до печката и вдигна една стара, с очукан, зелен емайл тенджера, сложена да се суши с дъното нагоре. Опита се да провре пръст в дупката на единия край на дъното, но като не успя се ядоса и хвърли тенджерата в кофата за боклук. След малко баба Куна се върна и тропна на масата пълно шише с ракия. Приготви и салата за сина си, а в това време внучките и жената на Нешо изядоха яйцата. Неговата порция яйца стоеше на края на печката, за да е топла.
Баба Куна се завъртя край кофата за боклук и скрито вдигна тенджерата. Тръгна да я носи някъде, но Нешо я спря:
– Мамо, веднъж вече хвърлих тази пробита тенджера! Защо го държиш в къщи този боклук, не знам!
– Пролетта си садя разсад в нея! – оправда се старицата.
– Нали ти носим празни кофички от кисело мляко за разсада? Хвърли я веднага!
Бабичката направи тъжна физиономия и неочаквано отвърна:
– Няма пък! Тя си е в мойта къща и ще си я държа, щом искам! Ти нареждай в блока си, в града!
Двете внучки се засмяха, а жената на Нешо отбеляза:
– Той и блокът в града е купен от вас, бабо Куне!
Нешо глътна на екс ракията, напълни отново чашата и изръмжа:
– Вие все много знаете! И защо ти е тази пробита тенджера, мале? И циганите не държат такъв боклук в къщите си!
Старицата сърдито го изгледа, седна на края на един дървен стол и тихо рече:
– Когато се взехме с баща ти, нямахме нищо! На сватбата единственият ни подарък бе тази тенджера. Живяхме на квартира, работихме, събирахме и успяхме да си купим къща, на тебе апартамент – и все в тая тенджера съм ви готвила! Като я хвърляш на боклука, все едно мене хвърляш, сине!
Нешо стана, отиде до бюфета и започна да изкарва тенджери и тави. Нареди няколко и ги посочи:
– Погледни! Това са все здрави съдове! Тях не използваш, а пробитата тенджера все наредена като паметник някъде! Съвсем си изкрейзила, мамо!
Баба Куна наклони на една страна глава и се съгласи:
– Изкрейзила съм, зер! Цял живот едно пръстенче не съм получила за подарък! Обичките, дето са ми на ушите, са от мама! Като бях още дете ми ги сложиха! Една тенджера имам за спомен от младостта си и ти искаш да я джасна на боклука! Какъв си се променил, Нешо? Станал си суров като баща си, лека му пръст!
Почувствал се виновен, Нешо стана, хвърли вилицата на масата и излезе на двора. Старицата внимателно свали златните малки обички от ушите си и уви всяка една поотделно в книжна салфетка. Извика двете си внучки и им ги подаде:
– Вземете, баби! На мен за какво ли са ми! Те не са тежки, но все нещо може да си направите от тях!
Момичетата взеха обичките и седнаха до бабата. Едната я прегърна и се опита да я успокои:
– Ти нали го знаеш тати! Все намира за какво да се кара! Изобщо не го слушай него! Дръж си тенджерата и дори си насей китка в нея! Така ще си я гледаш всеки ден и ще те радва!
– Искаш ли другия път като идваме, да ти донесем орхидея, бабо? – запита другата внучка.
– Не носете орхидея, че не знам как да я гледам! Ама за цветето сте прави! Ще взема да си насадя едно мушкато! И хубаво цвете, и полезно!
Едното момиче прошепна нещо на ухото на другото. Двете подскочиха, взеха тенджерата и обещаха на бабата, че ще я върнат след малко. До вечерта нещо правиха в малката гостна стая, а къщата се изпълни с миризма на ацетон. Когато Нешо ги подкани да тръгват вече, двете момичета излязоха, като криеха нещо зад себе си. Баба Куна, майка им и баща им ги гледаха с очакване, а децата внимателно изкараха старата тенджера и я поставиха на масата. Върху зеления емайл с червен лак за нокти бяха изрисували разни шарки и тенджерата се бе превърнала в странна саксия.
– Сега вече може да си засадиш мушкато! – рече едното момиче, а другото допълни:
– И никой вече няма да хвърля тенджерата, защото сега е нещо като ваза! Почти произведение на изкуството! Разбра ли, тате?
Нешо кимна, засрамен от децата си, а баба Куна дойде при тях и, както си бе по-дребна от тях, им събра главите до лицето си. Целуна ги и продума:
– Живи да сте, рожби мили! Заради вас съм още на този свят!
Гостите отдавна бяха заминали, а баба Куна седеше и не можеше да откъсне поглед от изрисуваната стара тенджера. Залезът надникна през малкия прозорец, погали с един последен лъч старицата и се скри усмихнат.
.
