Вместо обяснение в любов

.

Честит празник на буквите ни!

ВСЕ ОТНЯКЪДЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЗАПОЧНЕ

Дребосък бях, когато чух някой да казва: „Горката, прегърбила се е на ер голям“. Тези думи бяха отправени към една бабичка, която минаваше често по нашата улица. Мъчно ми ставаше за нея, като ги чуех. Дребничка – цялата в черно, превита в кръста, креташе с бастунчето си. Чудех се какво е това ер голям. Щом има голям, дали има и малък? Та взех да си въобразявам, че до жената върви детенце – и то прегърбено. Е как да не ти стане жал за тези ерове!

Друг път пък дочух, но изречено със сърдит глас: „Започваш наново, от „а“ до „я“, разбра ли?“ Как така от „а“ до „я“?! И какво има помежду им? Сигурно е нещо страшно и тъмно като пропаст. Ами ако няма по какво да преминеш от а-то към я-то… направо ти е спукана работата.

Блъсках си детската главица и като не измислих нищо, което да ми даде отговор, попитах дядо:

— Дядо, нали е страшно да си ер голям? А как се преминава от „а“ до „я“? Има ли мостче?

Явно въпросите ми го изненадаха, защото рече:

— Я ела с мен!

Остави работата си. Той рисуваше, а аз се мотаех около него. Хвана ме за ръка и тръгнахме.

След малко потропа на една синя порта.

— Ти ме чакай тука.

Чаках го и се чудех какво ли има зад тази порта, нямаше друга такава в селото.

Върна се с книжка – шарена, с твърди корици.

Седнахме на пейката отпред и дядо я разтвори:

— Виж, това е букварче, а това са букви. До всяка буква има картинка. Научиш ли ги как се казват, ще знаеш всичко.

Да, букви бяха, кой не е виждал букви! И наистина, до всяка се подаваше животинче, цвете, птица, барабанче, кубче…

Тръгнахме си. Аз така стисках книжката, като че ли пазех да не се изсипят картинките й на улицата.

Прибрахме се и отново я разгърнах:

— Дядо, къде е ер голям?

— В тази книжка няма ер голям, защото е руска, учителят нямаше наше букварче. Но това си е нашата азбука, само че малко по-различна. Нали ние сме я дали на руснаците…

— Как е наша, пък по-различна?

— Сега ти научи тази… някой ден ще ти кажа защо.

И той изписа всичките букви на бели картончета, заедно с двата ера. Но ме научи да чета на руското букварче.

Ей така си вървят хорските приказки, наедно с буквите, от памтивека. А човекът е измислял тези приказки за своя угода и употреба. Освен че са светлинките в прозореца на душата му, те са му станали образ и подобие.

Смали ли се нещото до човешкия ни аршин, изведнъж става по-разбираемо, превръща се във фолклор, а това народът ни го умее.

И все пак, добре е да се знаят буквите – откъде са дошли, чии са…

.

Юлия Дивизиева

(из “Ключ за синя врата” – „Факел“, 2022)

.