Снимка: БЛИЦ
.
Пороите и дъждовете ни заляха и ни отнасят. Отнасят нашите илюзии, че живеем в двайсет и първи век. Някои хора, разбира се – тези на върха на хранителната верига, живеят далече напред в бъдещето, но бедните, унижените и оскърбените са във времената на козия рог.
Три реки в Северозападна България потопиха и отнасят илюзиите ни, че има такава Северозападна България. Иде ми да се гръмна от мъка и от гняв, че този Северозападен наш край се е превърнал в резерват за изчезващи българи.
Погледнете картините от наводненията, уважаеми дами и господа! Вижте къщиците, дворчетата и оградите, вижте дрехите, лицата, пръстите, ръцете на тези повлечени от пороите хора. Вижте какво спасяват най-напред бабешките и старческите ръце – две котета, три кокошчици и малко овчици.
И сега – внимание! Събуват се боси и влизат в плувналите си мазета, за да си вземат по един буркан домати, защото те това ядат – домати от буркани, ако могат да доплуват до мазетата си, разбира се.
Спомняте ли си историята за кораба „Титаник“? Тези, които са се спасили от потъването, са били от по-горните класи. Тези от по-долните класи до един са отишли на дъното. Затова и българите, които са били тогава на „Титаник“, са се удавили.
.
Северозападна България играе тъжната роля на нисша класа от „Титаник“ и потъва, и изчезва. И вместо историята да завърши с една разтърсваща любов между Леонардо ди Каприо и Кейт Уинслет, тя завършва с една бабичка, която целува двете си оранжеви и спасени от нея котета. Това й е останало на бабата, това спасява.
Потресе ме и начинът, по който говореше една от „потопените“ жени на село Лиляче, Врачанско. Тази съсипана, разтреперана и отчаяна жена не говореше, както се говори, а гълташе думите навътре. Гълташе думите навътре и думите, вместо да се чуват, се губеха в гърлото, в сълзите и в мъката й. Дишаше, както диша риба, останала на сухо. Или както диша жена, на която водата й е до гушата.
Пиша тези работи, защото в такива моменти – именно в такива моменти, трагедията отмива грима и рекламната боя и отдолу лъсва ръждата, безизходицата и дъното.
Тези порои отнесоха пътища, които всъщност ги нямаше, отнесоха бит, който всъщност го нямаше, но отнесоха и някои гробища на мъртви, без които пък нас нямаше да ни има.
Трагедии, наводнения, пожари, урагани, бури и ветрове има навсякъде по света. Но за мен това последно наводнение отнесе Северозападна България в Дунава и нататък вече – докъдето стигне.
„Радостното“ е, че хората от северозападния „Титаник“ очакват днес привечер министър-председателя академик Денков. Чак сега академик Денков благоволява да снизходи в страната на „Титаник“.
Това го оставям настрана. Не е моя работа да уча академиците къде да благоволяват да ходят. Но е моя работа да се надявам, че където се яви той, няма да свири оркестър, както свиреше на палубата на „Титаник“.
Ако на някого му се струва, че влагам повече емоция, а не „вниквам“ в истинските проблеми, нека да направи една обиколка из този край и тогава да ме учи на принадлежности, ценности, безценности и избори.
Преди минути говорих с мои близки от едно видинско село.
– Бъдете спокойни – казаха ми те, – нас тука още не ни е заляло.
Какви щастливи северозападни хора!
.
