Зверове

.

Разказ от Бисер Тошев

.

Звярът се откъсна от стопанката си и хукна със страховито ръмжене след колоездача в парка. Минувачите застинаха в очакване на зловещата сцена. Човекът не подозираше нищо. Караше си безгрижно, любуваше се на майското слънце, разцъфналите цветя и усмихнатите хора. В един миг нещо го прободе в крака. Чу ужасени писъци. Долови хрущене. Разкъсване на плът. Олюля се. Изгуби управление. И се свлече на земята. Велосипедът издрънча до него.

Когато отвори очи, видя нещо смразяващо. Бойна порода куче със солидно телосложение на тигрови ивици и с голяма, четвъртита глава бе впило мощни челюсти в глезена му. Животното бе хибрид между питбул и ротвайлер. Във вените му имаше гени и от дого аржентино и кане корсо – кучето на римските войници, използвано във войни и битки със зверове на арените.

Звярът стискаше все по-силно със зловещата си захапка. Човекът запази самообладание. Започна да рита кучето, седейки със свободния си крак. То го пусна за миг. Той се опита да стане. Нахапаният глезен се въртеше във всички посоки. Кракът му поддаде. Свлече се на земята. Кучето отново се впусна. Впи зъби още по-ожесточено в прасеца му. Не чувстваше болка. Усещаше как се късат сухожилията. Топла, алена кръв цвърчеше от разкъсания крачол. Опита с пирует да се завърти върху животното. То го пусна. Отстъпи за миг и още по-хищно захапа бедрото му. Този път усети болка. Струваше му се, че зъбите на звяра се забиват от двете страни на костта му и всеки миг ще се срещнат. Видя локвичката кръв. Уплаши се кучето да не прегризе артерия. Обзе го паника. Започна да крещи за помощ. Заприиждаха още хора. Присъствието им за миг го обнадежди. Молеше ги да помогнат. Звучеше умилително, трогателно, детински. Умоляваше ги с всичките добрина и любов, на които е способен:

– Помоооощ! Моля ви, хорааааа! Помогнете, мили хораааа…

Десетки зяпачи го бяха наобиколили околовръст. Чуваше гласовете им като в хор. Някои се вълнуваха и издаваха звуци при всяко движение и ръмжене на кучето. Други даваха напътствия и съвети, крещейки. Изведнъж един младеж се осмели да го приближи. Посегна към задния си джоб и извади телефона си. Включи камерата и започна да предава на живо във Фейсбук. „Копеле, т’ва е ебати якото куче“ – чу го да казва. Последваха го и неговите приятели. Почти всички присъстващи снимаха с телефоните си. Обсипваха го светкавици, които отбляскваха в озверелите очи на животното и се шибваха в зениците на жертвата. Някой доближи камера до носа на кучето. Снимаше захапката отблизо. Друг заснемаше изкривеното от болка и ужас изражение на жертвата в близък план. Хората излъчваха, правеха клипчета, изпращаха на познати, споделяха в социалните мрежи…

Човекът изгуби всякаква надежда. Изпадна в отчаяние. Отчаянието бе примесено с разочарование. И с болка. Болката от човешкото бездушие бе по-силна от кучешката захапка. Усети се предаден и изоставен от целия свят. Почувства се като жертва в древно езическо жертвоприношение. Изяждан – сред страхлива, бездушна и жадна за зрелища тълпа. Отчаянието се превърна в отвращение. Към двукраките. Към човеците. Към себеподобните. За миг обходи тълпата с презрение. Събра последни сили. Изрева мощно. Зяпачите замлъкнаха. Той сграбчи с две ръце врата на животното. Впи пръсти в гърлото му. Започна да го души с всички сили. Усилието даде резултат. Кучето разхлаби хватката си. Пусна го. Чуха се одобрителни и насърчителни възгласи. За миг човек и куче се гледаха освирепели. Очите им се отразяваха едни в други. Зловещи белези от множество битки бяха покрили лицето на животното. Болка и ужас покриваха лика на жертвата.

Звярът ръмжеше. Издишваше запъхтяно ситни пръски пяна и кръв, които полепваха върху лицето на човека. Той се опита да се измъкне назад, но кучето още по-стръвно се хвърли върху него. Този път го захапа под рамото. Болката бе неописуема. Разкъсването на тъканите се чуваше все по-осезаемо. Усещаше дъха на животното. Подушваше собствената си кръв. Всеки миг песът можеше да го захапе за врата и всичко да свърши. Но ето, че вече не се страхуваше. Не очакваше и помощ от никого. Обзе го смирение. Усети някаква лекота, така характерна за благия му нрав. Изпълни го ефирна, мека доброта. Огледа още веднъж хората с поглед. Усмихна им се. И мислено им прости за бездушието. Изпита чувство на всеопрощение.

Всичко наоколо бавно се размиваше. Чуваше неясни гласове да викат линейка. Съзнанието му се замъгляваше. Смесваха се образи от минало и настояще, от видимо и невидимо, от тукашно и отвъдно. Отпусна се. Гледаше безпомощно нападателя в очите. Като да молеше с поглед да го пусне. Повдигна лявата си ръка. Надвеси я над кучешката глава. Звярът я следеше с периферното си зрение и още по-силно ръмжеше. Той я приближаваше все по-близо и по-близо до муцуната му. И започна нежно да го гали. Първо плахо с един пръст. После с два. Сетне с цялата длан. Все по-уверено милваше своя палач и нещо тихо му шептеше. Кучето гледаше недоумяващо. И чудото се случи. Звярът отхлаби зловещата си захапка и го освободи. После взе да ближе с кървав език гальовно ръката му. Сетне го близна свойски и по-бузата. Чуха се аплодисменти и одобрителни възклицания. В този миг се появи стопанката. Модерна руса дама с татуировки, едри гърди и огромни устни. Наведе се над животното и, поставяйки му повода, изрече:

– Ама какво стана? Захапа ли ви? Не се бойте! Той е много добро, много добро куче…

Събуди се в болничното отделение. Раните му бяха превързани. Вливаха му системи. Бе спал дълго. Размишляваше върху случилото се. Знаеше, че нападенията над хора са се увеличили много напоследък. Бе дипломиран социолог и бе научен да анализира факти, тенденции и девиантни явления. Съпостави зачестилите нападения над хора от кучета със самоубийствата при Емил Дюркем. Френският учен бе установил, че нарастването на броя на самоубийствата е индикатор за криза в едно общество. Какво ли означаваше нарастването на популацията на бойните кучета в домакинствата? А стремглаво увеличаващите се нахапани до смърт хора в обществото? Такива въпроси не му даваха мира. Бе научен да мисли за другите. Знаеше, че раните му ще заздравеят. Но обществото отдавна му се струваше наранено и нелечимо болно. Сега в отделението бе регистрирал и друго. При много от нахапаните настъпваха дълбоки личностнови промени. Затваряха се в себе си и отказваха да общуват. Страняха от другите хора…

– Спокойно! Ще мине! И по-страшно има – каза му дружески шефът на отделението по време на превръзките.

Какво, за Бога, по-страшно можеше да има от това питбул да нахапе и осакати невръстното дете, което сестрата превързваше в присъствието на майка му в дъното на стаята?! И от това да те наяде самият теб бавно и мъчително, почти до смърт?! Какво по-страшно изобщо можеше да има…?

Докторът видя недоумението му. Наведе се над него. Постави ръка на рамото му и тихо и свойски му прошепна:

– Все повече хора нахапват хора!

– Ама-а-а – попита объркано и без думи, посочвайки зъбите си.

Вместо отговор получи утвърдителната, разкривена и зловеща усмивка на доктора, който бе доближил от двете страни на устата си двете си лапи с насочени насреща нокти и хищно и тихо ръмжеше с оголени зъби.

Пациентът отказваше да повярва на чутото и видяното. Струваше му се, че сънува. Започна да се оглежда тревожно. Усети безпокойство, което се превърна в панически страх. Не мигна. Цяла нощ сънува кошмари. Глутници хора го нападаха. Хапеха го. Искаха да му изпият кръвта. Да му изядат вътрешностите. Тълпи от хора гледаха, снимаха, крещяха екзалтирано, искаха кръв. Никой не опита да го спаси и да му помогне. Не проумяваше това. Не го проумяваше…

***

Десоциализирал се. Престанал да ходи на работа. Вкъщи се барикадирал в хола. Не общувал с никого. Бил мнителен и към близките си. Жена му му подавала храна през един процеп във вратата. Скоро се хвърлил от балкона. По тялото му открили странни следи от нахапвания…

„Нещо му стана, откакто го нахапа това куче. Престана да говори. Започна да ръмжи и оголва зъби като звяр. И само повтаряше, че хората вече на са хора, а са станали зверове“ – казала жена му пред разследващите.

На другия ден имаше тайно, извънредно заседание на Министерски съвет. Политиците умуваха какви мерки да вземат срещу странното явление.

А навън по улиците виеха глутници…

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Бисер Тошев е роден през 1973 г. в гр. Лом. Завършил е политически науки. Бил е журналист в редица печатни и електронни издания. Работи като изследовател в маркетингова агенция. Един от най-четените автори на „Факел“. Разказите му се радват на интерес и във Фейсбук. Постоянен автор на сп. „Пламък“ и в. „Галерия“. Негови творби са публикувани в редица издания в страната и чужбина. Превеждан е на английски, руски, гръцки и сръбски език. Пред печат е първият му сборник с разкази и есета.

.