Разказ от Николай Милчев*
Бате Васил се женеше всяка година за около десетина дена – някъде от десети докъм двайсети август. А не се беше женил никога.
Как ставаше тази работа, не знам, но той се женеше всяка година за Дафина – голямата си любов от младини.
Дафина отдавна живееше във Варна, имаше си и мъж, и деца и си идваше на село само по веднъж в годината – от десети до двайсети август.
Сватба нямаше. Така, както не беше станала някога, преди много време, така не ставаше и сега. Но аз чувствах, усещах с кожата си, че бате Васил се жени.
Първо – спираше да души с нос над хлябовете, които продаваше. Беше продавач на фурната и докато подаваше врелите кръгли хлябове, си бърчеше носа и вдишваше толкова дълбоко мириса на изпечената кора, че съм си мислел, че ще припадне или ще му прилошее. А той само замираше за миг, отлепяше се от земята и после спускаше хлябовете в торбите на хората.
Друг важен белег за наближаващата сватба беше начинът, по който слагаше хляба в торбите. Винаги доближаваше долната страна на кръглите същества една до друга, отъркваше ги за секунди, после бавно ги залепяше, сякаш са едно цяло, и чак тогава ги пускаше.
Сега беше нехаен по отношение на този любовен хлебен ритуал и бързаше с продаването. За сметка на това триеше ръцете си една в друга и макар че беше лято и хлябът пареше, сякаш искаше да ги сгрее.
Имаше навик да ходи с престилката, с която продаваше хляб, и до къщата си, и из селото, а сега я мяташе на един стол и я забравяше. На мястото на престилката идваше зеленото яке.
Бате Васил имаше зелено платнено яке с цип, който леко подрънкваше и проблясваше на слънцето. Сложеше ли това яке, времето на сватбата приближаваше. Лято, жега, а бате Васил със зелено яке, сякаш самият той се е запролетил.
Между другото, в Гложене вечер винаги излиза силен вятър и без връхна дреха направо си замръзваш, но това зелено яке не беше да му пази студ, а да го жени.
По онова време мъж да се бръсне вкъщи сам, беше срамота. Трябваше задължително да ходиш на бръснар, да те видят, че си човек на място, и да приказваш с други мъже в бръснарницата.
Бръснар в Гложене идваше само в понеделник и в четвъртък и това никога не е било проблем за бате Васил, но сега отиваше направо в Тетевен, защото нямаше време да чака.
Ако само можехте да го видите как слиза от рейса! Не продавачът на хляб, не шейсетгодишният стар ерген, не най-големият рибар на селото, нито пазителят на хорските тайни, ами самият крал на любовта пристигаше на спирката. Да се бръсне в Тетевен отиваше бате Васил, а се връщаше женихът на света.
Много беше обичал той Дафина. Като ви казвам много, значи много. Работата вървяла на добре, но техните му преправили – така се казваше – преправили, не му дали да я вземе за булка, щото пеела по ресторанти и бирарии. Кой ще ти даде да се ожениш за певачка.
Не съм сигурен дали ви е известно, но балканджийските майки са като гъби печурки. Не се виждат много-много в тревата, ниски са, но иначе са много серт. Хем са печурки, хем са серт. А за синовете си тези майки и сватби преправят, и още какво ли не. Печурки са майките – могат да нахранят синовете си, но стане ли дума за снахи, работата е страшна. По нашия край е така.
И майката на бате Васил се метнала на мренè, дето се вика, и не му дала да се ожени за Дафина, щото е певачка. Преправила му.
Бате Васил си гасил фасове в ръката, рязнал се с брадва по ходилото на десния крак, изпил кило и половина сливова ракия за един следобед – едва не умрял, един месец се крил по дупките и пещерите над Вита, но сватба нямало. И така останал цял живот ерген. Цял живот ерген, ама се женеше всяка година от десети до двайсети август.
Слезеше ли от рейса – бръснат и със зеленото яке, идваше номерът с обувките. Точно защото се беше резнал нарочно от любовна мъка по ходилото на десния крак, обуваше чешките обувки.
– Боли ме кракè, Николайчо – казваше той, – нали се осакатих, и освен чешки обувки други не обувам.
Обуваше той и други обувки, и с подпетени галоши ходеше нагоре-надолу, но дойдеше ли Дафина в село, изскачаха чешките обувки.
– Чешките обуща са екстра, изобщо не ми убиват кракè!
В Гложене екат и на крака му викат кракè.
И бате Васил вадеше не един чифт, ами три еднакви чифта.
– Аз така си купувам обуща – по три чифта и само чешки, иначе кракè ме скъсва.
Той така си купуваше и само френски такъми за риба – марка „Костенурка“, кукички – само „Орлов нокът“, четеше само списание „БТА паралели“, пушеше само цигари БТ с твърда кутия. И обичаше само Дафина.
Тези десетина августовски дни той не приличаше на себе си изобщо. Лицето му се избистряше и веничките му просто показваха как тече кръвта през тях. Косата му ставаше на вълни и лимби, устните му, иначе лилави, порозовяваха и той главно спираше да ходи по земята. Каквото и да правеше, знаех, че седи пред къщата на Дафина и я чака. През цялото време усещах, че е там.
Аз, честно казано, тази Дафина не я видях никога. По-точно мернах непозната жена в селото няколко пъти, но така и не съм сигурен, че е тя. Мисля си, че е тя, но може и да е друга. Запомнил съм само, че докато я гледах в гръб, ми приличаше на чайка, каквито в Балкана няма и каквито бях виждал само по телевизора. Но като знаех, че живее във Варна, може и чайка да беше станала.
Къде са се срещали, къде са се женили и какво изобщо е ставало, не съм сигурен. Бате Васил никога не казваше нищо. Той беше пазителят на тайните на селото и от неговата уста можеха да се чуят само приказки за топъл фурнаджийски хляб, за кленове и мрени във Вита и за чешки обувки.
И все пак, няма начин да не са се женили всяка година. Иначе защо аз точно в нощите от десети до двайсети август винаги сънувах сватбарска музика? Сънувам сватбарска музика, а нищо – абсолютно нищо от свирнята не се чува.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Из книгата „От сутрин до вечер“.
.
