In Memoriam Кольо Николов

На 16 юли т.г. в Лос Анджелис е починал големият, но останал, за съжаление, не добре познат за широката читателска аудитория, писател и емигрант Кольо Николов. Той е може би българският Милан Кундера, заслужаващ не по-малко признание, което не получи приживе.

„Така няма да си спомнят и за нас, колкото и да се правим на безсмъртни. Ще изчезнем като стари магазини за куфари, без да сме успели да оставим звезда на тротоара, по който нови и нови копелдаци на скейтбордове ще продължат да препускат със страшна скорост и да превръщат падналите цветове на джакарандите от сълзи в младо пурпурно вино.“ – Кольо Николов

––––––––––––––––––––––––––––––

Кольо Николов е роден на 25 май 1941 г. в с. Крумово, Пловдивско. Първият му сборник с разкази „Облаци от бяла светлина“ излиза през 1966 г. Следват „Влог в швейцарската банка“ (1969) и „Слънчеви квадрати по зимния плаж“ (1970), „Страшно красиви, страхотно добри“ (1987).
Работил е във вестниците „Народна младеж“ и „Студентска трибуна“, както и в БНР и БНТ. През 1976 г. заедно със съпругата си, актрисата Виолета Павлова, заминава на екскурзия в Италия, откъдето някак си успяват да стигнат до Ню Йорк. Там писателят се препитава с всякаква нискоквалифицирана работа. Продължава да пише, изпраща ръкописите си и на издателства, но не получава отговори. Пише писма и на Джеръм Селинджър, Рей Бредбъри, Кърт Вонегът, Джон Чийвър. Отговарят му Бредбъри, с когото по-късно стават приятели, и Вонегът.

През 80-те години, при гостуването на българска писателска делегация в Ню Йорк, Кольо Николов се запознава с Любомир Левчев. И договаря с него връщането си в България, без последиците, характерни за тогавашните невъзвръщенци. Левчев успява да уреди някак си това. В родината Николов продължава да пише и много от написаното от него в емиграция е издадено в книгите „Хотел „Паръдайс“ (1982), „Кой какъв е в Ню Йорк“ (1982), „Кадифе в разбити улици“ (1984), „Вън от Бродуей“ (1986), „Кейбъл рум“ (1986). Работи в Кукления театър в София.

След политическите промени в страната, последвали 10 ноември 1989 г., Николов заминава отново за САЩ. През 90-те години живее във Вирджиния, по-късно отива в Лос Анджелис. Препитава се отново с всякаква работа – продавач в дрогерии, пощальон, бензинджия. Последните си години прекарва в Калифорния. Преди 2021 г. изд. „Жанет 45“ издава забележителния му сборник с разкази „Котаракът на Рей Бредбъри“.

.

Ето какво написа на стената си във Фейсбук, след узнаването на тъжната вест за кончината на Кольо Николов, литературният критик и преводач, доц. Георги Цанков:

Тази вечер пристигна поредната черна вест – на 16 юли в болница в Лос Анджелис е напуснал грешния свят Белетристът Кольо Николов. Сега ще Ви припомня огромното значение за литературата ни на твореца, от който винаги сме се нуждаели. Уж от съвсем млад следях и шедьоврите в нашата литература, но залягах повече на световната мъдрост – учех почти наизуст Томас Ман, Херман Хесе, Стайнбек… Трябва да си призная, че ме хвана срам от съпругата ми Зоя, когато тя сподели, че сред съучениците й във Френската гимназия книгата на Кольо Николов „Слънчеви квадрати по зимния плаж“ се разпространявала наравно със „Зайко, бягай“ на Ъпдайк, романа с първата по-хард секс-сцена, преведена у нас (в нашия клас си го предавахме от ръка на ръка в междучасията) – по онова време учениците четяхме адски много, а Зоя дори си е запазила дебелите читателски дневници).

Аз опознах белетриста доста по-късно, когато очите ми се отвориха за „Портрет на моя двойник“ от Георги Марков, за „Времето на героя“ от Васил Попов, за „Свирепо настроение“ на Радичков… Той беше жестоко нападнат от фанатични критици и обвинен, че е баща на така наречената „инфантилна литература“. Написах голяма статия във вестник “Пулс“ – тя утвърждаваше приноса на белетристи като Кольо Николов, Янко Станоев, Владимир Зарев, Георги Величков, Росен Босев, покойния Димо Димовски… Възприемах техните художествени открития като безценни, тъй като дръзко върнаха в обръщение зачеркнати десетилетия теми – за любовта, за свободата, за самотата и за приятелството, за предателството и за ненетоварената с идеологически фалшификати надежда. Все по-ясно осъзнавах, че младият Кольо Николов е от породата на Милан Кундера и на Бохумил Храбъл, на Василий Аксьонов, ако щете, донякъде и на Йежи Анджеевски…

През 1976 година белетристът замина със съпругата си, актрисата Виолета Павлова (тя грееше във филма с Владимир Смирнов „Сбогом, приятели“ – един от хитовете през онези години), и дълго скита по белия свят. Сменяше какви ли не професии, за да осигури прехраната на семейството си. По необясними причини през 80-те години Любомир Левчев успя да ги върне от Ню Йорк и се заредиха книгите от американския цикъл: Хотел „Парадайс“, „Кейбъл Рум“, „Кой кой е в Ню Йорк“, „Кадифе в разбити улици“. След политическите промени Николов внезапно отново запраши отвъд Океана. В Лос Анджелис е бил какъв ли не – пощальон, обслужващ бензоколонка (сипвал е гориво и в колата на Брат Пит!), случват му се чудеса – дори печели хиляди долари от лотарията…

„Да прекосиш цяла Америка от изток на запад заедно със сина си и неговата майка си е цяло пътешествие – и то заслужава описание в отделна книга. Но трябва да напомня пак, че не бях журналист в командировка, нито богат екскурзиант. Не бях Стайнбек от пътешествията му с Чарли, по-скоро една от трите гневни мравки, потеглили на запад със собствените си крака, с боси ходилца по прашни и зимни пътища, без да знаят какво ги очаква, с празни кошници в ръце. Красивите изгреви и залези, ветровете, яркото слънце и неочакваните торнада изпълваха сърцата ни с първичен възторг, но ги караха и да се свиват уплашено в обяснима тревога за утрешния ден.“

Така започва една от най-забележителните книги, които съм чел през живота си – „Котаракът на Рей Бредбъри“, „100 разказа за Лос Анджелис“. Дължим я на непрежалимата Нери Терзиева, на обичащия от все сърце приятеля си Кольо страхотен поет и мислител Йордан Велчев – благодарение на тяхната настойчивост, издателство „Жанет 45“ реши да ни поднесе изповедите на мълчалия цели 30 години писател. Дълбоко съм убеден, че „Котаракът“ не отстъпва по нищо на знаменитата антология със 100 разказа на Рей Бредбъри, геният, с когото Николов общува до смъртта му, нито пък на „60-те разказа“ на Дино Будзати. Многоликият град на ангелите оживява пред очите ни с всичките си огромни противоречия, а заедно с него и бурната епоха на белетриста, в която той никога не е бил просто наблюдател, а винаги е активен участник. Благодарностите ми са и към талантливата редакторка на тома, писателката и блогърката Антония Апостолова, към никога не свеждащия безпомощно глава Манол Пейков и към Красимир Лозанов, младите капитани на „Жанет 45“, които оцениха до достойнство шеметния талант на „бачо им Кольо“, а също и на нарисувалия великолепната корица художник Христо Гочев. Никак не е шега да се опиташ да погълнеш грамада от почти 800 страници с разкази.

Но с Кольо Николов съвсем не е така – започнеш ли, няма как да оставиш тома. Вероятно наистина става дума за разкази, а аз възприемам текста като пълноводен роман, в който има от всичко по много: има го бунтарството на Буковски и на Гинзбърг, има я красотата и лекотата на Фицджералд, има го двойникът на Георги Марков, има ги дори – в съвсем различни одежди – „тенците“ на Радичков, има ги и „марсианските хроники“ на Бредбъри, но над всичко това тържествува раблезианското пиршество на словото на самия Кольо Николов. На едно място той представя своята „великолепна седморка“ – Ърскин Колдуел, Джеръм Дейвид Селинджър, Рей Бредбъри, Джон Чивър, Кърт Вонегът, Уилям Сароян и Тенеси Уилямс. Учудвам се, че името на Джон Ъпдайк, авторът на „Двойките“ и на тетралогията за Заека го няма. Историята започва с поредицата писма до „небесните повелители“ от седморката, които обаче разсъждават „по американски“, убедени са, че всеки сам трябва да си носи кръста. „Колко български писатели бяхме като цветето – нежно, с тъжен поглед към света, узряло, а затворено… обречено да не полети с белия си пух над земята, чак до звездите, за които не смеехме и да мечтаем.“ Нещо подобно изповядваше и младият Аксьонов.

Кольо Николов, въпреки всичките си усилия, не успява да публикува в Меката на издателския бизнес, но това не го прави по-малко значим. „Холивуд – и той като София. Всеки голям филм си има и малко филмче, често незаснето на лента. И режисьор, и оператор, и всякаква кинаджийска сган – никой не ги познава, но и те дошли да се покажат, ако не под големите прожектори, то поне в кръга на настолната режисьорска лампа или уж дискретна свещ.“

Предпочитам „малкото филмче“ на Кольо Николов пред пищните суперпродукции, в които техническите ефекти скриват човешките лица: от спомените за приятелите и за „обикновения социализъм“ до красивата легенда за Йордан Вълчев и за Радой Ралин, та към срещите по улиците на Града на ангелите със знаменитости и с обикновени хора и до потрисащия разказ за болестта, агонията и смъртта на съпругата му, Кольо Николов ни разкрива „несънувани гледки“. Той е измамно лековат и уж повърхностен, но тъжната му равносметка сграбчва зажаднелите ни за правдивост души: „Така няма да си спомнят и за нас, колкото и да се правим на безсмъртни. Ще изчезнем като стари магазини за куфари, без да сме успели да оставим звезда на тротоара, по който нови и нови копелдаци на скейтбордове ще продължат да препускат със страшна скорост и да превръщат падналите цветове на джакарандите от сълзи в младо пурпурно вино.“

Цъфтежът на джакарандите обикновено е в края на пролетта. Цветовете им са събрани в съцветия на върха на младите и гъвкави клончета, които увисват под тежестта им. И аз като Николов все повече се опитвам да повярвам на новите копелдаци, които не са натоварени с нашите грехове и страхове. Стига да не ги унифицират фанатиците на „новоезика“, те биха могли да променят света. Макар че ще е ужасно трудно да се преборят с могъществото на фамилиите, които управляват нашия живот. Но никога не бива да забравяме, че изповедното слово на Кольо Николов не попадна на празно място. Отворих сайта „Книжен пазар“ и поръчах всичките му стари книги, изгубили се при многобройните ми премествания от дом в дом. Необходими ми бяха, за да възстановя неговия „празник на духа“, истинска панацея срещу пандемии и срещу всевъзможни политически и кичозни манипулации, особено срещу кървави имперски войни…

Моля Ви, прочетете „Котаракът на Рей Бредбъри“ – заради „непосилната лекота на битието“, която малцина успяват да изразят така талантливо. Не е случайно, че Милан Кундера и Кольо Николов напуснаха този абсурден свят почти едновременно, съпроводени от побратима им Янко Станоев – те сякаш искат да ни кажат, че „чипът“ е все по-сбъркан и надеждата е да прегърнем човечността и непримиримостта към злото, която ни завещаха.

Пътуването ти към звездите ще е съпроводено с обичта на всички нас, които никога няма да те забравим! И ще се постараем да разкажем за мъдростта ти на младите!

ПП. За наш срам не открих никъде хубава снимка на писателя. Затова ще го изпратя с корицата на „Котаракът на Рей Бредбъри“!

.

.