На Продавача!

.

Преди двайсет и пет години продавачите му казваха колко добре говори английски. Беше току-що пристигнал и едвам можеше да свърже две-три думички заедно в смислено изречение.

Много се усмихваше тогава, защото беше млад. Усмихваше се и защото не разбираше и една десета от това, което му казваха. Усмивката спасяваше положението.

Даже и кимането беше с „акцент“. В САЩ кимането означава „да“, а клатенето на глава – „не“. Един негов познат се беше подул от лимонада, която не искаше да пие, тъй като, работейки при една възрастна жена, на въпросите й: „Искате ли лимонада?“ по навик от България кимаше за „не“, което се разбираше като „да“.

Само усмивката остава. Тя е може би една от най-древните мимики. Казват, че усмивката се е зародила от озъбването, което си е със сигурност най-древният способ на невербална комуникация. Отваряш леко устни – уж да се озъбиш и повдигаш закачливо крайчетата им. Усмивка. Пред чужд инстинктът ти казва: „Покажи си зъбите“, а разумът те кара да се усмихваш – и ето, новопристигналият имигрант вечно ходеше озъбен или усмихнат, както повече ви харесва. И другите също му се усмихваха. И за тях той беше чужд. Може би затова Америка е толкова усмихната? Може би зад тази усмивка се крие озъбеният към целия свят, прогонен от дома си емигрант?

Преди двайсет и пет години компютърът беше лукс. Чудо на науката и техниката. Признак на богатство и интелигентност беше да притежаваш персонален компютър, а ако можеше да ползваш и Интернет, направо си минаваш за компютърен гений.

Всъщност, една от първите му работи в Америка беше компютърен специалист, макар че беше лекар по образование. На един възрастен лекар му трябваше някой да му публикува медицинския опит в списания, а там приемаха компютърни файлове. Възрастният лекар не разбираше нищо от компютри и го нае като компютърен специалист с медицинско образование. Двамата публикуваха статии, миеха се за операции, сприятелиха се. И все още са приятели. Благодарение на компютрите или на липсата им? Кой знае?

Тогава все още хората си говореха един с друг. В магазините – влезеш да си купиш телевизор, например. Ооо, това си беше приключение за половин-един ден. Към теб се приближава Продавач. Имаше тогава такава професия. Това, обяснявам за днешните хора, е човек-интернет. Поне в тази сфера, която в момента те интересува. Той продава телевизори. Той знае всички нови модели на пазара, техните плюсове и минуси, цени, поддръжка и поправка, цветова гама и звукови системи. С една дума – всичко. Той ти се усмихва, вежливо поздравява, ръкува се с теб, преви ти комплимент – например за английския, предлага ти кафе или чай. Той те разпитва кой си, откъде си, семеен ли си, имаш ли деца, какви хобита имаш, с какво се занимаваш. Той става най-добрият ти приятел за този половин-един час. Показва ти телевизори. Седи с теб на фотьойлите пред тях, обучава те да ползваш дистанционното и, ако решиш, че не искаш да купуваш от него, те изпраща с усмивка и ти дава визитна картичка – да му се обадиш, ако решиш.

Ако пък решиш да купиш от него, тогава той те заобикаля с още по-голяма нежност и внимание, попълва всички необходими документи и гаранционни карти за теб, помага ти да избереш най-хубавия телевизор, проследява той да е надлежно опакован и ти помага да си го сложиш в колата. Той ти дава телефона си, на който да се обадиш, ако нещо не е наред или решиш да върнеш телевизора. Ако ти е необходима инсталация, новият ти най-добър приятел веднага ще ти уреди майстори от магазина да ти инсталират покупката вкъщи. Така беше. Това е Великият Американски Сървиз – или по-скоро това беше той.

Днес всичко е онлайн. Компютрите са част от живота на всеки един от нас и за много от нас те са живота. Искаш да си купиш хладилник, например. Отиваш на страницата, където продават хладилници. Тя никого не чака и на никого не се усмихва. Тя е стандартна, студена и безлична. Тя ти дава стандарния набор от информация, а за останалото, ако те интересува – си има изкуствен интелект. Този интелект те прехвърля от меню на меню, докато не си забравиш нестандартния въпрос или не зарежеш цялата тази работа. Ако си по-млад и нищо друго не знаеш, плащаш паричките по компютъра, забравяш си нестандартните въпроси и си чакаш стандартната поръчка да ти пристигне пред вратата.

Ако пък си по-възрастен, решаваш все пак да говориш с човек. Или отиваш в малкото все още останали реални магазини, или набираш телефона на някои от тях. Там обаче те среща не твоят приятел продавачът, а младо момче, което с досада ти обяснява, че всичко, което искаш да знаеш, го има в интернет страницата и просто трябва да си седиш в компютъра, и да не притесняваш нормалните хора като ги отвличаш от техните мобифони. Момчето те кара да се усетиш много стар и много ненужен. Задаваш си нестандартния въпрос. И тук удряш на камък.

Момчето е назначено вчера, шефът му си е тръгнал вече, а то нито знае как да ти помогне, нито има желание да се научи от някого.

И се отправяш отново онлайн…

Он лайн, он лайн, он лайн… Как ли се превежда на български?

Едно време го дразнеха вечно усмихнатите, натрапчиви продавачи. Днес той им посвети есе.

Искаше му се да каже:

„Липсваш ми, приятелю продавач! Липсваш ми, друже! Дано да си щастлив там, където си, защото тук аз без теб тъгувам…“

Виктор Хинов

Индианаполис, САЩ

.