Илюстрация: Авторът
.
Разказ от Красимир Бачков
.
Към обяд слънцето заседна между двата зъба на „Пръчовите скали“ и разпиля жарта си над селото. Баба Кета смени черната си забрадка с бяла и погледна през листата на мушкатото. На двора кокошките се бяха скрили на сянка под магарешката каручка, а магарето Доко надничаше от обора, с провиснали като на заек уши. Старицата сложи една в друга изрязаните до бяло динени кори и излезе от къщата. Петелът Кондьо я видя, плесна с криле и скочи от стобора, където се бе качил. Започна ситно да кътка кокошките, поглеждайки с едно око какво носи стопанката му. Баба Кета подхвърли една от корите към него и го чумоса:
– Къш, разбойнико! По цял ден дириш с кого да се биеш! Одъртя, но не миряса! Още малко да завие зелето в градината и ще напълня тенджерата с тебе!
Гледайки я умно, петелът изкърка сърдито, сякаш разбрал заплахите на бабата. Той клъвна динената кора и, усетил сладкия сок, повдигна глава като да пие. Кокошките дойдоха при него и закълваха една подир друга. Приближила до магарето, бабата му подаде динена кора. Доко издаде бърни напред и внимателно придърпа кората от ръката й. Сряза я с големите си зъби и лакомо захрупа. Останалите две кори баба Кета сложи в каменното коритце по средата на двора. Откъм оградата гъсокът Жуч изкряка силно и с разперени криле затича към нея. Пристигнал пръв, лакомо загриза едната кора, като издаваше доволни звуци. Последваха го двете гъски и петте малки патенца, все още жълти и пухкави като плюшени играчки. И докато старицата се радваше на животинките си, сред тихата селска идилия се разнесе остър електронен звук. Баба Кета бръкна в джоба на престилката си и извади мобилния телефон, подарен от внука. Тя натисна зеленото копче и сложи малкия апарат до ухото, с което чуваше по-добре. Отсреща запитаха:
– Ало! Баба Кета ли е на телефона?
– Амчи кой друг? – тросна се старицата.
– Обажда се майор Петров от полицията! Имаме информация, че днес при теб ще дойде един телефонен измамник! Ще ти се обади, че внук ти катастрофирал и убил човек! Да го спасиш от затвора трябва да събереш, колкото пари имаш, и да му ги дадеш! Чуваш ли ме, бабо?
– Чуя…!
– Ти му дай парите, а ние след това ще го арестуваме! Разбра ли?
– Аз пари нямам! Пенцията ми малка и едва стига да преживея!
Отсреща замълчаха, после наредиха:
– Не може да не си заделила някой лев за погребение! Извади ги и му ги дай! Ние после ще ти върнем парите, а него ще вкараме в затвора!
Бабата облиза сухите си устни и поклати глава:
– Ще му ги дам, как няма да ги дам..! Ей сега тръгвам..!
– Чакай да ти се обадят, бабо! Приготви парите и после лесно! Ние си знаем работата!
– Вие знаете вашата, а аз моята!
Старицата затвори телефона и влезе в къщата. Отвори вратата на малката гостна стая и приближи до раклата, останала още от нейната баба. Боядисаното в кафяво дърво бе посипано с малки дупчици от дървояд. Тя вдигна капака и извади увита в сива мушама двуцевка. Преди да почине, дядо Марко ходеше на лов в близката гора и оръжието бе старателно изчистено. Понякога старицата ходеше с него и се бе научила да стреля. Тогава телефонът отново иззвъня.
– Ало, бабо! – разтревожен мъжки глас обясни накратко ситуацията и нареди бабата да събере пари за внук си.
– Добре! Не е ли по-добре да оставя парите под големия камък до селската чешма! – предложи тя.
– И така става! – съгласиха се отсреща. – Гледай след един час парите да са там!
– Добре!
В ленена кърпа тя сгъна една стара тетрадка на две и върза краищата на кърпата. Взе пушката и тръгна към чешмата. През това време се обади мнимият полицай и тя го успокои, че изпълнява точно нарежданията.
– За парите не се бой, бабо! – увери я „майор Петров“. – Ще ти ги върнем до стотинка!
Точно срещу селската чешма, до брега на пресъхналато корито на малката река, имаше една крива върба, с провиснали до земята клони. Там баба Кета подпря пушката и отиде до големия камък. Мушна кърпата с тетрадката в нея и се върна при върбата. Вдигна ударника на пушката и зачака. Не след дълго, откъм Делчов рид се зададе мъжка фигура. Човекът вървеше припряно, като се оглеждаше непрекъснато. Щом стигна до камъка, той се наведе да прибере парите. Между клоните на върбата изтрещя изстрел и гащите на мъжа цъфнаха, поразени от заредената английска сол.
– Уаааааууу….! – изврещя непознатият и се хвана за задника.
Втори изстрел го накара да побегне, без да докосне кърпата под камъка. Нагоре към гората той бягаше като заек, подхвърляйки тяло ту на една, ту на друга страна. Старицата внимателно извади гилзите от двете цеви и презареди пушката. След това отиде до камъка и си прибра кърпата.
Едва надвечер телефонът и пак иззвъня.
– Ало, бабче! – звънна гласът на внук й Тони. – Как я караш на село? Сигурно ти е скучно сама?
– Бивам, момчето ми! Има грижовни хора, дето не ме оставят да скучая!
– С двама приятели мислим да минем в края на седмицата край теб! Ще ходим на палатка оттатък скалите! Искаш ли да ти донеса нещо от града?
– Ами, ако има от онези меките локумки, дето майка ти донесе последния път! – отвърна старицата.
– Дадено! Ще ти взема цяла чанта от тях!
– А в кой ден точно ще дойдете?
– Мислим да е петък! При теб ще сме някъде по обяд!
– Добре, моето момче! Ще ви чакам!
Внукът затвори телефона, а старицата излезе отново на двора. Видяла Кондьо качен на стобора, тя поклати заканително глава:
– Няма да дочакаш зелето, разбойнико! В петък ще те сготвя с пресни картофи!
И докато петелът се чудеше, доколко сериозна е заплахата на бабата, тя измърмори:
– Ако имаше как, щях да сготвя и тия пладнешки крадци, ама не става…! Няма полиция, няма закон, няма държава! Скучно било, а? Ех, да ми паднете, такова театро ще заиграете, че и на вас ще ви хареса! Гиди хаирсъзи проклети…
Тя взе глава лук и започна да я реже в една малка паничка. От лука или нещо друго, по сухото й лице се плъзнаха две сълзи, събраха се в едно под брадичката и капнаха.
.
