Дървото

.

Ако някъде в безкрайните гори на Северна Америка падне дърво и никой не е там да го види, дали то наистина е паднало? Аз съм там и го виждам. Виждам го със силата на въображението си. И ето какво ми разказа едно паднало дърво:

Преди много, много години, когато племената Майами и Делавер обитаваха горите на днешна Индиана, една нощ се изви буря. Гръмотевици цепят небето, дърветата се огъват под напора на вятъра. Старият дъб беше преживял стотици такива бури. Много години устояваше той на напора им. Понякога губеше клон или два, но винаги оставаше да стои гордо изправен – непобеден. Стотици години стоеше старият дъб на своето място в гората, милиони желъди, заспали под листата около него, чакаха своя час. Много уморен беше вече старецът. Беше дошло неговото време да си почине и той със скърцане и трясък се склони под напора на буратя, като че благодарейки и за някакво благодеяние.

На сутринта огромното дърво лежеше на земята. Грамадните му корени, изтръгнати от почвата, бяха оставили зееща рана в земята с размерите на пещера. Изгряващото слънце за пръв път от няколко века погали листата наоколо и пробуди заспалите под тях жълъди. Онази пролет те наискачаха на повърхността – малки весели дъбчета, като деца играещи на слънце в двора на детската градина. По-голямата част от тях бяха опасани от сърните, обитаващи в гората още същата пролет, а другите останаха и успяха за няколко години да израстнат до човешки ръст. Сърните вече не им бяха опасни. Те пасяха листата и малките клончета, чешеха си рогата в стволовете им, но дърветата оставаха, крепнеха и протягаха снага към слънцето. Те бяха малка, весела, огрята от слънцето дъбова горичка в средата на безкрайната гора от мрачни, стари дъбове. Първоначално животът беше весел и слънце имаше за всички. Дъбчетата весело шумяха с листенца. Даже когато имаше буря, тук долу беше завет. Старите великани пазеха младежта от тегобите и опасностите на живота.

Дойде време, когато слънцето вече не беше достатъчно за всички. Младите дъбчета порастнаха и започнаха да си пречат. Засенчваха се, изсмукваха си един на друг храната от почвата, по-слабите изоставаха и, лишени от слънце и хранителни сокове, постепенно умираха в мрака на растящата около тях гора.

По същото това време по тези земи дойдоха французите. Там, в тяхната Франция, горите бяха частично изсечени, а частично принадлежаха на краля и аристократите. Всеки селянин, хванат да ловува в тези гори, подлежеше на наказание. Кралят и аристократите преяждаха с дивеч и горски плодове, а селяните гладуваха и умираха. Някои от тях предпочетоха да умрат в непозната земя, отвъд океана, само и само да се махнат от тези чудовища в човешки облик, които толкова безжалостно ги унищожаваха в китната и облагородена от тях Франция. Те дойдоха в Индиана, където горите бяха безкрайни и не принадлежаха на никого. Там те ловуваха на воля, слагаха капани, строяха си дървени къщурки, женеха се за индианки и отглеждаха децата си. Понякога уморен трапер присядаше в корените на най-високият дъб в новата горичка. Високият дъб беше достоен син на баща си. Здрав, снажен, с мощни корени и грамадна корона, се възвисяваше той над събратята си, като горд крал сред прегърбени в поклон придворни.

Обширна е Северна Америка и по онова време място имаше за всички.

Не за дълго, обаче. Белите хора продължаваха да идват от Европа, защото те не искаха да умират там за славата на техните крале и аристократи. В това отношение дърветата са много по-търпеливи от хората. Не минаха и стотина години – и ето че белите хора пренесоха разприте си на новия континент.

Високият дъб чуваше в далечината тътена на оръдията, с които едни европейци разрушаваха стените на фортовете, издигнати от други европейци от дънерите на събратята му. В горите на Северна Америка, все още обширни, се появиха плешивини, подобни на следите от молци по вълнено одеало. На тези плешивини зазеленяха царевица, пшеница, тютюн, картофи.

Цивилизацията настъпваше, а там, където настъпва цивилизацията, гората умира.

Хората имаха нужда от къщи, поля, пътища, инструменти и оръжия – и всичко се правеше от дървета и за сметка на дърветата.

Високият дъб растеше и не знаеше, че земята, на която расте, минаваше от испански във френски, в английски ръце, докато най-сетне не стана Америка – земята на свободните хора. Първата работа на свободните хора бе да изсекат горите, а след това да ограничат свободата на местните хора. Америка е много голяма и за това тази дейност им отне около век. После свободните хора се сбиха за свободата на едни от тях да отнемат свободата от другите. Едните мислеха, че белите хора трябва да правят пари от черните хора, а другите смятаха, че и от черните, и от белите трябва да има полза за натрупване на богатство. Последните не дискриминираха по цвят на кожата и с това бяха по-справедливи поне в ограбването на себеподобните. След като избиха близо половин милион от съплеменниците си в този спор, останалите живи завоюваха правото да ограбват всички, без оглед на расова принадлежност, вероизповедание или произход.

Този демократичен подход към социалното човекоядство даде невиждан тласък за развитие на новата цивилизация и тя успешно се възползва от възможността да се разпростре надлъж и нашир. Американците, както наричаха те себе си, си докараха милиони емигранти, които построиха железен път от източният бряг на Америка до западния. За пещите, в които се ковеше желязото, за количките и дръжките на лопатите, с които се строеше пътят, за траверсите, мостовете и какво ли още не, бяха необходими дървета. Съплеменниците на Високото дърво падаха под ударите на брадвите един след друг. Високото дърво виждаше как наоколо гората постепенно изчезва. Околовръст се ширнаха обработваеми полета, по които пълзяха хората, с плуговете си раздирайки гръдта на земята. Зелена кръв рукваше от раните и хранеше хората. Те ставаха все по-богати и по-ненаситни. Те построиха много градове. Никога не основаваха села, защото бяха обсебени от образа на Града на хълма, който ще служи за промер на всички хора по света. Високото дърво видя как се строеше центърът на Индианаполис, на мястото на някогашни ниви. Видя как довчеращните селяни ставаха кметове, губернатори, сенатори и президенти. Изчезнаха бизоните, намаляха сърните. Изчезнаха и конете и се замениха с коли. Постлаха се безкрайни магистрали, които се забиха като копия в хоризонта във всички посоки. Навсякъде, където погледнеше Високото дърво, виждаше магистрала, насочена нанякъде в безкрая, и коли, коли, коли…

Високото дърво растеше все по-високо. Наоколо, освен него, вече нямаше нито един дъб. Дъбът е ценно дърво. Дървесината му е здрава и дълговечна. Съплеменниците му един по един бяха отнасяни от дърводелци и се превръщаха на подове, шкафове, столове и маси. Около него се разрастнаха не толкова ценни за хората дървета кленове, елхи и брези. Колкото и високо да растеше дървото, колкото и да се вглеждаше в далечината, никъде не се виждаше гора. Само обработени полета, кленове, брези и самотни дъбове като него.

С него растеше и Америка. Свободните хора ограбваха вече свободно хората по всички континенти на планетата. Минаха две световни войни, които само направиха Америка още по-силна. Тя единствена, незасегната от огъня на войната, беше подобна на Високото дърво измежду кленове и брезички. Всички искаха да търгуват с нея, всички искаха парите й, технологиите й, университетите й, дънките й, колите й, песните й, филмите й; и искаха да живеят така, както песните и филмите описваха, че се живее в Америка. Америка растеше и ставаше по-силна, а другите страни я мразеха и й завиждаха, но се и възхищаваха от нея. Високо и силно беше станало Високото дърво и нямаше буря, която да го повали. Висока и силна стана Америка и нямаше страна, която да се мери с нея. Всички младежи по света искаха да дойдат в Америка. Техните страни не издържаха на геополитическите и икономически бури, а Америка оставаше непоклатима и силна. Те идваха и правеха Америка още по-силна от преди.

За новодошлите бяха необходими нови жилища и около Високото дърво се ширна жилищен квартал. Строителите пожалиха Високото дърво и не го отсякоха. Те го оградиха с градинка и поставиха плоча с надпис, който обясняваше колко старо и ценно е дървото. Белият дъб беше стар. Много стар. Той беше видял създаването и възхода на цяла една човешка цивилизация. Не е хич малко това. Сърцевината му беше изгнила и в нея имаше безброй дънери, в които живееха малки, весели катерички. Клоните по-надолу по стеблото му бяха окършени от ветровете, но двата основни клона все оше поддържаха кралската му корона. Два грамадни клона. И Американската цивилизация има два клона. Ограбващи и ограбвани. На тези два клона се държи и нейната корона. Ограбващите влагат парите си, натрупани с безброй неправди в проекти – канали, диги, железни пътища, магистрали, кланици, заводи, ферми и какво ли още не. Ограбваните работят по тези заводи и ферми, карат стоки по магистралите и железниците, създават богатствата, ограбвани от богатите, и така дървото на цивилизацията диша и живее – паразит и гостоприемник във вечна симбиоза.

Постепенно единият клон на дървото започна да расте повече от другия. Той започна да изсмуква по-голямата част от соковете, извиси се неимоверно и се разрастна, а другият остана по-малък, свит някак си, задоволяващ се с това, което братът му му беше оставил, макар и малко и недостатъчно.

В Америка богатите богатееха. Колкото повече ограбваха, толкова за повече ламтяха. Те ограбваха Европа, Африка, Китай и пак не им стигаше. Те погубваха страни и цивилизации и ограбваха останките им. Не се гнусяха от нищо. Посегнаха и на страната си, и на братята си. В страната си те насочиха всички усилия на обществото, всички ресурси, всички живителни сокове в тяхна полза. Те занемариха магистралите, железниците, университетите. Заводите затваряха един след друг и работата се изнасяше по други страни и континенти, където на работниците може да се плаща много по-малко или изобщо да не се плаща. Залисани в блясъка на златото, богатите на Америка отнеха живителните сокиве на събратята си и ги оставиха да водят мизерно съществувание, постепенно потапяйки се в блатото на алкохола, наркотиците и евтините, безмислени забавления. Богатите на Америка водиха войни по света, на който пращаха бедните си братя да умират и ги караха да плащат всички разноски от джоба си, макар че всичките тези войни носеха богатство само на тях – Мидасите, запленените от златото. Тежко е златото. Все повеяе тежат богатите днес на Света, на Америка и на братята си. Все по-невъзможно е да удържаме на непримиримата им алчност и себелюбие.

И ето, изви се поредната буря. Една по една страните по Света се събуждат и отхвърлят ярема на гордата Америка – Града на хълма! Войните не вървят добре, продажбите – още по-малко. Университетите се изродиха в говорилни на празни приказки и машинки за пари. Политиците открито се заклеха във вярност на богатите, където и да се намират те, и се отрекоха от обикновените работещи американци. В тази буря се извиха ветровете на расизма и фашизма. Тези ветрове винаги духат в свободното пространство, което се отваря в процепа между богати и бедни. Огромна е тази пропаст в днешна Америка, силно духат отровните ветрове и клоните на обществото се разклащат и скърцат заплашително.

Оня ден след нощна буря се разхождах из квартала, в който живея. Наближих Високото дърво. Огромен клон, повече от половин дърво, бе паднал в основата му. Клоните и листата му покриваха градинката наоколо. За щастие табелата в подножието не беше засегната. По дънера на дървото се виждаше ясно колко изгнил и празен отвътре е бил големият клон. Направо да се чуди човек на какво се е държал. Дървото все още стои, макар и разцепено. По-малкият клон все още е покрит със зелени листа. Дървото като цяло вече не е по-високо от другите дървета. Същото е на ръст, след като загуби големия си, грозно разрастнал се, клон.

Когато дойдох в Америка, всички ме убеждаваха, че по-голямото е по-добро. Днес никой вече не казва това.

Високото дърво все още стои. Американската цивилизация, макар и болна, все още съществува. Един ден, уморено от бурите, и то – дървото ще полегне в подножието си, както баща си, но наоколо няма да поникне малка весела горичка от дъбчета.

Кленовете, брезичките и елхите са нащъкали навсякъде. Какво ли дърво ще израстне измежду тях? Само от нас зависи. Може би не най-голямото… Аз си мечтая за най-красивото дърво, на което всички клони се поддържат един друг в идеално равновесие, а наоколо на завет расте малка, весела горичка, бодра смяна на старите и изморени дървета. А дано!

.

Виктор Хинов

Индианаполис, САЩ

.