Еджял

Разказ от Хасан Ефраимов

.

Не помня кога забелязах за пръв път къщата. Стана веднага след като изоставих колата и се метнах на колело, но точният момент ми се губи. Чак тогава осъзнах, че градът не се състои само от движещи се метални кутии и нахални пешеходци, които се чудят как да се хвърлят на предния капак на колата ти. В същия този момент усетих и миризмите и ароматите на града. Не знаехте, че всяка улица си има собствен дъх, нали?

Алеите на парка ухаят на тъга и самота. Там са нещастниците, избягали от света. Търсят утеха в сенките на дърветата. Пейките миришат на млади момичета и целувки, обещаващи безкрайност. Пейките са местата, където младите момичета губят своята невинност, усещайки впития в устата им влажен език на момъка, треперещ от страст. Но по тях има и миризма на смърт. Ето възрастната жена, приседнала на зелената пейка… Целувките лека-полека са привършили, останал е само споменът за тях. Ох, защо е толкова несправедлив този свят? Защо идва ден и моминските букли се превръщат в преплетени храсталаци, затрупани от този бял и непрощаващ снежец? По плочките на центъра пък се носи аромат на кафе от околните кафенета, ухание на печени фъстъци, на дюнери и още десетки лакомства, обещаващи ненаситна страст. По страничните улички се усеща излъчването на старите и влажни къщи, прахолякът на времето, полегнал над алеите на градинките и носещ се над старите огради и… Ох…

Музика се носеше от тази стара къща. Такава, която плаче да бъде бутната с фадрома, да се натовари на мръсен самосвал и да замине на бунището на времето. Къща, която, колкото и да ремонтирате, винаги ще си остане стара, и от ден на ден разходите, свързани с нея, ще се увеличават. Някога може и да е имала боя, но сега беше по-скоро безцветна. Да, някога беше имала и покрив. Навярно е сияела с цвета на червените си керемиди. Но сега по-скоро покривът беше се огънал и малко дори свлякъл на една страна, а от мъховете и лишеите върху циглите едва ли на на някого щеше да се удаде възможност да предположи, че някога наистина са имали цвят. Винаги съм казвал, че не е редно къщите да остават след собствениците си. Никой и нищо не заслужава подобна зла участ. Поминат ли се хазяите – и къщата е обречена на смърт, разруха и забвение. Да, може и да преживее още някоя и друга година, ако някой смее да нарече живот съществуването без любимите хора, но после неминуемо потъва в забвението на миналото. Там, където й е мястото. Да, такава е къщата – тя винаги е за едноживотно ползване, но винаги надживява стопаните си.

– Каква музика да се носи от такава къща-баба? – усмихнах се и отминах.

Да, чуваше се някакъв нявгашен шлагер, който вече беше стар още в моето детство. „Грамофон!“ – предположих, улавяйки познатото пращене, преплетено в нотите на песента. Така можеше да звучи само стара плоча, протрита хиляди и дори милиони пъти от иглата на грамофона, и нищо друго. Надраскана и на места дори издълбана, където каналите и улеите се развалят и иглата винаги прескача на това място, или започва едно безкрайно повторение на отделна дума, или фраза, като в транс, като песен от нощните кошмари, като… Изведнъж долових колко съм бил ощетен, изоставяйки старите винилови плочи и наслаждавайки се на стерео звука на компютъра. Музиката, с която израстваш, се впива във вените ти и ти си неспособен повече да възприемеш каквато и да е друга. Осъзнах това добре. Бяха времена… Ех… Чакахме с нетърпение да излезе поредната плоча на своя любимец, а той понякога прескачаше дори и година-две. А сега? Музиката на целия свят е само на разстояние един клик с мишката на компютъра. Ами, няма нищо интересно и вълнуващо в това. Аз поне вече знам наизуст цялата музика, сътворена някога на този свят.

Ta… След това застудя, падна еднометров сняг и аз слязох от колелото, и се наложи отново да се кача на колата. Не знам колко време не минах покрай къщата. Бях сигурен, че покривът й най-накрая се е предал под тежестта на лавините сняг, струпали се отгоре й. Дори не знам защо ми мина тази идея. Някой от вас знае ли, по какви причини летят различни мисли в главите на хората?

По някое време зимата започна да отстъпва на южния повей и аз отново се метнах на колелото. Какво бе учудването ми, обаче, когато още отдалеч видях запазения покрив на старата къща, а когато я наближих, отново ме посрещна звукът на стара песен. Този път спрях колелото и се заслушах. Трелите достигаха до слуха ми на пресекулки, ту по-слаби, ту усилени от южняка, който беше задухал. За миг забравих настоящето, в което се намирах, и се пренесох сякаш векове назад. Поне това беше усещането, което изневиделица ме връхлетя. Почувствах се стар и немощен, прекършен под тежестта на годините, паднали отгоре ми подобно на лавините, тормозещи покрива на старата къща. В един момент песента свърши и след кратка пауза започна нова. Тогава, подобно на огромно цунами ме удари музиката, на която танцувах с момичето, в което незнайно как се влюбих за пръв път. И ох, Боже… Усетих отново тънката й и трепереща снага, в която се бях впил. Нищо не бе в състояние тогава да я вземе от прегръдката ми. Бях готов и на бой и дори на смърт, ако ще срещу мен да бе се изправил целият свят. Със следващия повей на южняка в ноздрите ми връхлетя и ароматът на момичето. Дори си нямах на идея, че още го помня. Слушах песента, а неволно пуснал колелото се улових, че се нося в транс с ритъма на музиката. Скоро усетих влажни дири по бузите си от реките, потекли незнайно как от очите ми. Краката ми се подкосиха и неволно приседнах на бордюра.

Стотици пъти после минавах по този път. Случваше се да е сутрин, по обяд, вечер и дори в полунощ. Музиката неизменно продължаваше да свири. Стара, останала от едно време, такава, каквато едва ли някой вече някъде слушаше. Не знаехте, че и песните остаряват, нали?

– Бе, мамито… Тия никога ли не спят? – дори се усетих да изричам веднъж.

Няма да крия от вас – през нощта чаках с нетърпение да се съмне и да мина отново пред къщата. През деня в главата ми звучеше непрекъснато песента, която бях чул сутринта. Дори се улових, че постепенно започнах да се отдалечавам от реалността и от рутинната си дейност, приклещен някъде из безкрайните лабиринти на спомените, пораждани от старата музика. Гледах всеки ден към къщата, но така и не видях хора из двора или такива, които да влизат или излизат. Нощем се взирах и в прозорците й, но те несъмнено оставаха тъмни. Един ден с изненада установих, че в къщата не влизат никакви кабели от електропреносната мрежа. Тогава повече не останаха никакви съмнения в мен и осъзнах, че се намирам в голяма беда. Съдбата отново ми кроеше поредния си номер. Някой ако знае, как може да свири грамофон без електричество? Аз поне не знаех нито тогава, нито пък сега.

Един ден видях възрастна двойка да седи на пейката пред къщата. Спрях колелото и учтиво поздравих.

– Знаете ли кой живее в тази къща? – попитах уж неволно, така по време на разговора, който поведохме.

И двамата възрастни като по дадена команда извърнаха глави назад към старата къща.

– Никой, младежо – изрече като в просъница старицата. – Отдавна никой.

Старецът само си позволи да въздъхне дълбоко.

– Как така никой? – не скрих учудването си.

– Празна е! Необитаема! Очевидно е.

– Тогава… музиката…

– Каква музика?

– Тази, която се носи от къщата.

– Не се носи никаква музика, млади човече.

– Нима не я чувате?

– Няма никаква музика.

Благодарих и тръгнах. Нямах повече работа с тях. Бях научил, каквото ме интересува. Или, по-скоро, не бях научил абсолютно нищо. Разговорът с възрастната двойка не бе ми помогнал с нищо и дори напротив – още повече бе преплел и без това обърканите мисли в главата ми.

Тогава и за пръв път се появи в мен желанието да вляза в къщата. Обещах си го, макар че знаех, че не трябва да го правя. За който не знае, аз съм като магнит за неприятностите. А, ако има нещо, което не отговаря на човешките закони и норми, или е нещо ненормално или дори свръхестествено, непременно идваше ден и то ме намираше.

Дълго време избягвах да изпълня решението си. Знаех прекрасно, че отговорите, които ще намеря в старата къща, невъзвратимо ще променят живота ми, но желанието беше по-силно от мен. Нещо, на което не можеш да противостоиш, а и не искаш да противостоиш. Пък и никога през живота си не съм бягал от отговорите, независимо колко горчиви са те. „Кръв, предопределена да потече, не остава във вените“ – казваше често баба, когато бях малък, в подобни случаи, когато не успяваше да ме откаже от нещо. И друга дума използваше и тя беше „Еджял“.

Еджял е непреведима или трудно преведима на български дума. Но тя е основна в живота на билингвите като мен. Мислиш на един, а говориш на друг език. Кога на какъв език ще се появят мисли в главата ти, едва ли някой може да ти каже. Във всеки един момент намираш точната дума от съответния език, която е най-подходяща за дадения случай. Синоними тука не вървят. И да ги използваш, вече няма да е същото. Всъщност, може да се преведе, но не с една дума, а с много обяснения. Еджял е краят на живота, времето на смъртта, моментът, който рано или късно настъпва за всяко живо същество. Еджял е предопределен от Аллах, фаталната съдба да умрем. Той, ако е рекъл, живата твар ще умре. Ако е рекъл, няма да умре. Някой ден „Всяка твар смъртта ще вкуси“. Еджял е предписан на всеки по различен начин. Като дойде еджял, ще умрем, ако не е дошъл, каквото и да правим, няма да умрем. Той не може да се определя кога да се случи, не може и да се избегне по никакъв начин. Еджял е предеопределеността, крайният момент, точката на земния път, към които всички вървим неизменно цял живот. Еджял е приклекнал някъде в бъдещето и ни дебне в подла засада, и някой ден всеки ще го срещне. Не, той не седи кротко там, а ни привлича със сила, на която няма как да противостоиш.

Не знам защо, но аз бях убеден, че зад стените на къщата, в тъмнината на стаите ме дебне моят еджял и затова така непреодолимо ме теглеше към себе си. Дните минаваха, а убеждението ми се увеличаваше. Отлагах постоянно срещата, но знаех прекрасно, че не е в моите сили и възможности да избегна тази среща, и тя щеше да се състои. Знаех го, както и знаех, че еджял е една от основните категории в суфизма, който познавах отлично, но в един момент…
Накрая, „Ако е дошъл моят еджял, нека да се срещнем“ – изрекох една вечер и се насочих безстрашно към къщата. Всъщност, бях пил доста. Ако бях трезвен, навярно щях да подмина отново. Беше към полунощ и наоколо не се виждаше жива душа.

„Часът на таласъмите и злите сили“ – опита се да проговори в мен разумът, но бързо го прогоних. Ако моят еджял беше предопределен да е от таласъм, нямаше да се удавя, и той щеше да ме намери в точния момент и нито секунда по-късно. Или… аз щях да го намеря. Направо да полудееш.

„Поне да бях трезвен – за последно се опита да проговори съвестта ми. – Така да се явя пиян пред Създателя…“

Винаги съм искал да съм пиян, когато умирам. Тогава, гарантирам, че смъртта ще е като поредната игра на живота. Всъщност… Животът и смъртта са двете страни на един медал. Когато ти се падне ези, ти се раждаш в този свят. Турата те води от другата страна, умираш тук, ала всъщност ти се раждаш там.

Портичката… Чудно! Беше отворена. Бутнах я и тя с проскърцване поддаде.

– Чакала си ме, а? – направих се и на остроумен.

Прекрачих в буренясалия двор, а сянката ми ме следваше непрестанно. Плъзна се по чимшира, неподстригван отдавна, и после се закачи на отсрещната стена.

„Дали сянката остава в този свят след срещата с еджял? – мина за момент през главата ми. – Или ни следва неотлъчно, дори когато вече сме лишени и от тяло?“

Пред мен се оказаха две ниски стъпалца и аз ги преодолях, опипвайки ги отначало с крак. Някаква метална кутия издрънча под петата ми в среднощния мрак като едва не ме събори.

– Бе, мамито… – изсумтях и я ритнах с крак. Звукът на метала се разнесе в среднощния час, но на никого това не направи впечатление.

Клон от трендафила, подивял без близостта на хора, се стовари върху главата ми, но го отстраних с ръка и продължих напраед. Нещо топло и мокро потече по дланта ми, след срещата с жестоките бодли на храста, но само изпсувах отново. Намирах се в онази степен на алкохолно опиянение, когато и змей да се изпречи на пътя ми, само би съжалил жестоко. След това навярно щяха да го наричат змеица – естествено ако успееше да се измъкне жив. Когато съм лош, съм подъл докрай.
Дълго стоях пред входната врата в двора. Моментът, когато все още можеш да се откажеш, но не искаш да го направиш, не можеш да го направиш. Защото… Защото, повърнеш ли се назад дори за миг, ти повече няма да си ти, а страхливец някакъв, пъзльо. Човек без достойнство и чест. Да… Онази неописуема сила, която дава мощ и на най-глупавите, и на тези, които винаги успяват… Ох… то май е същото.

Сянката ми продължаваше да пада пред мен, но в момента бе неподвижна, сякаш чудеща се, дали да продължи или да се повърне посрамена и тя.

– Ся… Остава и сянката ми да решава вместо мен – изрекох и бутнах вратата.

– Бе, мамито… – не се и стърпях, когато тя поддаде. Бях сигурен, че точно в този момент ще е заключена и аз ще се върна назад, горд от това, че отново не съм се уплашил, продължил съм напред, ама…

Сянката ми се плъзна по проскърцващата врата и сякаш влезе преди мен. То, така… Повечето хора не струват дори наполовината на сянката си, но цял живот съм се старал да не съм от тях. Последвах я и изведнъж в лицето ме удари миризма на застоял въздух. Такъв, който навремето е бил свеж и ухаещ на цветовете на трендафила в двора, а сега неизменно остарял и дори останал в този свят по някакви правила, необясними от никого.

Музиката продължаваше да се носи дори в този късен час и, който и да беше в къщата, едва ли имаше някакъв шанс да ме усети. Навярно щеше да зърне сянката ми в даден момент и да се уплаши и да закрещи, а вестниците утре щяха да гръмнат с новината, че лекар, правещ се на писател, влязъл в чужд дом, защото видите ли, чувал музика, за която никой и не подозирал. Ала той знаел, че там някъде на втория етаж, сред разхвърляните грамофонни плочи, седи еджял, с коси, посивели от вековния прахоляк, и го чака да дойде. А, иди и обяснявай после! Аз поне едва ли щях да успея, след като винаги започвах с „мамито“. Ако го напишех, можеше и да успея донякъде, но с думи…

Ботушът ми изтупа по първото стъпало. Кълбо прахоляк, спотайващ се навярно от основаването на света, вдигна вълшебни дъги на лунната светлина, за по-сигурно, усука ги десетки пъти, превъртя ги и се стовари върху ноздрите ми.

Напреднах нагоре по дървеното стълбище, а то изстена под безпощадните ми ботуши, сякаш оплакващо се от вероломното нарушение на вековния му покой.

– Все още можеш да се откажеш, глупако – изрекох си десетки пъти. – Никой няма да те нарече страхливец. Дори няма да разбере. Смъртта… Дали боли, когато умираш?

После се сетих как съм умирал не веднъж, а три пъти, но в комата това не се брои. Там болка няма, както и спомени, и страх, и… Няма нищо! Но си спомних и как умрях още веднъж след това, задавен от собствената си храчка. Опитвах се да поема въздух, но гърдите ми стояха застинали, някъде там между живота и смъртта. Гледах в очите зет ми и сестра ми, които в един момент скочиха почти едновременно. Зет ми ме прегърна и започна да стиска гърдите ми, а сестра ми с все сили духаше в устата ми. Не болеше… „Значи така изглежда смъртта“ – си помислих и спрях да се съпротивлявам. Болката дойде от първото дихание, а преди това бе ме обхванало всемирно успокоение.

С тези мисли преодолях стълбите, а след като те завиха, изведоха ме на някаква площадка. Посегнах към джоба си за запалка и чак тогава се усетих, че вече не пушех. Пред себе си ясно видях три врати. Очите ми бяха привикнали към тъмнината и вече виждах ясно. Посегнах и бутнах средната врата, която беше открехната и зад която идваха звуците на старинната музика.
Първото, което видях, бе луната, която ме удари в очите. Лъчите й избухнаха подобно на хиляди вулкани в зениците ми и, след като болката поутихна, зърнах силует, седящ на лунната светлина.
И тогава я познах!

Беше същата, както я помнех. Детското й лице с неизменната усмивка и сякаш малко наивният поглед, буклите на начупената й коса, които падаха по страните й и които тя отмяташе с небрежен жест на лявата ръка и поклащане на малката си главичка. Познах тънката снага, която бях прегръщал хиляди пъти, усетих отново трепета, стаен във всяка една фибра на мускулите. Долових още веднъж нежния полъх на дъха й, ухаещ на ментови бонбони, и дори вкуса й, обещаващ вечност. Допрях се отново до кожата й, пареща от адреналина, нахлул във вените й, и онази руменина по бузите, приличаща на заревото на хиляди утринни слънца.

– Ти… – Опитах се да прошепна, ала думите увиснаха залепнали по устните ми.

Със сетни сили се доближих и я прегърнах.

– Ти… – Усетих лицето си мокро от двете страни, а гласът ми затрептя, накъсан от чувствата, нахлули така ненадейно. – Толкова те търсих… Душата си изплаках… Защо ме остави така?

Не знам колко време стоях така.

– Толкова много те обичах!

– Ти… Ти беше моят еджял – прошепна тя.

Стаята се завъртя в безкраен водовъртеж и после, когато очертанията отново заеха местата си… Лицето й изведнъж сякаш помръкна. Детската усмивка някак си се сви и чувството от изненадата отново се изписа в погледа й. Очите й, невярващи се взряха в мен и сякаш не питаха нищо, а просто бяха обърнати натам, където няма нищо. Нещо топло се стече по ръката ми и полепна по студения метал, озовал се ненадейно как в дланта ми.

– Какво? Какво ти стана? – усетих се да изричам, както тогава.

Взех я в обятията си, а топлата течност се стичаше и попиваше по дрехите ми.

– Толкова… Толкова съжалявам. Не исках… – промълвих отново.

– Нищо! Няма нищо! – отвърна тя с най-неповторимия глас на света.

– Страдах толкова много… Живях ли после? Не… По-скоро умирах бавно. Толкова много съжалявам.

– Нищо! Няма нищо! Нищо не е станало.

– Исках… Исках да дойда там, при теб, ала не знаех как ще ме посрещнеш. Никой не заслужава да изживее това, което изживях аз. По-скоро бях сянка в света на живите.

– Всичко свърши вече.

– Толкова много те обичах.

– Аз… Аз съм твоят еджял.

И тогава ме прегърна отново. Така, както го правеше навремето, страстно и силно. Така, както може да прегръща само човек, който обича. Така, както може да те прегърне само еджял. Или да прегърнеш ти своя собствен еджял. Любовта и смъртта, които всъщност са едно и също. Както изгревът и залезът. Като студът и топлината… Светлината и тъмнината. Детето и немощния старец, в който се превръщаш неумолимо някой ден. Двете страни на медала, сътворен от отсамното и това, което е оттатък.

Аз прегърнах моя еджял, който всъщност винаги е бил любовта, без която никой не може да живее. Еджял, долитащ от миналото, винаги на крилете на музика, звучаща от стар грамофон. Надзъртаща от протрити албуми, пълни с избелели снимки. Срещаща те по пътя в най-неподходящия момент или идваща като избавление.

Да, смъртта не боли! Та, как би ти причинила болка любовта ти, която толкова много те обича? Как би ти причинил болка твоят собствен еджял?

.