Отлетели птици

.

Някъде далеч остана любовта,
мина като пролет с дъхави цветя,
мъничко, за кратко се поспря при мен
като лъч, пронизал облачния ден.

Но макар набързо да ме посети,
дойдоха навеки с нея още три –
моят мъж, децата – щастие безкрай,
ходих по земята, но живях във рай!

Минаха години, текоха реки,
с тях пребродих много земни ширини,
но поеха мойте син и дъщеря,
всеки да се търси щастие в света.

А по мен паднаха есенни мъгли,
сиви и студени ветрове, слани
и като онази, снопчето трева,
прежълтяла слама, мокра от дъжда,

люшкам се, извивам, олюлявам стан
и отпор им давам аз едвам, едвам.
Откъде дойдоха толкова на куп
та ме тъй сковаха и станах на труп?

Може би обрат ще дойде и при мен,
малка вероятност за в далечен ден –
пак да се усмихна, пак да заблестя,
сгушена до теб с пречистена душа.

Може би напролет, може с топлина
някога отново да се съживя.
Обич ли ще бъде, въобще не знам,
но я предусещам, идва тя насам.

Знам, че слънце бяло идва след дъжда
и че пролет стопля ледена земя,
и че всяко зло е като за добро –
тъй нареждат вси от времето онò.

Нека за такива, много като мен,
има лъч надежда в утрешния ден!
Отлетели птици, пръснати ята,
Боже, събери Ти в птичите гнезда…

Красимира Стойнова

Из “В два континента”

.