По следите на вятъра…

.

Снежана Галчева за книгата на Райна Манджукова „Луксът да бъдеш себе си“

В последните десет години съм благословена от Бог да се срещам и събеседвам с много и различни хора – творци, общественици, личности, посветили живота си на избрана професия, или хора, обгърнати от любов, с вяра, че като частица от великото цяло на сътворението са част от вселенската хармония.

Срещата ми с Райна Манджукова бе едно от приятните изненади, защото човек с нейните ангажименти и мащаби на общуване не винаги успява веднага да изгради мостове, заредени с енергията на чисто човешкото присъствие. Тя не само ги изгради, но и вгради в основите им една светлина, много по-здрава от камък. Усетих дълбочината в нейната душа, защото, колкото повече се потъва в потайностите на пътеките й, толкова повече човек осъзнава, че тези пътеки отвеждат някъде далече и нависоко. И това се потвърди, когато разтворих стихосбирката на Райна „Луксът да бъдеш себе си“, с личното послание, че „да бъдеш себе си е ИЗБОР“. И всяка страница на това поетично откровение говори за нейния избор, всяка дума е наситена с неговия смисъл, всеки звук е стон, музика, картина… И цена, която тя заплаща – цената на мечтата…

„Луксът да бъдеш себе си“ (2022), издание на „ИНФО Дизайн ООД“, с художник Александър Телалим, съдържа четири цикъла: „Толкова е лесно“, „Когато приказката свърши“, „Копринена невъзможност“, „Сънувам диадемата“. Макар и отделните заглавия да носят различни послания, през тях като обща свързваща нишка преминава нейното възприятие към света, към хората и ценностите, които изграждат човека и го карат да търси отговори дълбоко в себе си, високо при звездите или в грохота на природните стихии. Поезията й е чувствена и изтънчена, с царственото достолепие на жена, осъзнала силата си на съзидател. Стихът й е свободен, неограничен от рими, с една хармонична ритмичност, която дава усещане за музика, картина и звук. В подбора на думите тя е особено взискателна, с благоговейно преклонение, защото в тях е затворена енергията на мисълта й. Затова е готова да ги „завие измръзнали с последната си кръпка нежност, да ги нахрани с капка кръв от нараненото сърце“, защото Думите са й последната утеха и „куршум последен в револвера…“

.

Макар и с описателна детайлност, авторката създава усещането за абстрактност при внушаването на чувствата, които я вълнуват. Тя ги затваря в щрих, но ги изпълва със съдържание, което отвежда читателя към размисъл, към търсене на пътища и посоки, към себеоткриване. И заедно с това толкова по човешки искрено и по женски чувствено.

„Пресичам на червено…
На отсрещния тротоар
ме чака глътката любов.
А зелено може и да не светне…“

(“Светофар“)

Авторката усеща динамиката на времето и сякаш съумява да разтегне мига, за да побере в него всичко, което иска да изживее концентрирано и задъхано.

„Три дни,
откраднати от Съдбата.
Или подарени от Бог.“

(“Три дни“)

И отново за избора – личния, истинския, независещ от обстоятелства и хора.

„Принцесата си има всичко:
Вълшебен замък и креватче с балдахин,
Придворни дами с изкуствени усмивки…
Но тя си иска Звяра.“

Или Андерсеновата русалка:

„Но малката русалка е щастлива
да ходи по горещи остриета
със обгорените от обич стъпала“.

(“Малката русалка“)

В стихотворението „Молба“ авторката ни кара да усетим философията й за не-притежанието. Тя отправя горещата си молитва към Твореца за награда да й даде „нищо никого никога“. Тя е достигнала до дълбоката същност на познанието, че в нищото се съдържа всичко и сетивата й са отворени, за да усети това. И накрая завършва молитвата си:

„Господи,
ако съм грешница,
накажи ме с
нищо,
никого,
но
завинаги.“

Макар и родена далеч от пределите на България, авторката носи в душата си паметта за своята принадлежност към нея, припознава „в звуците на песента, която слушам права/ стоновете на онези ослепени воини/ и спрялото сърце на Самуила,/ и на Кубрат последната въздишка/… и галактическата песен,/ как е излел Дельо хайдутин“ (“Признание“). Тя усеща пулса на „голямото сърце на малката земя“, което тупти тревожно, и чува как „вековната гора шепти легенди за славно минало“. Но заедно с това споделя тревогата си, че „голямото сърце на малката земя е наранено, а само моята любов не стига тази болка да успокоя“. (“Голямото сърце на малката земя“). Райна живее и диша с пулса на България, но душата й е разпъната на кръст, защото като незараснала рана в нея е скътала и един друг спомен – този от детството:

„За кой ли път пропуснах гроздобера
и виното отново се наля…
Да, моят дом е тук.
Тук имам всичко и съм щастлива
Но на баща ми виното…
Горчиво е.
За всичко
с лихвите съм си
платила
Цената е –
пропуснатият гроздобер.“

(„Цената“)

Женската изтънченост и сила дават на Райна Манджукова енергията да отстоява правото си на избор да бъде себе си. Тя го следва с усмивка, която понякога скрива сълзите. С достолепие и изправена глава, които да й сочат посоката, когато загуби пътя. А нейната посока е само напред – по следите на вятъра.

Чикаго, 12 август 2023 г.

.