.
Димитър Христов за новата книга на Васил Славов „Строфи на кръвта“ (ИК „Знаци“, Бургас, 2023 г.)
Васил Славов се утвърди в българската поезия през последните десетилетия с отстояване на дръзкия си и специфичен стил, с експериментаторските си умения да борави с поетическото слово, с метриката и с нюансите на многопластовата метафоричност. А неговите белетристични умения респектират с динамиката на изказа и внушенията, с ерудитските препратки и позовавания, с острото светоусещане за справедливост и жажда за човещина, за красота и хармония. Новата му книга „Строфи на кръвта“ е наситена с много сюжети и епизоди, споени от една емигрантска съдба, орисана от пристрастеност към родното и рода, към детството и прекъснатите нишки на роднинство и приятелство, на реализация – житейска и творческа.
Тези двеста страници на книгата четох бавно, с наслада и с неистова обич и възмущение. Обич към детайлно ярките персонажи и пейзажи в паметта на нашето поколение от София и възмущение от ударите на съдбата (разбирай: политическата диктатура и интелектуалната несъвместимост) върху инакомислещите (разбирай: нормално мислещите). Книгата изследва модела на остракиране и омаловажаване на значима част от няколко генерации българи, която не само че не се приспособява към сполетелите ги идеологически и икономически промени, а има и смелостта да опонира гневно, често пъти с цената на живота си.
Едно от определенията на самият автор за „Строфи на кръвта“ е:
„Тридесет и три годишно емигрантство и едно посягане към Витоша и сенките й. Автобиографичен роман с елементи на документална проза. Сюжет – като пребродване. Америка, репери на света, търсене, което не успява да назове себе си. Опит да продължа (разбира се в друг тон и с друга палитра) писаното от Атанас Славов в книгата му „С трева обрасли“. Родът е „revisited”, сенките са пренесени – второ – трето поколение емигранти. С българския си език, с българския си сън, с българските си стихове. С тази отговорност пред предците и „кръвта“, които могат, трябва и ще бъдат пренесени. Поетични разсичания. Просеки на за(въз)връщане.“ Това самоопределение е много важно, защото опитът да се щрихира жанрово такъв текст, може да ни отклони от основното, че поетът, белетристът, преводачът Васил Славов ни прави съпричастни на дълбоко драматични, поетични и, колкото лични, толкова и епохални промени в битието на човека и човечеството. Четейки, осъзнаваме, че в животоописанието на образи, епизоди, пейзажи – градски и природни, стълкновения на идеи и хора, с езика на прозата, със сетивата на поета, с ерудицията на преводача, отделният човек носи в себе си белезите, конфликтите и страстите на
планетата. Тази остра сетивност е резултат и на постоянното състояние на духовно израстване-борба за оцеляване-бягство-завръщане-бягство и т. н., все с цел за преследване и опазване на истинските цивилизационни ценности. Неистовото състояние на Аза произхожда от това, че личността е поставена постоянно в предела на тревогата, в дни и години на съдбовен избор, в търсене на изход и в сблъсък с нерешими проблеми. А те са нерешими, защото духовно извисеният човек носи не само своя товар, а и тегобите на рода, на поколението, на всички хора. Затова са болезнени загубите на приятели и съмишленици, на съкровени семейни и творчески
тайни. А споделянето им с читателя се превръща в драматична изповед и самосъд. Но лирическите, есеистическите, сатирическите отклонения в текста стоплят и вдъхват увереност, че богатата чувствителност е възможност да не се подчиниш на алиенацията и уравниловката, на равнодушието и еснафлъка.
Днес този тип сърдити писатели не са като сърдитите млади от миналото. Днес това са зрели, препатили стоици, които се изправят пред злото и воюват срещу всички негови форми. Те не само констатират и страдат от антихуманната реалност, те се борят, те се жертват и на тях не им е достатъчен пасивният бунт. Те са сърдити и на себе си и могат да се самобичуват, а техните бягства и завръщания не са слабост, а начин за разширяване на траекторията, за изостряне на рецепторите, за преосмисляне на спомените. В София, в Ню Йорк или в Париж те избират свободата, макар да казват: „Свободата – право на Избор? Избор, след който, лишен от всякакъв избор, започваш изкачване за отстояването му.“ За да стигнат до извода, че емиграцията на България е раната и богатството й.
И все пак, неосъщественото завръщане не води до митологизиране на емигрантския живот, на американската мечта. Тъкмо обратното, В. Славов споделя както своите трудности и преживелици в САЩ, така и мъчнотиите, и несретата на българските емигранти, особено на онези, които имат талант и изяви в литературата, изобразителното изкуство, музиката… И тук сърдитите зрели хора могат да си служат със самоирония и сарказъм, да разкриват дълго премълчавани и неудобни истини, да разделят носталгията по родината от принудата да напуснат, да потърсят спасение. А да си изкарваш прехраната и да си се посветил на изкуството е върховно изпитание и достоен пример за разглезените обгрижвани „колеги“.
Сърдитите зрели хора са сърдити на себе си и на света, защото са самовзискателни и дорасли за един по-хуманен, по толерантен, по-креативен свят.
Това е едно от основните послания в „Строфи на кръвта“ от Васил Славов.
.
