Есен

.

Разказ от Виктор Хинов

Ранна есен в града на рибарите. Защо ли от всички малки селца в Индиана точно това е кръстено Фишерс? Та целият щат е пълен с езера и язовири. Множество реки минават оттук и риболовът е страхотен навсякъде, но точно това тук селище, на север от Индианаполис, е наименовано Фишерс. Е, какво пък? Тук, в САЩ, всичко може да се нарече всякък. Можеше и да е Мишиуака, и Лондон, и Рим, а защо не и Добревци?

Ако докторът беше пристигнал тук преди другите бели хора, той щеше да нарече селището Добревци. Оттам му беше българската част от рода. Малко селце, сгушено в полите на Тетевенският балкан, приютило се на завет под Драгоица – планинският масив над селото. Кой го знае, че се казва Драгоица, освен добревчани, оряшенци и батулчани? Кой го знае Фишерс? Някакви си два милиона човека, които живеят в района на Индианаполис. Всяко селище е малко по своему. Даже и Вашингтон никой не го знае на Марс, например. В това отношение Вашингтон по нищо не се отличава от Добревци. Или, както казва безмъртният Швейк: „Какво представлява генералът, в сравнение с величието на Вселената? Същата нула като най-обикновенния сержант!“

„Есен е“ – помисли си докторът. Чудесни есени има във Фишерс. Такава палитра, такива багри не могат да се видят в България. Може би защото тук е влажно, а в България въздухът е сух. Влагата влияе върху умирането на листата и го прави много по-бавно, по-цветно и по-красиво. Странно. Смъртта и красотата, красотата в умирането, това е есента.

Докторът си спомни за една друга есен. Есента на 1989 година. Тогава умираше социализмът. Неговата смърт също беше красива. Оцветена с плакати на множество партии и американски знамена, под шума на тълпи от млади хора, екзалтирано скачащи по площадите и изискващи комунистите да бъдат пратени в Сибир, сред островите на кръглите маси, на които умните и добрите спореха, докато предприемчивите и агресивните в тишината на посолските кабинети решаваха съдбата ни. Весело и цветно умираше социализмът.

Кога ли се разделиха пътищта им? Неговият и на новия свят? Докторът се замисли. Сигурно това беше един летен следобед, когато състудентите му си говореха за политика. Има нещо извратено в това млади хора да си говорят за политика. Те трябва да мислят за любов. Онази 1989 година, обаче, беше влязла под кожата и на младите хора. Състудентите му с някаква необяснима злоба повтаряха, че комунистите трябва да бъдат убити или пратени в лагери. От него се очакваше и той да се присъедини и гласно да изрече това, което бяха изрекли вече всички останали, но той не можеше да го направи. Искаше да е като другите, но не можеше да го стори. Тези думи щяха да бъдат предателство към всичко, което беше той. Той не беше комунист, нито пък комсомолец. Той не обичаше комунистическите партийни функционери и комсомолските такива. Родителите му и техните родители бяха комунисти. Без партийни позиции, без облаги, но комунисти. Те вярваха, че хората са равни по рождение и че никому не е позволено да притежава друг човек. Да го ползва като домашно животно. Те вярваха, че справедливост има само тогава, когато се премахне собствеността върху хората, природните богатства, инструментите и технологиите. Може да са били наивни, но тази наивност му харесваше повече от новото. То, новото, крещеше за лагерите и комунистическия терор, но самото то също идваше със заплахи за лагери и смърт. Така преди години е дощъл и социализът. Сигурно това е начинът да се сменят нещата в човешкото общежитие. Ако не можеш, ще те научим; ако не искаш, ще те накараме.

Баща му тогава, през 1989-та, му обясни много простичко, както само много умен човек може да обяснява. Той нарисува на един лист една права линия и каза: „Сине, ето, тази права линия представлява нивото на богатството на всеки един от нас днес. Аз съм началник отдел на железниците, но аз нямам повече от стрелочника. Той също има жилище, има бащина къща на село, кара „Москвич“ и ходи на почивка със семейството си един-два пъти годишно. Днес, сине, ни казват, че трябвало да има богати хора; казват ни, че сме бедни и трябва да станем богати. Да, част от нас ще станат богати, сине. – И моливът начерта една крива, подобна на камбана, поставена в средата на правата линия. – Но единственият начин те да съберат това богатство е да го отнемат от останалите хора. – И остатъка от правата линия той начерта много по-ниско отпреди. – Да има богати, означава да има и бедни. Много бедни хора позволяват на единици да станат много богати. Това е, което искат реформаторите днес. Всичко друго са само брътвежи.“

Баща му беше прав. Оттогава минаха трийсет години. Някои от състудентите му станаха много богати. Други, като него, емигрираха и успяха да се закачат за изчезващата средна класа на Запад. А трети, нека те да си кажат какво им е между убийствени заеми, никаква надежда за пенсия и деца, които непрекъснато имат нужда от финансова подкрепа.

Веднага след блестящата си победа над социализма западният свят се зае да унищожава своята си средна класа. Тя вече не му беше нужна. Преди тя осигуряваше тази бляскава витрина, пред която увисваха ченетата на партийните нуменклатурчици, изпратени в командировка на запад. Те се връщаха отровени. Разказваха за пълните магазини, за страхотните возила, за разкоша, но никой тогава не разбираше, че всичко това е възможно не поради капитализма, а благодарение на съществуването на социализма. Наличието на социализъм обуздаваше корпорациите, страхът им от революции беше толкова голям, че те се примиряваха с по-малки печалби и с наличието на една независима прослойка в обществото им – средната класа. Корпораците изнасяха експлатация тогава. Изнасят я и сега. От гниещите листа на социалистическите държави те направиха гориво за машината си за пари. Днес горивото свършва, машината започва да прекъсва, трябват още безплатни ресурси, още роби, още, още. Мигранти плъзват по света, подкарани като стада, около тях се въртят с озъбени муцуни криминалните картели – кучетата на корпорациите, светът е пламнал за пореден път в поредната раздяла на това, което не принадлежи на никого. Богатите богатеят безобразно, бедните грозно мизеруват, средната класа се топи…

Простичката вяра на баща му светеше в сърцето на американския доктор. Тя го стопляше и му осветяваше пътя в поредната есен, в която влизаше човечеството.

„Ще мине, и това ще мине, и всичко ще е наред, сине“ – му нашепваше баща му.
Един ден хората ще живеят като братя и да дадеш ще е по-ценно, отколкото да вземеш. А днес?

Днес е просто есен. Есен във Фишерс, Индиана.

.