Какво помни вятърът

Разказ от Виктор Хинов

Помните ли така наречените „спагети уестърн”, филми от шестдесетте години? С Терансе Хил, Бъд Спенсър, музика на Еньо Мориконе, много стрелба и кютеци по баровете. Или например любимият ми уестърн „Добрият, лошият и злият” с Клинт Ийстуд. Винаги съм имал чувството, че природният фон в тези филми не е истински, а по някакъв магичен, известен само на Холивуд начин, създаден с декорации, само за да подчертае грубата мъжка природа на главните герои. Някак си не ми се вярваше, че по света съществува такава комбинация от планина и пустиня, огромни кактуси и вечнозелени борчета, планински потоци и изгаряща в огнения ад безводна пустош, високи до небето планински върхове в съседство с каньони, прорязващи земята, като че ли до самия й център.

Финикс, Аризона, се намира в сърцето на скалистите планини. Градът е построен в центъра на жълтеникаво-пепелява пустинна низина, заобиколена отвсякъде с планински вериги. Като феникс, възникнал от жаравата.

Самолетът, с който пътувахме към Финикс от Атланта, през първата половина от пътуването летеше над безкрайните Канзаски степи. Мислех си за Дороти от „Вълшебникът от Оз”, която познавам по-скоро като Ели от „Вълшебникът от изумрудения град”. Земята в Канзас е разорана на правилни кръгове. Предполагам, че това е някакъв модерен аграрен метод. Кръговете са кафяви, жълти или зелени. Цветът вероятно зависи от това дали полетата са разорани, засети, или културата е вече прибрана. Тук-таме сред безкрайния царевичак има по някое градче, задължително с малко летище. Американците обичат и могат да летят.

Преходът от поле към планина е постепенен. Първо забелязах, че обработваемата земя полека започва да отстъпва място на ниски хълмове. Постепенно останаха само обработени малки нивички в близост с градчета, разположени в приветливи низини. Стана ми много драго, тъй като това ми напомни за китните ни български селца в Средногорието. А самолетът цепеше въздуха все по на запад. Отдолу земята настръхна със стотици планински вериги. Нямаше ги вече китните градчета.

Това бяха Скалистите планини или, както ги наричат индианците, „Гръбнакът на света”. Харесвам това индианско название. Повече й приляга на тази планинска верига, разположена на два континента и достигаща височини от 4400 метра. Знам, че географски Скалистите планини са в Северна Америка, но ми се струва, че Кордилерите в Южна Америка, бидейки създадени от същите тектонични сили, са просто продължение на световния гръбнак. Представете си, че светът е огромно бебе в корема на Майката Земя.

Самолетът лети на височина 12 000 метра, но даже и на тази височина се усещат разбунените въздущни течения, създадени от могъщите планини осем километра по-надолу. Изведнъж усетих, че самолетът постепенно започна да се снижава. Какво става? Луд ли е този пилот? Къде е решил да каца сред тези скалисти върхове? И тогава видяхме – равна низина, ширнала се между планинските вериги. Като равното Софийско поле, оградено от Стара планина, Витоша и Люлин планина. Софийското поле – приветливо и зелено, изпъстрено със селца, и планините ни – гористи, топли и по домашному уютни. А Финикс е разположен в центъра на пустиня. Огнен ад, в който растат само огромните кактуси Сагуаро и вятърът си играе с изтръгнатите от земята пустинни храсти.

Финикс от въздуха прилича на огромно колело от каруца, където спиците са канали, задоволяващи с вода този милионен град. Температурите в града достигат през лятото до 110 градуса по Фаренхайт, но сухият пустинен въздух позволява жегата да се понася много по-леко, отколкото 90 градуса във вечно влажната Флорида. Градът е мегаполис. Безброй магазини, театри, заведения, богат културен живот и солидна икономика.

Но не заради Финикс бяхме долетяли до Аризона. Бяхме решили да видим Големия каньон. От седемте чудеса на света, това щеше да е второто, което посещаваме. Правичката да си кажа, първото чудо – Ниагарският водопад, което посетихме, малко ме разочарова. Сигурно защото очаквах прекалено много от него. Очаквах да видя Господ в неговото творение, а видях природата, подчинена на човека, както обикновенно. Мостчета над водопада, пещера под водопада, филм за водопада, корабче до водопада и още електроцентрала на водопада. ВЕЦ „Ниагара“. Как ви харесва, а? Толкова е мощна тази ВЕЦ, че през нощта, когато пускат турбините, водопадът наполовина пресъхва. Отчайващо.

Сега в Аризона не очаквах много от Големия каньон. По-скоро ми беше интересно как ще мине полетът ни до каньона. Бяхме наели малка „Чесна“, която да ни откара до каньона и да направи обиколка над него. Тъй като желаещите за този вид атракция винаги са били много, в миналото е имало множество частни компании, които са я предлагали. Това е довеждало до чести самолетни катастрофи, поради натоварения трафик. Тогава Федералната авиационна асоциация приема закон, според който се изисква специален лиценз за правото да се лети над каньона на надморска височина, по-ниска от 4000 метра. Самият каньон е с надморска височина 2500 метра, така че, ако искате да се насладите на красотите му от по-ниско от 1800 метра, трябва да наемете самолет с една от трите компании, получили лиценз. Ние летяхме с Westwind Air Service – компания, предлагаща полети от Финикс до и над Големия каньон и курсове за любители-пилоти. Пилотът ни се представи като Ренди. По-късно разбрах, че той е син на собственика на компанията.

Ренди бързо направи предполетната подготовка, раздаде ни самолетните слушалки с микрофони и изтегли самолета в началото на пистата. Докато се усетим, вече набирахме височина над летището. Полетът до Големия каньон е едно постоянно издигане все по-нагоре. Финикс се намира на около 400 метра надморска височина, а каньонът е на 2500 метра. Самолетчето ни следваше дефилето на Зелената река. Живописно място, оградено отвсякъде със скали, с различна форма, цвят и големина. Зелената река, която наистина има зеленикав цвят, лъкатушеше по дъното на дефилето. Ренди ни показа стария каруцарски път от Сент Луис за Калифорния, по който фургоните със заселници са се предвижвали на запад, докато индианците са ги дебнели, прикрити зад скалите. Безкрайното разнообразие на Скалистите планини никога не свършва. Ранди ни каза, че пилотите, които летят по този маршрут, са кръстили всяка скала по пътя си, за да им помага при ориентирането. Имената на скалите най-често отговарят на формата или цвета им. Например „Bellrock” или “Каменната камбана”, има форма на камбана.

Самолетът вече беше на 4000 метра височина. Заобикалихме планина с размерите на Витоша, известна с пистите и зимния си курорт, и неочаквано пред нас се ширна огромно плато. В най-северната част на платото забелязах лека мараня във въздуха. “Там отиваме” – каза Ренди. Маранята, която забелязах, беше причинена от въздушните течения над Големия каньон. В хладния утринен въздух той лежеше на север от нас. Неговото дихание се издигаше над платото и се виждаше от десетки километри разстояние. През следващите двадесет минути просто летяхме към каньона. Не можеш да видиш отстрани нещо, което е под нивото на земната повърхност. Трябва да си над него или на самия ръб. Много наподобява на кит в океана. Отдалече виждаш само фонтан, издигащ се от диханието на кита. Приближавайки се, може да съзреш част от гърба или опашния плавник, в момента, в който китът си поема въздух, но за да огледаш целия кит, трябва да си под водата с него.

Панорамата на Големия каньон те удря внезапно като взрив. В момента, когато прелиташ над ръба, изведнъж светът избухва във всички посоки. Надолу, настрани, навсякъде. Плоската, сивопепелява скука на платото изведнъж се превръща в палитра от цветове, форми и разстояния.

В малката „Чесна“ се чувствах като муха, влетяла в прозореца на къща на великани. Скали в чудновати разцветки, наподобяващи какво ли не. Ето средновековен замък, а по-надолу мечка, изправила се на задните лапи, заспал лъв, профил на индианец и какво ли още не. Нещо странно ставаше със самолета. Относително спокойният полет над платото се смени с неочаквани, различни по посока и интензивност, турбуленции. Като любител-пилот и чест пътник в самолет, имам опит с най-различни условия и режими на летене. Въздухът на Големия каньон е уникален само за това място. На път за каньона Ренди ми разказа, че според една от теориите каньонът е възникнал, когато преди милиони години сладководно море се е изляло в океана, поради промяна в земната повърхност, предизвикана от невъобразими по сила тектонични сили. Не малката планинска рекичка Колорадо, а мощен воден поток, създаден от катаклизъм, подобен на вселенския потоп, е причина за възникването на Големия каньон, според тази теория. Стотици години водата е минавала през тези места. Стотици години морето се е преливало в океана, а каньонът е бил дъното на този невъобразим канал. А, когата голямата вода е пресъхнала, е останала сянката й. Всичките подводни течения и водовъртежи са обезсмъртени завинаги във въздушните течения. Въздухът в тези места следва течението на отдавна пресъхналата вода. Каньонът диша с огромни каменни гърди. И аз за малко бях част от това дихание, понесен от него в мъничката „Чесна“. За малко се слях с миналото, настоящето и бъдещето на този Гигант. Какво ли става с душите на умрелите хора и животни? Дали сянката им не се носи вечно във всемира, понесена от някакъв невъобразим духовен поток? Само Гигантите ли имат право на безсмъртие?

Тук се случи това, на което се надявах на Ниагара. Почти се докоснах до божественото начало. Почти. Но не съвсем. По-късно, когато кацнахме на летището на каньона и отидохме до ръба му, за да го разгледаме оттам, опитах отново да се доближа до него. Каньонът на това място е обезопасен с каменна ограда. Но има места, където все още може да се излезе на някоя необезопасена скална площадка. И на едно от тези места, оставайки сам, аз излязох напред и се предвижих плахо към бездната, оглеждайки се за клоните на близкото дърво, за които да се хвана. И тогава Каньонът ме повика. Аз се изправих и погледнах право напред. Опитах се да обхвана неговата необятност. И не успях. Попречи ми страхът. И отново се накарах да огледам спокойно наоколо. Този път се усетих на ръба на полета. Усетих се като птица, която е готова за полет и няма търпение да разтвори крила. За момент. После страхът отново ме обхвана и инстинктът ме накара да се дръпна назад. Иззад безопасността на каменната ограда се простих с Гиганта и му благодарих за тези секунди, които ми отдели от вечността на своето съществуване.

Но той не ме чу. Не го интересувах. Нито аз, нито тълпите туристи, нито смешните ни каменни огради, нито самолетите и колите ни. Цялата ни цивилизация е само миг от неговия живот. Той е бил тук, когато са се раждали първите млекопитаещи. Цялата човешка история е само страница от книгата на неговото присъствие. Всичките ни тревоги и вълнения, финансови и енергийни кризи, партийни и религиозни дразги, етнически междуособици и семейни раздори, болести, раждания, страдания и смърт го интересуват не повече, отколкото нас ни интересува какво става в мравуняка в задния ни двор. Той просто е там. Пазител на паметта на вятъра.

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Разказът е написан преди 11 години, през септември 2012 г.

.