Островът

.

Тия дни гледах един филм, казва се „Островът“ – научнофантастичен. Някакви хора, облечени в едни и същи дрехи, движещи се и живеещи по един и същи начин в някаква лаборатория, очакват всеки ден печалба от лотарията. А печалбата от лотарията е да се махнат от тази стерилна лаборатория и да заживеят на остров, който е единственото оцеляло място на Земята и не е замърсено до смърт.

В лабораторията всичко се следи – има камери навсякъде, под контрол са контактите на живеещите вътре, чувствата им, сънищата им. Нищо не бива да бъде оставено на случайността и на емоцията.

Накрая се оказва, че хората, живеещи в лабораторията, са просто клонинги на други, живеещи си преспокойно на Земята. Оказа се, че няма никакъв остров, а има само операционни, в които се отнемат органи на тези хора – опитни мишки, за да живеят богатите дълго и охолно.

Островът се оказва капан за мишки.

Има и такава пиеса от Агата Кристи – „Капан за мишки“. Дори мисля, че е най-дълго играната пиеса на Лондонска сцена.

Животът наистина се превърна в капан за мишки. Живеем от ковид до ковид, от криза до криза, от война до война. И от малко ваканция, в която да си мислим, че Островът съществува.

Някога чакахме комунизма, а той не идваше, защото му давахме различни имена – победил социализъм, реален социализъм, развито социалистическо общество. Временни островчета около големия несъществуващ Остров.

Сега чакаме Еврозона, Шенген, чакаме нови избори и още по-нови избори, чакаме да ни приемат в Университета, да се освободи място в някой хостел, където да сменяме чаршафи и да чистим тоалетни, чакаме да видим физиономиите на децата и внуците си на мониторите на компютрите, да ни докарат дърва, да ни откраднат дървата, чакаме да ни пуснат парното, да ни спрат парното…

Чакаме непобедимата редукция в говора на вечния Иван Николаев Иванов, който регулира цените на нашите сметки. Тоя същият вечен Иван Николаев Иванов, председателят на КЕВР, чиято редукция превръща българския говор в мяучене на коте, не спира да ни вика и вика от Острова, на който цените няма да ни залеят, а най-много в следващите месеци и години да ни стигнат до ръба на устните.

Не трябваше да го гледам този филм – нищо и половина е. Боза е и сапунена опера – особено финалът, когато победили по незнаен начин, клонингите разбиха лабораторията и всички, пак облечени еднакво, тръгнаха по зелените поляни и хълмове на земята.

Е на това му казвам финал. Финал, който не съществува и който е път към следващ Остров.

Николай Милчев

.