Мадагаскар

.

Разказ от Хасан Ефраимов

Навремето имах съученик. Беше царят на тениса на маса. По цял ден играеше тенис, без да прави нищо друго. Стоеше непрекъснато до масата и само повтаряше:

– Следващият цървул.

Така наричаше всички, които биеше на тенис. А, понеже биеше всички, затова за него всички бяха цървули.

Заставаше поредният цървул срещу него силен-вилен и не след дълго играта приключваше без да е взел и точка.

– Хилката нещо не е хубава – оправдаваше се обикновено победеният.

– Ей, цървул, ще те бия с чепика – изричаше моят съученик с ехидна усмивка на лице и наистина си събуваше чепика. Подхващаха нова игра, а вместо хилка, държеше вече в ръка чепика си и играеше с него. Естествено, побеждаваше отново.

– За да ти докажа, че си цървул, сега ще те бия и с левия чепик – хилеше се дълго след играта и събуваше и другия си чепик.

Третия път поредния цървул винаги го биеше с едно око. Нахлузваше си шапката над едното око и с чепика в ръка нанасяше незабравим бой на осмелилия се да играе с него.

Не мина много време и из града всички започнаха да го наричат Чепика, заради коронния му номер да играе тенис на маса с чепик.

Всъщност, Чепика можеше да бие на тенис на маса с всичко. Ако го ядосаше някой много, понякога играеше и с лопатата за смет. Вземаше я в ръка и така си дрънчеше с нея. Не бяха редки случаите, когато изкарваше една обувалка от джоба си и с нея дънеше цървулите. Наистина нямаше нещо, с което той да не може да играе, и най-важното – да победи. Но най-обичаше да играе с учебника по литература, за ужас на учителката. Тогава винаги даваше и десет точки преднина на опонента си.

Учителката не го обичаше изобщо, а и нямаше как да го обича, защото Чепика, освен от тенис на маса, не чаткаше от нищо друго.

– К’ъв беше оня конник, ве брато? – ме подбутваше много често в час.

– Мадарският конник – изричах тихомълком, сложил ръка пред устата си.

– Мадагаскарският конник – изричаше вместо това на учителката.

Тя, горката, отначало се зачервяваше цялата. После позеленяваше, поморавяваше, нюансите й се сменяха поред, докато не изредеше всички цветове на дъгата. След това започваше да диша дълбоко и накрая завърташе някоя мазна двойка на Чепика.

– Ама, моля ви се, не ми пишете двойка, ще ставам президент – възмущаваше се винаги Чепика.

– Ти, ако станеш президент, аз ще емигрирам в Мадагаскар – не му оставаше длъжна и даскалицата ми.

– Ще ви се обадя лично, за да си стегнете куфарите – хилеше се отново Чепика.

Свършваше часът и нашият, забравил за двойката, се изтипосаше отново пред масата за тенис в очакване на поредния цървул, който обикновено не закъсняваше. Сядах и аз отстрани и дълго го гледах и му се възхищавах. Да, доставяше ми истинско удоволствие да го съзерцавам как блъска с чепика топчето за тенис. Беше като един виртуоз. Наистина талантът му беше безграничен. Бях абсолютно сигурен, че го очаква световна слава. Много пъти даже си го представях, как на финала на някоя Олимпиада побеждава противника си с чепик в ръка. Иначе не можеше и да бъде. Едва ли щеше да го прави с хилка.

Световна слава – да, ама ако беше поне малко трудолюбив. Чепика не си даваше зор за нищо и като че ли, освен да мачка самочувствието на останалите с чепик в ръка, не искаше друго от света. Една по една изреди всички хубавици от училището. Излизаше седмица-две с някоя, а веднага след това я захвърляше и заменяше с някоя друга. Покрай хубавиците забрави за тениса и талантът му така си и залиня и накрая изчезна безславно. Чепика не направи проблем от това, а наблегна на хубавиците. Пък и нямаше за какво да се мъчи – баща му беше най-големият човек на града и всички лазеха в краката му. Освен учителката по български език и литература. Цяла година препускаше Чепика – като оня конник от Мадагаскар, но така и оценка, по-различна от двойка, не виждаше. В края на срока тя винаги се смиляваше и накрая му врътваше някоя келява тройка, колкото да не остане на поправителен. Явно не искаше да се мъчи с него и на поправка. Безплодни останаха усилията на директора да накара учителката да напише някоя шестица на Чепика. Не помогнаха молбите и на инспекторите, които през ден, през два идваха да я натискат. Безславно дойде и си замина дори бащата на Чепика.

– Да седне и да чете… Ако заслужи, дори седмица ще му напиша – отговаряше винаги дребната ми учителка, невъзприемчива и на увещания, и на обещания, че и на заплахи даже.

Накрая един ден просто я уволниха и пратиха да работи в някакво село.

Дойде нова даскалица и изведнъж Чепика заглади косъма. Неусетно как се превърна в отличник, а аз вече се радвах, ако успеех да изкарам някоя четворка.

– Посочи ми наследство, останало от прабългарите? – питаше новата даскалица Чепика.

– Конникът от Мадагаскара – отвръщаше, без да се замисли той.

– Браво… браво… Браво, моето момче. Отлично – възхищаваше му се новата учителка и после продължаваше: – Ето, това са малко известни факти, които много малко хора ги знаят. Нашите деди са били толкова велики, че са стигнали чак до Мадагаскар.

Отваряхме атласите по някое време, измервахме колко е разстоянието до Мадагаскар и после пресмятахме времето, необходимо на прабългарите да стигнат до там. Търсехме им различни маршрути, по които да ги прекараме до острова, но до някакъв отговор не успявахме да стигнем. Мълчеше и учителката по история.

Към края на гимназията ученолюбието на Чепика стигна до такава степен, че той се яви на изпити, за да повиши оценките си по литература от предните две години. Естествено се справи чудесно – и директорът, и някакъв плешив и мазен инспектор, които също присъстваха на изпитите, удостовериха това.

Мина абитурентският бал и повече нито видях, нито срещнах Чепика, докато онази вечер не останах с отворена уста пред телевизора. Чепика беше там. Участваше в предизборен дебат. За президент. Дълго време нищо не можах да изрека. Поотърках си очите, но оня продължаваше да виси на екрана и накрая успях само да промълвя:

– А стига, ве…!

Чепика се усмихваше. Познавах добре тази усмивка. „С чепика ще ви бия, цървули такива“ – сякаш казваше и аз бях абсолютно сигурен, че ще го изрече, но не познах.

По време на дебата, който слушах с огромен интерес, Чепика поразмени местата на няколко столици, преначерта отново геополитическата карта на света, обърквайки няколко държави, намеси се дори в геологическата карта, преобръщайки наопаки местата на континентите, но до Мадагаскар така и не стигна. Бях сигурен, че ще обърка дори планетите, но за щастие такъв въпрос не му зададоха. Все пак поста, който щеше да заема, разпростираше влиянието си само върху нашия свят.

Момент… Звъни телефонът.

Беше госпожата ми по литература. Праз цялото време плачеше, та едва я разбирах какво говори. Обадил й се някакъв по телефона и й казал да си стяга куфарите за Мадагаскар. Гласът й звучал страшно познат.

– Не се притеснявайте, госпожо, и мен постоянно всякакви ме пращат в Анадола – опитах се да я успокоя, но не успях.

– Дали ще ми спрат и пенсията? Та 230 лева са това! Какво ще правя без тях? – проплака отново учителката ми.

– Тях държавата ви ги дава. Не Чепика…! – опитах се отново да я успокоя.

– Не… Не ги дава държавата! Ако ги даваше тя, щяха да са повече… Та аз работих толкова много за тази държава! Възпитах хиляди деца за тази страна! Само един Чепик не успях! И сега този Чепик става президент. Чепика ми дава пенсията…

– Е, още не е станал… Може да не успее пък.

– Повярвай ми, ще успее. Такива като него винаги успяват. Зад тях винаги стоят други. За това са го и изтипосали там. „Вижте… даже с един чепик може да ви бием, цървули такива“ – ни казват. Толкова са сигурни в себе си.

Да, май е така. Учителката, от която научих толкова много, отново е права. Колко ли още неща мога да науча от нея?

Чепиците са там и ни управляват даже. До тях гордо се нареждат нацапаните с мръсна и лепкава кал галоши, ботуши, гамаши и партенки. Не остават назад и им пригласят прокъсани от многократната употреба, от миризливи крака, ботини, ботинки, токове, джапанки и сандалки. Естествено има и разчекнати, и килнати на една страна калцуни, терлици и пантофи. Тук-таме се забелязват и платненки, кецове, мокасини и маратонки дори.

Че как иначе! Кой мислите, че трябва да управлява такива цървули като нас?

– Дали в Мадагаскар ще мога да работя отново? Та аз се чувствам толкова жизнена още – чувам като в просъница гласа на старата си учителка.

– Естествено. Че кой иначе ще учи децата и внуците ни там, в Мадагаскар – изричам, без да се замисля.

– Моля…?

– Идваме с вас, госпожо… Омръзна ми да съм цървул и да ме управляват чепици. Нека да пробваме и в Мадагаскар. Там навярно е топло и едва ли има чепици…

.