С ледена душа

.

Разказ от Красимир Бачков

Априлският ден бе ветровит, макар и слънчев. На открития кей, където Алекс ловеше попчета, си бе направо студено. Той вдигна яката на якето и се сгуши. Рибата не кълвеше. От сутринта до обяд бе хванал само две попчета. Няколко крачки встрани от него, около петдесетгодишен мъж непрекъснато вадеше риба. Изглежда им бе намерил дупката, защото кофата му бе наполовина пълна с попчета.

– Колега! – обърна се мъжът към Алекс. – Ако искате, елате да ловите до мен! Тук каята кълве постоянно.

– Добре! Сега ще се преместя. – Алекс събра такъмите, раницата и застана до рибаря. Още докато спусна стръвта, влакното се опъна рязко и той извади едро попче.

– Нали ви казах! Тук им е църквата на попчетата!

– Да, добро е мястото! И не всеки би поканил друг рибар до себе си, за което ви благодаря!

– Че да не е мое морето! – отвърна мъжът, извади машинка и сръчно си сви цигара. Запали я, дръпна и въздъхна:

– Човешкото око е ненаситно! Това ще ни изяде главата накрая!

Двамата мълчаливо продължиха риболова. Едно след друго, попчетата пълнеха живарника на Алекс и по някое време той предложи бира на другия рибар:

– Вярно, евтина е, но за по-хубава няма пари!

– Защо не? – засмя се мъжът. – И без това вятърът ми пресуши гърлото! А евтината бира също е бира!

Алекс извади двете бутилки, които носеше в раницата, и двамата отпиха. Мъжът си сви нова цигара и посочи към пълната си с улов кофа:

– Ние се радваме на тия рибета, а по света какви риби има…! Преди да се пенсионирам, бях главен механик на кораб. Случвало се е да ходя по най-красивите острови в Тихия океан. Стъпваш на брега, а то все едно влизаш в рая! Широка, тиха лагуна, кристално бистра вода, в която се вижда всичко по дъното! Чист пясък и най-важното, почти няма хора наоколо! Абе, все едно сънуваш, ти казвам! И на едно такова място реших да ловя риба! Други рибари, освен мен, нямаше, рибите се виждаха ясно, при това бяха доста големи. Само няколко младежи се къпеха наблизо. Заметнах спининга и още с хвърлянето улових едра, пъстроцветна риба. Понеже не знаех става ли за ядене, попитах едно от момчетата, дето плуваха. То вдигна ръце, защото също не знаеше. Били туристи от Швейцария. Прибрах рибата и продължих да ловя. За кратко време хванах двайсетина килограма от същия вид риба. И вече бях решил да си тръгвам, когато изведнъж влакното се опъна рязко и после отпусна. Реших да видя останала ли е стръв, навивам макарата и какво да видя…! На куката ми закачен чисто нов мъжки „Ролекс”! Откачих го, гледам, работи си часовникът и правилно показва часа и датата. Почесах се по главата в пълно недоумение, щото такова нещо не ми се бе случвало, и гледам как на няколко метра встрани, зад една дъска за сърф, едно от момчетата, дето плуваха, ме снима с камера. Разбрах аз, че нещо не е наред, а той започна да се смее. Събраха се и останалите, и всички дойдоха при мен. Поздравиха ме за оригиналния улов и ми показаха запис от камерата. Тя бе от тия, скъпите, и можеше да снима под вода. Видях как един от тия хаймани закача на куката ми „Ролекса”, дърпа влакното и се оттегля. После видът ми бе ужасно смешен, особено когато виждам часовника. Абе… просто си бяха направили майтап момчетата! Подадох им часовника, а те отвръщат, че си е мой. Да съм го пазел за спомен. Аз обяснявам, че не мога да приема такава скъпа вещ, а те се смеят, че струвал по-малко от сто долара. За тях сто долара просто не бяха пари! Представи си как живеят хората по света, какви са им шегите и каква мизерия теглим ние!

– Да, интересна случка! – въздъхна Алекс. – А какво направихте после с часовника?

– Нищо! Дадох го на сина си. И до днес го носи и върви много точно. Абе, един „Ролекс” дори да е менте, си струва! На нас целият ни живот е менте и пет пари не струва! Какво да се прави, такава ни е орисията!

– Не орисията е виновна! Акълът ни е малко, куражът също! Това е! Трябва да се срамуваме, че се наричаме българи! Дедите ни някога са владели половината свят! А сега… – не довърши Алекс, събра си нещата и се сбогува с мъжа. Вече не му се ловеше риба. Беше сърдит на себе си, на света и ня лошия си късмет, да се роди в тази дива, все по-изоставаща държавица. Искаше да се прибере у дома, да си налее голяма чаша ракия и като казак да я изпие наведнъж. От години вече безработен, без пари, рискуваше иначе да полудее. И все пак добре, че успя да налови малко риба! За ден – два щеше да има с какво да се храни. Докато вървеше, иронично се усмихна на жалката си утеха: „Щом само за оцеляване мисля, значи съм роб!” – прошепна. Но от направения извод не му стана по-леко. Вятърът се усили още и пръстите на ръцете му започнаха да замръзват. Още малко и щяха да се вледенят като душата му.

.