.
Разказ от Калина Томова
.
Заваля. Като тъжна поличба от небесата.
Сълзите на Бога. Попили плача на душите…
* * *
Небето днес беше толкова красиво! Отдавна забравени естествени облаци рисуваха в захлас причудливи картини. Слънцето, заредено с нови вибрации, надничаше срамежливо зад контурите на поредната облачна мечта. Да й вдъхне живот. Да й влее енергия, да засвети. Така че да може да я види всеки. Който има очи.
* * *
Огънят пращеше и езиците му се изтегляха все по-високо. В опит да достигнат небето. Мечтата на огъня. Да се превърне в светкавица, пътуваща из небесата. Да стане господар на стихиите. И чрез тях да владее света.
* * *
Гърлото й пареше. Нещо я душеше. Едва си поемаше дъх. Беше горещо. Много горещо. Стигаше дълбоко в същността й. До изпепеляване. И тогава… разбра. Беше завързана с дебело въже. Косата, полепнала по лицето, й пречеше да вижда. Но светлината на огъня се промъкваше през нея. Огънят, издигащ се под краката й.
– Отричаш ли се? – ехтеше в ушите й дрезгав глас.
Спомни си. Коя е и какво се случваше. Беше една от тях. Охулените. Преследваните. Опасните. Очерняните. Белязаните. Докоснатите от Светлината. Огънят пълзеше към нея, опиянен от властта си. Опипваше с горещия си дъх тялото й. Стремежът му беше душата. И той по свой начин усещаше, че там е същността. На всичкото. Гласът й се беше скрил. Искаше да отговори, ала от устата й излизаше само прегорял дъх. Но мисълта все още работеше.
„Да се отрека? От себе си… След като се намерих. След като познах истината. След като открих същинското лице на Всевишния. След прегръдката Христова. Защо? Как бих могла да се отрека от същността си?“
Мислите й се обърнаха в сила. Сила, чиято енергия извади гласа. До вик, който разтърси небето. Но и душата на тълпата, която съзерцаваше с мъртви очи безумието на огъня. И на хората, обърнали го срещу себеподобни. Всъщност, подобие нямаше. Защото… те не бяха хора. Отдавна. Гласът, събуден от своя кошмар, намери оръжие. И го извади. Чрез песен. Тя пееше. В песента й беше отговорът. На всички въпроси. Песента й беше живот. Във вечността. Там я чакаше спасението.
Огънят пълзеше по краката й. Обгръщаше тялото й, радвайки се на мощта си. Да изгаря до пепел. Но дори тогава, когато всичко от нея стана на огън, звучеше песента. И думите…
„Какво е животът, ако не познаваш душата си?
Ако не знаеш защо си дошъл?
Ако си само един незадоволен консуматор,
безсърдечен, загубен в плътта?
Разпознал Светлината, откриваш вселените,
сътворени от мъдър Творец
Преоткриваш в душата си частица от Него
и Спасителя слива се с теб…“
* * *
Болеше я всичко. Въртеше се безпомощна. Нещо натискаше гърдите й. Въздухът се бореше за пространство. А очите й виждаха страшни картини…
Църква, пълна с народ. Но вместо със запалени свещи, с вдигнати юмруци. Срещу кого? Пред олтара смутени свещеници. В опит да внесат успокоение. Иконите гледаха в уморено безмълвие. Очите им блестяха от сълзи. Икони, зографисани също от хора. С огромни сърца. Не като крещящите в Божия храм, незнайно от кого променени. Избутващи грубо навън Божиите служители. С почернели от омраза лица. Но защо?
Тя стенеше и гърчеше тяло. Чувстваше се притисната. Една от прокудените. Обвинените. Отхвърлените. Болката в гърдите стана непоносима. Това ли са днешните хора? Това ли е нейният народ? Защо изгоряха на кладите толкова невинни души? Защо все още тлееха въглените на онова Свещено учение, разляло се като лава по целия свят? Умираше ли Светлината? Опитваха да убият безсмъртието ли? Какво се случваше, какво? От устните й се късаха, като откъртени камъни, тежки вопли. Задушаваше се… Изгаряше… Тогава видя пламъците. Огънят, който поглъщаше тялото й. И си спомни… Онова, което се беше случило. Някога… А сега? Отново ли трябваше да го преживее? Плачеше. Виеше. От безсилие да спре задаващото се…
* * *
Някой разтърсваше тялото й. До съзнанието се промъкнаха думи. Тъмнината леко повдигна воала си.
– Майко! Майко! – видя ужасено мъжко лице. – Какво става? Добре ли си?
Гледа го дълго. Като непознат, напомнящ й за някого. Сърцето й прескачаше бясно. От провидяното ли? Или от опита да разпознае лицето му?
– Майко, моля те, кажи нещо.
“Майко… Майко…“ – тази дума я отключи от видението. Съзнанието й се върна в реалността. Позна сина си. Хвана ръката му.
– Успокой се, момчето ми – погали го с поглед. Очите й гледаха с непозната светлина.
– Но какво ти е? Изглеждаш различно. Измъчена, немощна, изтощена. Зле ли ти е? Или нещо сънува? Да извикаме лекар?
– Не, не, няма нужда. Имах… видение.
– Видение? Или някакъв кошмар? Ти стенеше. Викаше. Никога не се е случвало да те видя така.
Замълча. Пред очите й се изредиха всички видяни картини. Всяко усещане. Всяко чувство, попило в сърцето. Долови смисъла. На преживяното. Нещо се случваше. Днес. Точно сега. Нещо много важно, което трябваше да предаде. На хората. Докато все още имаше надежда.
* * *
– Имах видение. Не беше сън. Всичко се случи като реално. Видях се… през времето.
– Но, майко, какви ги говориш? – недоумяващо я гледаше синът й.
– Замълчи… И слушай. Запомняй. Нужно е. Щом ми беше показано.
Заговори. Равно и бавно. Като наизустен урок. Знаеше, че това е задача – да предаде, което й беше възложено. Като мисия на живота й. Настоящия.
– Случило се е отдавна. Много отдавна. По времето на големите вселенски войни. Когато земята и много други планети били завладени. Оттогава хората са като пленници на злонамерени същности. Много различни от нас. Липсва им божествеността, която притежаваме. И душата. Целта им е тя, душата. Но все още не са я разгадали. И от ревност, злоба, безсилие се разпореждат с живота ни. С телата ни. С енергията, която притежаваме. Ползват ни като зарядни устройства. Заради липсата на душа, няма как да се зареждат от енергиите на космоса. Трябват им донори. И ги намират. Технологично са много, много напред. Там им е силата. Да манипулират хората, без те да разберат. Да ги противопоставят едни на други и да се възползват от битките помежду им. Битки за чужда кауза. Можеш ли да си представиш какво количество негативна енергия им е нужна, за да живеят? Трудно е. Да го провиди човек. Оттам и безконечните войни на Земята. Откакто се помним. Но най-главното за тях си остава битката за душите ни. Тя е толкова стара, колкото е времето от завладяването на Земята. И да не вярваш, те са господарите тук. Достатъчно дълго, за да владеят и ползват ресурсите й, понякога до изчерпване. Но Земята също е жива и има своите начини на защита. Дори да се крият в недрата й, не са пощадени. И понякога плащат достатъчно скъпо. Но, за съжаление, най-големите данъкоплатци си остават хората. Така минават години, столетия, хилядолетия… Постигнали са много. Отнели са ни и друго – единството. Разделили са ни достатъчно. За да се унищожаваме помежду си. Без през ум да ни мине коя е причината. За всички тези войни. Но най-вече за битката за душите ни. Това не беше сън… Видях се в различни животи. Тук, на тази земя. Измислили са и как да ни връщат чрез прераждането обратно – пак и пак. Не толкова заради еволюцията на душите ни, колкото да продължим да ги зареждаме енергийно. И да унищожават, доколкото успеят, човешки души.
– Но нали не могат да разчетат кода на душите ни… Защо тогава искат да ги унищожат? Не разбирам…
– Защото само така ще имат гарантирано оръжие срещу нас. Като малко по малко заличават божествената искра у повече хора. А изчезне ли тя, изчезва човекът. Превръща се в биоробот. Не от изкуствените. Естествен. Но също като тях става смъртен.
– А нима сега не сме смъртни? Нали всеки един ден умира?
– Физически да, но душата остава. Точно заради това е битката. За душите. Тя продължава да живее из други измерения, в други светове. Да се развива, да еволюира. Чрез опита, който събира в различните си проявления.
– Но ние не помним това… Не знаем нищо за предишните си опитности. Това не пречи ли да надграждаме себе си? Като не помним нищо, не трупаме ли нови грешки?
– Всичко си има причина. Било е време, когато душите са можели да прочетат другите си проявления. Всяка душа има запис на живота си, на всеки един, където е бил проявен. Точно поради недобронамерени въздействия сме загубили много от способностите си. Това ни прави по-лесни за манипулиране. Дълго е за обяснение. Една отворена врата води към друга. Затова човек трябва да търси. Да чете. И да мисли, много да мисли. По най-нетипичния начин. За да вникне поне малко в генезиса на нещата. В случващото се. Защото то произлиза от намеренията на нечовеци. Всичко в историята се повтаря. Циклично или не, като се стигне до една определена точка и се започва отново.
– А коя е тази точка?
– Пробуждането… на хората. Идва момент, когато прозрението им подсказва. Започват да сглобяват парчета от пъзела. И да стигат до истини, които стават опасни. За тези, които ги крият отдавна и така дълбоко, че отнема време да се стигне до тях.
– Искаш да кажеш…
– Че за пореден път идва такова време. Вече сме в него. Видях го. Безумието на всичко, което се случва. И границата, която е почти премината. Към мястото, откъдето е трудно връщането. Много трудно и с цената на много жертви. И погубени души. Които повече не могат да се съберат… със себе си.
– А къде е Бог? Защо не се намесва?
– Бог е началото на всичко. Проявен в творенията си. По частица във всяка душа. Дал е на всеки свободния избор, как да прояви същността си. Да опита от всичко. От нас зависи да съберем Божествените си искри, да ги обединим в едно цяло. И решенията ни ще бъдат единни. Бог чака… да се събудим. И да проявим същността си. По своя воля. Да се обединим с Него. Както е било изначално.
Моля те, сине, не отхвърляй думите ми. Помисли върху тях. Нахвърли ги като карти пред себе си и чети. Знаците. Всичко в този свят е показано чрез знаци. Научи се да ги откриваш, да ги тълкуваш. И споделяй с други прозренията си. Хората трябва да знаят. Особено днес.
* * *
Пожела да остане сама. Чувстваше се много уморена. Трябваше й време да се побере в себе си. Да подреди мислите и усещанията си. Дълъг път извървя, през различни животи. Отпусна се и постепенно тялото й намери покой. Почувства се лека като перце. Перце, понесено от вятъра над тази прекрасна Земя. Приказна гледка! Как може да не забелязва човек тази красота? Да се увлича в толкова дребнави безсмислени неща, а да не вижда видимото край себе си? Летеше, летеше… И усещаше само едно – любов, която се разлива от нея. Онази същинска любов, която притежаваме, а не умеем да изразим докрай. Равна на Светлината…
* * *
Така я намери синът й – усмихната, спокойна и някак прозрачна, като осветена отвътре. Беше тежко, много тежко. За него. Останаха думите. Като спомен, запечатан в душата му. Душата… За която всъщност беше целият разговор. Врече се. Да търси отговори. Знаеше, че ще успее. Усещаше го. И ще сподели с другите. Отговорите.
* * *
Четеше и не вярваше на очите си. На това, което виждаше. Макар да изглеждаше невъзможно в абсурда си, предреченото се случваше. Думите на майка му наистина звучаха пророчески. И видението й се оказа реално. Дали хората този път ще успеят да проумеят истината? Погледна небето. Беше натежало от облаци.
* * *
Заваля. Ангелите плачеха. За душите човешки…
Бог гледаше. И чакаше. Пробуждането…
22 септември 2023 г.
–––––-
Случи се в един слънчев есенен Чикагски ден. Когато небето беше истинско. Чисто, прозрачно и синьо. Дотолкова, че долових посланията… На ангелите. Попивах в себе си думи. Чрез мисли. Думи, които се редяха сами. На болка и тежки прозрения. Но и на надежда. Че въпреки всичко, има пробудени хора. И ще стават повече. Още и още. Независимо от нечии пъклени планове.
Денят беше особен. Празничен. За България. Нищо не идва случайно в този свят. Почти месец не посмях да публикувам разказа. Заради усещането, че е особен. Не знаех как ще бъде приет.
Но ето, на прага на месеца, след като е написан, се случиха толкова невъзможни неща. И усетих, че не трябва да премълча видението. Че съм длъжна да го споделя. Който е готов, ще разбере. Който се отегчи, да прощава. Всеки е на точното място от Пътя си. И никой на никого не трябва да се сърди. По-добре да се научим да се приемаме. И най-вече да се обичаме. По човешки. И истински. Тогава ще имаме силата да променим този свят. Прегръщам ви. Ще се радвам на коментари.
20 октомври 2023 г., Чикаго
.
