Андрешковците

.

Разказ от Хасан Ефраимов

.

Никога не сте се запитвали, какво се е случило със съдията, след като Андрешко го изоставя в блатото, нали?

Но аз ще ви кажа, за да се замислите за някои неща в живота.

Андрешко пришпори коня, докато виковете на съдията не увиснаха далеч във вече падналия мрак. Скоро настигна и Дорчо, който, скрит в мъглата и видимо успокоен, беше почнал да пасе върховете на тревата, пожълтяла от зимния студ.

Такава беше тази година зимата. Да речеш, да падне сняг, а то, като начена една киша. Преди това, в късна есен удариха няколко слани, а след това като се прокъса това небе, не спря да вали дъжд и суграшица.

Газеха и селяните в калта и скоро тя се настани и в самите им души. Не, че беше ги напускала някога, но тази година плуваха в кал, дишаха кал, докато не прогизнаха целите и замязаха на кални и парцаливи дрипльовци, каквито всъщност си бяха.

Както си беше на коня, Андрешко се наведе и подхвана дизгините на Дорчо, а той послушно и покорно тръгна след тях. Скоро ускориха ход и не след дълго навлязоха в първите светлини на селото.

В далечината отново изграчи гарванът, кацнал на онзи сух клон. Гласът му се разнесе в тишината и сякаш с нож разкъса падналия вече мрак.

– Уж разправяха, че гарваните били умни птици – изрече Андрешко като че ли на себе си. – А този баш у кишата.

Не след дълго се озова пред кръчмата. Ръждивите й светлини се разпръскваха на снопове в околната мъгла.

– Тюх, подгизнах целия – изпсува, изсекна си носа с два пръста и влезе през вратата.

Веднага го удари познатият аромат на тютюн, мръсна селска пот, лук и чесън, а също и на сланина, поставена в хартийки над печката, и отново, както хиляди пъти досега, му залютя на очите. Не обръщайки внимание на подвикванията на съселяните си, Андрешко се отправи към масата на Станойчо. Проклетникът сякаш беше закован за стола. Когато и да влезеше, все си клечеше на същото място. Случваше се сутрин да мине за цигари, по обяд, късно вечер, а нашият, прихванал здраво чашата с една ръка, с другата блъскаше по масата и крещеше:

– Мамито му и живот. Мамито му и мизерия.

– Станойчо… – изтърси на пресекулки Андрешко, след като си придърпа стол и седна близо до него. – Съдията… Идва да ти измете хамбара.

– Че к’во ще го мете? Той е празен – обади се някой от съседната маса и скоро цялата кръчма избухна в смях.

Без да се усети, Андрешко бе изрекъл всичко на висок глас.

Станойчо, сякаш не разбиращ какво му е съобщил Андрешко, отначало вдигна чашата и отпи голяма глътка. После избърса устата си с опакото на мръсния си ръкав и си взе парче сланина, поставена върху подгизнал вестник на масата.

– Ще ми вземе ли и душата? – процеди с пиянски блясък в очите.

За момент се видяха мръсните му зъби с жълтеникави налепи по тях. След това замляска сланината и скоро тя се разлетя на парчета от устата му, завлечена от гърления му смях. Както беше седнал, си личеше отдалеч, че е пиян и едвам се крепеше на стола.

– Андрешко, ти ли го доведе? – започнаха подмятания от масите. Изведнъж се бе възцарила гробна тишина.

– Доведох го, но го оставих в блатото.

– Как така го остави в блатото?

– Ей тъй, разпрегнах Дорчо, качих се на другия кон и изчезнах.

– Че той не беше ли си платил човекът.

– Беше… Ама, уж да помогна на Станойчо.

– То на него и Господ не може да му помогне вече. Дано поне някой път да изтрезнее.

– Ще умре в студа, бе момче – започнаха да се обаждат и други.

– Изедници, нямат наяждане.

– Данъци, та данъци… Нямат край.

– Такова нещо и по турско не е било. Платиш си там десятъка и…

– Налей на Андрешко! – извиси се и гласът на Станойчо над останалите.

– Да налея, ама не си плащал знаеш ли от кога? – намеси се и кръчмаринът. – За съдията не знам, но аз вече трябва да ти взема къщата.

– Тя пък една къща – изкикоти се някой от дъното на кръчмата.

– Ще трябва и Станойчовица да вземеш.

Скоро, забравили за съдията в блатото, селяните подхванаха разговор за държавата-изедник, за данъците, които събира, за кредитите на банките, за съдия-изпълнителите, които през ден, през два наобикаляха, за да съберат взиманията, които все се просрочваха, а така и не обелиха и дума за безкрайните си пиянски вечери.

– Една седмица ако не пиете, ще си платите данъците – опита да се обади по едно време и кръчмаринът, но гласът му потъна във всеобщата глъч.

В ъгъла на кръчмата беше седнал даскалът. Един такъв дребосък, с очила, които му даваха вид да прилича сякаш на съсел.

– То така, ако никой не си плаща данъците, държавата… – опита се да каже нещо.

Дружно селяците се нахвърлиха върху му и той скоро съвсем съжали, че си е позволил да се обади. Така беше по тези географски ширини – на училите и недоучилите, както наричаха даскала селяните, не даваха много-много да се обаждат. В тази държава и последният селяк беше цар, седне ли на чаша в кръчмата. Пък и малко поет си падаше даскалът, а поетите в тази държава, всеки знае, се познават само по стъкленото око, изскачащо от някой масов гроб. Друг път, на зазоряване ги изправят до стената в някое гарнизонно стрелбище и…

– Войската… пътища, мостове… – все пак не се предаде нашият, свикнал да се надвиква с децата. – Всичкото това пари чини. Де ще му се види краят?

Потекоха ракии и вина, както всяка вечер, забравили за дом, деца и челяд. И тъй няма, и инак – философията на бедняка, която винаги вършеше работа, за да успокои гузната съвест.

– Станойчо, тръгвай си вече ! – дотътри се по едно време кръчмаринът. – Пил си достатъчно. Децата ти гладни, жадни, а ти всяка вечер…

Отнякъде някой изкара кларинет. Звукът му се понесе жално-жално над повсеместната мизерия, настанила се в селото. Хора без планове и амбиции, без бъдеще, обречени на вечна сиромашия и забвение. Изключени от историята и без никакво значение за нея. Хора, интересуващи се единствено от това как да се напият.

Дълго плака кларинетът с прегракнал от сиромашията вой, а заедно с него плакаха и селяците, блъскайки по масите и проклинайки сиромашията.

– Мамито му и живот. Мамито му и мизерия – се извисяваше над всички и гласът на вечно пияния Станойчо.

– Ей, съдията – присети се някой на зазоряване. – Ще кажат, че сме го убили.

Изведнъж настана тишина. Като по зададен сигнал всички хукнаха по посока на блатото.
А той, завалията, оставен в кишата, дълго плака и проклина съдбата. Краката му бяха подгизнали още с навлизането в мочурището. Водата бе покрила дъсчения под на каруцата и стигнала почти до коленете му. Дълго вика и зова за помощ, но такава отникъде не идеше.

Не мина много време и заваля ситен дъжд. Чулът, с който се бе заметнал, не след дълго подгизна и като че ли под него стана по-мокро, отколкото в мъглата, ширнала се навред. Завя леден вятър и съдията, с треперещи зъби, многократно се провикна в тъмата:

– Защо? Но защо?

Добряк си беше, въпреки че се правеше на лош. Беше виждал вече всякакви номера с тази професия. Всевъзможни дрипльовци го гледаха с хитри очички и лъжеха най-нахално и безочливо. Ако проявеше някаква мекушавост, едва ли щеше да успее да вкара и лев в хазната. Затова се научи да се държи грубо с тях, защото само от това разбираха. Уважението го смятаха за проява на глупост; и така и най-големите им обещания скоро се удавяха в чашата с алкохол. А и началството… Всекидневни отчети, обяснения, натиск и заплахи за уволнение.

Младата държава, едва проходила, беше впрегнала целия си ресурс, за да научи крадливите и пияни селяни да си плащат данъците, от които имаше толкова голяма нужда. Войска, армия… Отвсякъде бяха надвиснали черни облаци и беше въпрос на време доскорошните съюзници да се нахвърлят като ято побеснели лешояди и да почнат да късат плът от снагата й.

Към полунощ дъждът се усили и се превърна почти в порой, но съдията, вече целият премръзнал, дори не забеляза това. Усети, че се унася, и от това като че ли му стана по-малко студено, затова се остави на студа да затвори клепачите му.

– Децата… Децата… – едвам успя да промълви за последно.

Така и го свариха сутринта – със замръзналите сълзи на лицето му. Най-накрая времето бе стегнало и бе завалял истински сняг. Уж голям човек, богаташ, а бе плакал като невръстно пеленаче.

Стигнаха до него по леда, който бе покрил блатото, и изведнъж установиха, че е все още жив. Качиха до на една каруца и още двайсет километра го лашкаха до града, вместо да го постоплят.
Вкараха го вкъщи, а дрехи имаше ли на гърба си, не се забелязваше – всичко се бе превърнало в огромна ледена топка. Отнякъде намериха ножица за стригане на овце и с нея лека-полека успяха да ги нарежат и да ги махнат от изстиналото вече тяло.

Дълго лежа човечецът на легло – корава душа се оказа. Постоянно бълнуваше в треската си:

– Децата… Децата…

Но не му било писано да ги види отново. Не успя да пребори леда и студа, които си бяха взели своето, и на третия ден привечер се помина.

Погребаха го и скоро на вратата застанаха банките. Гледаш го, уж човек на положение, пък дори къщата му не била негова, а взета с кредит от банка. Дадоха ден-два отсрочка на вдовицата, ала скоро я изритаха на улицата с трите й невръстни дечица.

Прислони се в съседи жената, но в чужди хора живее ли се?

Скоро момчето го отнесоха някакви селяни за ратайче в чифлик и тя повече нито го чу, нито го видя.

Голямото момиче го цаниха за слугинче в една богаташка къща и то, горкото, от този момент нататък бял ден не видя. По цял ден бе принудено да търпи непрестанния тормоз на алчните си господари.

На няколко пъти попът се опита да говори с тях.

– Лоши слухове се носят. Не са хубави тези работи – им изрече, но намериха начин да му затворят устата.

Не след дълго момичето видимо наедря.

– Сатана… Иди си, Сатана – започнаха да се кръстят тогава бабите по улиците и в един прекрасен ден детето, носещо дете в утробата си, наистина изчезна. Дали го дадоха в манастир, дали го затриха някъде, така и никой не каза, а и нямаше кой да попита.

Почернената още веднъж вдовица, от немай къде беше принудена да влезе в дома на някакъв търговец, а той, нечестивецът, по седем кожи й съдираше всеки ден от бой.

– Отивай за вода! – натирваше я, гледайки с кръвожаден поглед невръстното й още момиченце.
Друг път я пращаше на реката, за да пере, или някъде по друг повод, мъчейки се да остане насаме с детето. Награбваше клетото и невръстно още момиче в скута си вдовицата и така, прегърнала го, отнасяше поредния бой. То затова я и биеше май, нечестивецът.

Един ден просто не се завърнаха от реката. Дали самодивите от водата нещо си ги прибраха и двете, за да изцерят болката им най-накрая, дали хванаха къра нанякъде, така и никога не се разбра.

Разправят, че оттогава вечер, по пълнолуние, се носел вълчи вой откъм реката. Аз не съм го чувал и нямам никаква представа откъде са се появили тези вълци там и вият подобно на подивяла вдовица, но някои са виждали жена с дете в скута. Изниквали си така, сякаш от нищото, изпречвали се на пътя на закъснелите минувачи на фона на лунната светлина и само питали:

– Защо? Защо?

После тръгвали след уплашените пътници и така ги следвали до първите къщи, сякаш търсели помощ, но в града не влизали никога.

Андрешко продължи да дърпа дизгините на конската си каруца между града и селото. Беше обичайна гледка да се появи по прашния път, подвиквайки на конете:

– Дий, господа, дий.

С годините очичките му станаха още по-хитри и като че ли и душата му също още изхитря. За съдията повече не се сети. Само вечер като се напиеха в кръчмата, някой се обаждаше от съседна маса:

– Хитрец си ти, Андрешко. Хитрец си. Ама и този съдия, как го прецака само.

– Прост човек съм аз, прост – отвръщаше винаги, награбил чашата, седнал до Станойчо.

Така с годините се нароиха още Адрешковци, докато не се превърнахме в държава на Андрешковците.

Не сте ги виждали ли? Погледнете пред който решите квартален магазин, седнали са там, превърнали го в квартална кръчма. Седят над бутилката бира, удрят с юмрук по някоя празна каса и крещят:

– Мамито му и живот. Мамито му и мизерия.

Обсъждат всичко, но най-обичат да плюят крадливата държава, забравяйки факта, че държавата е такава, каквито са те самите.

Андрешковци, изключени от хода на цивилизацията, наврени в апендикса на Европа, неспособни да променят, каквото и да било в живота си.

Като се напсуват по властта, започват да обсъждат докторите, търсейки всевъзможни варианти да ги прецакат и да се прегледат безплатно. Понякога и ги бият, но ако това не се случи, всички наоколо разбират, че докторите са просто едни обикновени търгаши в бели престилки. И много често не са далеч от истината, защото доста и от докторите са също Андрешковци като тях, както и управниците, а и по-голямата част от хората по тези земи, защото ние сме страната на Андрешковците.

Ако не изхитрим държавата, съседа, приятелите и случайните минувачи, всеки тогава би ни взел просто за обикновени глупаци. Така се прецакваме по тези земи, но най-често го прави държавата. Как иначе? Нали и тя е управлявана от Андрешковци. Наврели са се по канцеларии и кантори, връзкари, всеки човек на някого, седят по цял ден и умуват как да свалят и последната кожа от гърба на бедняците – Андрешковци.

И, ако се чудите защо сме такива, аз ще ви кажа. Защото сме така възпитани да подражаваме на саботьора на държавата Андрешко. Защото за нас е чест да оставим бирника в блатото. Защото държавата е изедническа. Учеха ни дори в училище на това. Който смее, да го отрече.

Какви да сме тогава?

.