Тези дни имах малко повече време и реших гледам нови филми от европейското кино, защото киното е отражение на културата, духа, развитието, проблемите на едно общество.
На нищо интересно не попаднах, но си направих труда да си спомня част от най-любимите ми филми от френското, германското и испанското кино, защото са смятани за водещите в Европа.
За периода 2000-2011 г. излизат някои от любимите ми френски филми, без да претендирам, че разбирам от кино: „Амели Пулен“ (2001), „Скафандърът и пеперудата“ (2007), „Най-дългият годеж“ (2004), „Недосегаемите“ (2011), „Детски игри“ (2003), „Пророк“ (2009), „Хористите“ (2004), „Наука за съня“ и много други.
Оттам насетне, т.е. от 2012 г. до днес, двата най-популярни френски филма и единствените с по-високи оценки са „Синият е най-топлият цвят“ (2013) и „Портрет на момиче в пламъци“ (2019), като и двата са за любов между две момичета. Другите малко по-популярни през този период според сайта IMDb са „Тя“ (2016) и „Ръжда и кости“, които според мен са по-скоро посредствени. Аз поне не се сещам за филми от този период, които да харесам, с малки изключения.
И за лаик като мен, обаче, е видим този брутален, гигантски спад в качеството, разнообразието по жанрове, теми и идеи за последните 11-12 години, в сравнение с по-предното десетилетие. Да не говорим, че много от по-възрастните дори биха ми шибнали шамар, ако тръгна да почна да ги сравнявам с по-предни десетилетия чрез филмите на Годар, Кокто, Трюфо, Мелвил, Тати, Мал и т.н.
Като любител на киното, ще ви разходя и през германското кино. В периода 2000-2011 т. излизат филми като „Животът на другите“ (2006), „Крахът на Третия райх“ (2004), „Сбогом, Ленин“ (2003), „Вълната“ (2008), „Експериментът“ (2001), „Срещу стената“ (2004), „Последните дни на Софи Шол“, „Храна за душата“ (2009), „Реванш“ (2008).
Докато най-популярните филми от 2012-ра насам са „Виктория“ (2015), „Извън системата“ (2018), „Свободно падане“ (2013) и наскоро излезлият „На Западния фронт нищо ново“ (2022), който не е лош, но честно, няма да ми стане любим. Една гей-драма, два-три за тийн израстване и проблеми, и една военна драма по роман на Е. М. Ремарк.
Мен ако питате, отново пълно падение, творческа пустиня с малки оазиси тук-там. За последните 11-12 години е трудно да изброиш на пръстите на едната ръка значими германски филми, ако има въобще такива.
Не е по-различно и за испанското кино. Там през последното десетилетие за щастие се появи Ориол Пауло, който да спаси положението, но една птичка пролет не прави. А италианското кино е много далеч от това, което бе някога.
Някой може да каже, че всяко поколение си харесва своите филми, но това не е така. Хората харесват хубавите филми.
Аз се сещам за един основен проблем в този видим спад, това интелектуално западане и липса на иновативни идеи, оригинални сценарии и смели режисьори.
Цялата тази розова културна диктатура с канселациите, със задушаващата псевдокоректност, с налаганите насилствено и ненужно етнически, расови, многополови квоти, с пропагандирането на предначертани политики – това доведе нещата дотам, че да се молиш филмът да не е пресолен със задължителните съставки, от които да излезеш от киното с изплезен от разочарование език и разтопен от досада мозък. Филми, правени по шаблон, филми, ограничени от правила, филми, следващи алгоритъм.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Заглавието е на редакцията.
.
