.
„…Където пушим на сантиметри от линиите…
Засега оцеляваме. Оцеляваме ли?…“
Из „Хабитат“
Преди години имах радостта да прочета първия, познат за мен, текст на Недялко Славов. Днес още се връщам към този текст. Когато има глад за въздух. В тези деликатни форми на неназованoто. Изящен, безстрофен текст. Додишване на вечност, локирана в разлива между дисциплината на поезията и „свободната“ интерпретация на прозата. И ме връщаха тези думи към змията и лилията на Казандзакис, към нетипичната за българския ни изказ широта, вдигнала поглед в бездъхната устременост към синьото в небето, под чиято разхвърляност козица и облак дърпат връвчиците си. Към синьото в небето и към нищо друго! Поезия, проза? Разбира се, ненужността на това питане…
.
В последния си роман „Хабитат“ Недялко Славов твори реалността на нашия „uninhabitable” човешки сън (опитност). След словесния праг на встъплението е сън… „помня, събудих се с вик“. Сън. „Решенията са две – да вляза в този сън и да се събудя. Или да вляза в този сън и да го следвам до изхода му.“
Нека бъдем с автора до изхода на съня му. До изхода на съня ни.
„Хабитат“ е не-людското, не-наше пространство, ограничено с междите на отнетото време, подчинено на механичнoто око на „Тhe Big Brother“, който „is watching you (us)”. Словесното провождане и превеждане е в абсолюта на без-изхода, без-изходието, втъкано във фрагментарността на „the stream of (un)consciousness“.
Да, „Хабитат“ (по дефиниция) не е човешка обител. „Хабитат“ изисква и дарява фрагментарност, поетично разсичане, сънотворения. И многовлентност. Припомням си казаното от Елиът тук:
„And I hinted, by an analogy, that the mind of the mature poet (автор) /(„Поетите никога не грешат.“) е последният ред, с който книгата завършва/ – is not necessarily in having „more to say”, but rather by being a more finely perfected medium in which special or very varied feelings are at liberty to enter into new combinations.“ – T.S. Eliot.
Неслучайно насочвам внимание към цитирано от Т.С. Елиът. Струва ми се, че Достоевски („A nоvel is a work of poetry. In order to write it, one must have the tranquility of spirit and of impression.” – Достоевски) и Т.С. Елиът осезаемо присъстват в естетиката на Недялко Славов. Лишени от отправност ние, с героите от „Хабитат“, живеем „in a society that ceased to be Christian because our behavior is not regulated by the reference to Christian principles” („Christianity and Culture“ – T. S. Eliot). Защото новият ни Хабитат е маркиран от „an apathetic decline: without faith, and therefore without faith in ourselves; without a philosophy of life, either Christian or pagan; and without art… the puritanism of a hygienic morality in the interest of efficiency; uniformity of opinion through propaganda, and art only encouraged when it flatters the official doctrines of the time. (ibid.)
Недялко Славов отказва да толерира официалните доктрини и наложени „толерантности“ от времето ни, от неолиберализма и негативната му теология, от нихилизма в отхвърлянето на традиция и преживяно, от новопродуцираната анархия и неконтролируема людска стръвност. „Liberalism is fundamentally negative in its teleology. Its inherent purpose is to liberate individuals from constraints of tradition, social structure, and cultural context, producing anarchy and brutal responses to that anarchy.“ (ibid.)
Фрагментарно структуриран (силно емоционално наситен), „Хабитат“ е пример за тази възможност за влизане в нови пространства (enter into new combinations) на съпреживяване, тълкувание, където аз (читателят) имам свободата, чрез свое усещане и прочит да споделя, преживея и интерпретирам текста. Да разговарям с текста.
Разчитам последната книга на Недялко Славов като продължение на романа му „И станах река“. Разчитам тази книга като поезия в проза (без необходимите уговорки тук).
Тъгата в „Хабитат“ е с „по-голям сбор“, усещане за неоправданост на битието ни е тя, „защото ние не заслужаваме битието си“; тъга, която хвърля мрежите си в обреченост, защото „неучастието в греха озверява човека“. Лета? Може би Лета, може би само Лета (обич, любов) осмисля пребиваването ни…
(„Тръгна си, тръгна Лета. Направи го преди първата луна.“)
След което остава… празност. Неучастието в живота озверява човека. Текстът пренася мен – читателя, в недокосване, по-скоро прозиране на реалност. Защото реални, „tangible” са единствено спомените. Дори тези, които отиват на смърт и „te salutant”, обитават единствено камерното око на Камерата на Големия брат… Когато „лястовиците блокираха камерите с гнездото си“.
Memento Mori!
И забрави смъртта. Някъде там, до Бавната река, забрави смъртта!
Времето налага себе си и руши. А кое е времето на „Хабитат“? Съществуване в една „distorted reality”, лишена от отправност и висок смисъл.
„Our point of departure is more real to us than our destination. By destroying traditional social habits of the people, by dissolving their natural collective consciousness into individual constituents, by licensing the opinions of the most foolish… by fostering a notion of getting on to which the alternative is a hopeless apathy. Liberalism can prepare the way for that which is its own negative: the artificial, mechanized or brutalized control which is a desperate remedy for its chaos.“ („Christianity and Culture”)
А, ако запазим Бог, не запазваме ли и (поета) поезията? Защото „God is the perfect Poet” (R. Browning). А в една оцеляла поезия трябва да има брод. И Недялко Славов намира своето, нашето там…
…Може би само Там, до Бавната река, Недялко Славов търси и назовава останалото за героите си и за нас слънце. До Бавната река и на Улицата на патината „с вратите, лоджиите, верандите, дърветата, металните им решетки“, там, където „гърмят ролетките на шапкарницата, растат гласовете на златарите, на сладкарите, на утринните жени…“ Защото там е тя – „А това е тя, моята любима улица“ и само там може да изречеш, да извикаш: „Добро утро свят! Добро утро слънце!“ – до Бавната река, където още „камбаните бият, гълъбите по улиците гукат…“. Защото трябва да има едно място. Едно. Поне. Защото като поет Недялко Славов назовава мястото си. Което запазва и пренася слънце. Което запазва и пренася нас… А сетне…
„Зимата вика. Уморените от живота. Вика ги да си тръгнат.“
Модернистично (post) разсичане на текст, предизвикателство и онази огледалност, в която регистрираме образите си без да може да ги познаем, усет за задъхване, което не назовава смисъл, но натъжава и пречиства. Усет за обреченост.
„На записа имаше само това. Един случаен пътник в един случаен вагон. Това бях аз и бях абсолютно сам.“
Ненужност, отчуждение (прекъснати до корен са Цветан-Стояновите нишки, прекъснати, разсечени до корен), което авторът въздига до сетното акордиране на съдбата –
„Смъртоносно ненужен си им.“
Или сюрреалистичното видение на „Викащата Хани (която) застава на балкона си, разкрачва като питон челюстта си и поглъща на спазми луната.“
Болезнен и красив е текстът на „Хабитат“. Изисква съпричастието ни и дарява откровението си. Поезия? Проза? Колко абсолютно без значение е това. И кoлко близки за нас, читателите, са тръгналите сенки-репери на този самодеконструиращ се, самовъздигащ се на кръстовете си свят, свят, който все по-трудно артикулира смисъл. Смисъл, който може да бъде съграден и изказан от перото на един талантлив и достоен творец.
Радост за мен бе срещата с последния роман на Недялко Славов.
Нека прочетем и споделим тази книга.
Защото „Поетите никога не грешат.“
Четири думи. Четирите думи, които Недялко Славов избира за финал на книгата си.
Васил Славов
.
